Десет години са много, но са малко
Пегас е вече на няколко хиляди години, но какво са те за едно божество? Какво е времето за повелителя на музите? Считам за неуместно да пожелавам дълголетие на извечното. "Пегас" е бил и ще бъде!
/ брой: 286
Времената са черни, прокоба. Изсъхнали корени смучат жадно от изтощената земя. Листа навред няма, зеленото е мъртво, а не жизнено, слънцето е угаснало, магмата му е скрита под студената черупка на самотата. Небето тъне в траур, на ангелите им никнат рога, а дяволите откачат опашките си и обличат нашите тела. Словото се продава евтино, изкуството е мода. Ураганна посредственост превърна луната в безжизнено око на алчен циклоп, но в тази буря облаци не идат, вода няма, животът пресъхва. Устните на поета са напукани, очите му черни звезди, живописците рисуват едноцветно. В хората няма човеци. Бродят през черната пустош тела угнетени, плътски форми със сърца машинални, те чакат Спасителя. Но има ли спасение в Ада?
Нима е възможно да се пише изповед със сухо мастило върху изгоряла хартия!
Облаци не идат, а само вятър пламтящ. Със сълзи напояваме крехки филизи, със свещи църковни им светим, заместваме живота с молитви, надежди. Единствената утеха за сърцето е придиханието страдално, а за духа - за него е Пегас, роденият от кръвта на Медуза.
Да, "Пегас" може и да не е всесилен като другия, но е също толкова бял, може да не се обяздва със златни юзди, но се язди с любов. А любовта не е ли по-силна муза дори от тази на омразата? Да, тя е! Защото да обичаш силно, всички знаем, трябва да умееш и да мразиш силно, докато омразата не се нуждае от обич, тя е само пропадане, мизантропът никога не е бил продуктивен.
Нашият "Пегас" не е способен да превърне с копитото си всяка духовна пропаст в извор на изобилието, та той не е митология, "Пегас" не е мит и все пак има крила, едното е движено от омразата към царството на кесаря, а другото от любовта към царството на духа, съвършен баланс, той му помага да лети във времена на непрогледни ветрове, а това, че не препуска по земята, го пази чист и снежен.
Докато пиша тези редове, тук накрая, съвсем накрая, точно сега, чувам някак си отвътре Дебюси - "Лунна светлина", защото мисълта се лее съвсем като тази мелодия и никой ураган не би могъл да заглуши нейния глас и нищо не би могло да я затъмни, дори и космосът да угасне. Затова "Пегас" няма да се разбие никога, колкото и на високо да литне, защото той е мисъл. А колкото по-високо, толкова по-дълбоко!
***
Тези думи може да са преувеличени, да съм се увлякъл малко, но си мисля, че в прекаленото никога няма излишно. Пожелавам на "Пегас" да отлети достатъчно високо, та да види синьото небе, без значение дали ще е утре или след хиляда години.
Ваш Стефан Продев