Денят на победата

Няма да забравя един телевизионен репортаж по руската телевизия миналата година на днешния ден. Девети май - Денят на победата. Санкт Петербург. Огромно множество - военни ветерани със стена от ордени по гърдите; възрастни и млади семейства с букети или просто стръкче цвете в ръце; деца върху раменете на бащите си - вървят. Отиват към Пискарьовското гробище. В празнично ли, в поменателно ли шествие - небе и земя, щастие и горест се сливат ведно. Както всяка година на този ден. Тук войната е отнела от всяко семейство близък човек, всяко има своя оживял. На фронта, в блокадата, в ледените води на Ладога... Онази война тук има своята цена - 900 дни блокада на Ленинград, 700 000 загинали от глад и студ. Погребани в общи могили на Пискарьовка. И напук на съдбата - величествената Ленинградска симфония, написана от Шостакович в призрачен град, изпълнена от залитащи от глад музиканти, потресла света с пресипналия глас на Левитан: "Ленинград е жив!". И победата - наистина със сълзи в очите. Та, в телевизионния репортаж журналистът спря момче на около 14 години. Попита доста тривиално: "Какво е за теб Девети май?" Момчето се засмя, после неочаквано сериозно рече:
"Това е празникът на моя дядо, празникът на моя баща, това е моят празник и празникът на моите бъдещи деца."
Виждам това дете и чувам тези думи всеки път, когато репортери на някоя българска телевизия питат ученици или студенти из улиците на София кога е завършила Втората световна война, на чия страна е била България, кой е победил Хитлер. Малцина отговарят вярно, някои вдигат рамене, а едно момиче дори изрече откровението, че Русия е воювала със САЩ! Дори не се смути от изумлението на репортера. Отмина и почти през рамо хвърли: "А какво значение има?" Кой, кога научи нашите деца,

че можеш да живееш без памет

Кой, кога им внуши, че могат да се гордеят с незнанието си и дори да презират елементарната осведоменост? С апломб, арогантно, с хилене и непукизъм. Но винаги - със затаена нервност. От това "какво значение има" сме на крачка разстояние до онези татуировки със символи на Третия райх, с които връстници на това момиче безхаберно шестват из София. Крещят "циганите на сапун", сбират се във футболни агитки не дори в защита на противниковите си отбори, а за да се сбият и пребият помежду си. Катерят се в градския транспорт и крещят, някои псуват на всяка втора дума, дори когато си говорят злободневно. Гледаме ги, слушаме ги и... мълчим. Кой ги направи такива? Преходът? Преходът обаче сме ние, всички. Ние, които им отнехме възможността да имат национална памет; ние, които ги лишихме от идеи и от идеали; ние, които не ги научихме да живеят в общество. Ние, които им пренаписахме учебниците и

подменихме миналото с днешните ни политически противоборства 

Ще кажете какво общо имат Втората световна война и Девети май с псувните в автобуса. Имат. Отворете учебниците по история и вижте на какво учим децата. Вижте гърчовете на авторите, които се опитват да омаловажат подвига на руските хора, спасили Европа от кафявата чума, понеже днес у нас властта употребява Русия като мръсна дума. Как да напишеш в учебника, че Русия е спасителка на народите, когато дори в деня на 135-ата годишнина от Освобождението на България президентът ти даже не споменава името й? Когато на 1 февруари почита паметта на осъдените от Народния съд, но не е известно да е почел жертвите на фашизма. И как да напишеш, че българските антифашисти са дали своя достоен принос в борбата на европейските народи срещу нацизма, когато антифашист стана синоним на комунист, комунист пък е мръсна дума, а премиер и министри стават и лягат с хули по комунисти, социалисти и всичко, що не нарича Русия "империя на злото"? Как да напишеш, когато "независимите" медии поднасят на читателя си Путин единствено като тоталитарно чудовище или в най-добрия случай не го поднасят изобщо, а властимеющи вече 20 години слагат печата на своята русофобия върху сегашното и миналото, фалшифицират историята, фактите, всичко, което не им е изгодно. Един на времето крещеше, че щял да съди Русия, друг наскоро - че ще я "напляска". Единственият резултат е, че лишиха България от огромните руски пазари. Но ти пишеш - от 85 страници за Втората световна война в еди кой си учебник посвещаваш 5 на действията на Съветската армия от 1941 до 1945 г., слагаш едно изречение за 250 дни ад при Сталинград, споменаваш Москва, Курската битка и толкоз. Чудовищната блокада на Ленинград изобщо отсъства. Останалите страници посвещаваш на Втория фронт на САЩ и Англия от юни 1944 г. насетне (фронт, отворен с 2 години закъснение и по-скоро от страх, че Русия е на път да се справи сама с Хитлер и да стигне сама до Берлин. До 1944 г. Труман и Чърчил само хвалят и насърчават Съветската армия да громи немците). Абсурд? Не, просто сега САЩ са ни слънцето и въздухът! Как да напишеш, когато ако не следваш властта, няма да ти одобрят учебника, няма да ти платят паричките, няма да те пуснат да се хабилитираш...

Щото лакеи много, свободни малко

И когато всеки властник в този проклет български преход натрапва на обществото своите "империи на злото", когато ценностите нямат стойност, а училището е проекция на всичко това, какво очакваме да представляват децата ни? Та те няма как да разберат нито защо хората стават прави, когато звучи страшно "Вставай, страна огромная", нито какво пеят Висоцки или Любе... Те не знаят какво е Ленинград.  
На учениците се втълпява още нещо - че антифашистката съпротива и партизанското движение у нас в края на 30-те и началото на 40-те години протичат под диктовката на Москва. Защото, видите ли, Георги Димитров бил в Москва. Оттук - внушението, че българската съпротива срещу фашизма е нещо различно от сръбската или френската, нещо несъществено и осъществявано по чужда воля, а не е израз на национален порив или интерес. А всъщност, така както през 70-те и 80-те години на ХIХ в. организирането на българското освободително движение става в Румъния, Сърбия и Русия - извън пределите на страната, намираща се по това време под владичеството на Османската империя, така и в средата на ХХ в. е трябвало да стане извън страната организирането на българската съпротива срещу фашизирането на окупираната и подчинена на германския Райх България. Естественото място на тази организация по това време - при погазена от Хитлер Европа, е бил единствено СССР. Но, както казва френският журналист и писател Алфонс Але: "Логиката ще ви доведе където пожелаете, при условие, че излезете от нея". Хайде сетете се, че само преди два месеца корифеите на новата гербаджийска идеологическа пропаганда измислиха, че уличните протести в България били... дело на Русия. Т.е. те пак са нещо, което е в изпълнение на чужда воля, а не са от национален порив или интерес. В тази меко казано обидна за протестиращите българи теза няма никаква истина и логика, затова пък има достатъчно хватки да бъдат омаловажени протестите и да бъде елиминирано влиянието им върху електоралните нагласи.
В крайна сметка, щом е възможно хора да целуват ръцете на Бойко Борисов дори след фактите за мафиотското подслушване и абсурдните за демократична страна договорки между експремиер и прокурор, значи в България е възможно да се случи всичко. Включително да се оневини и възроди фашизмът. Нима не е действие в тази посока искането върху Драматичния театър в Стара Загора да се сложи паметна плоча

в чест на осъдените на смърт от Народния съд

- главорези, чиито зверства над антифашисти се помнят до днес сред местното население? Искане, подкрепено от властта - от областен управител и кмет! Нима не е в същата посока т.нар. Луковмарш, който вече традиционно шества из София всяка година с почти открити свастики под опеката и благословията на кмета Фандъкова? В същата посока, ако щете, е и онази гавра с омазването на Паметника на Съветската армия "в крак с времето", която снизходително бе сведена до "артизява на младежи с фантазия". И всъщност, защо не, след като представата на тези млади българи за войната и за Съветската армия се свежда до целенасочено насажданата в главите им русофобска идеология, съзнателното изкривяване на знанията за Втората световна война, да не говорим за Великата отечествена война на Русия. Впрочем, понятие Велика отечествена война - най-страшното и най-величавото събитие в живота на руския народ, изобщо не съществува в българските учебници по история! Защото учебникарската Втора световна война е война на политици, пълководци и империи. Реалната Втора световна война е война на един народ срещу геената на злото, зейнала да погълне него и цяла Европа.
 

Цената на войната 

На 22 юни 1941 г. Хитлер напада Русия. Започва войната, продължила 1418 дни и нощи. В нея Съветската армия дава 12 милиона жертви, общо загиналите граждани на СССР заедно с мирното население според различни данни са между 27 и 30 милиона. Жертвите от страна на Германия са 6,5 милиона души. 
Един от най-страшните моменти във Великата отечествена война на Русия е блокадата на Ленинград, която продължава 900 дни и нощи. Блокадата е разкъсана на 27 януари 1944 г. Броят на жертвите в Ленинград - около 700 000, е по-голям от този на жертвите, дадени от САЩ и Великобритания, взети заедно, за цялата Втора световна война. По време на блокадата дневната дажба хляб за работниците в завода за танкове е 250 грама, за служащите и децата - 125 грама. 
За годините на войната в СССР са разрушени 1710 града, над 70 хиляди села, 32 хиляди завода, 98 хиляди колхози и 2890 машинно-тракторни станции - общата цена на разрушенията е 128 млрд. долара. За сравнение - щетите от войната за Франция са 21 млрд. долара, за Полша - 20 млрд. долара. През войната в СССР са произведени 870 000 единици бойна техника: 120 000 самолети, 90 000 танка, 360 000 пушки и 300 000 миномета.