Дефицит на бъдеще

Освободените пазарни сили трябваше да ликвидират "икономиката на дефицитите". И, да си признаем, в огромна степен успяха.
Изнервящите безкрайни опашки и празните рафтове са в миналото. Ако един майстор "си остави ръцете", следващия път се обръщаш към друг. Колите не се купуват след двадесет години или с бележка от партийния комитет.
Но затова пък сегашното ни общество съвсем не би могло да се похвали с пълно ликвидиране на дефицитите.
Налице е огромен дефицит на държавност.
Дефицит на правосъдие.
Дефицит на доверие.
Дефицит на политическа мъдрост.
Дефицит на лоялна конкуренция.
Дефицит на справедливост.
На свобода.
На солидарност.
От друга страна обаче, не се наблюдава недостиг на празномислие, на неприкрит с нищо цинизъм, на демагогия, на откровено шарлатанство.
На слугинаж.
На посредственост.
На слабограмотност.
На нестабилност.
На настъпващ отвсякъде хаос.
Изобилието от мерзавци на авансцената вече е престанало да впечатлява когото и да било.
Хоризонтът се е свил буквално до ден за ден.
Хората са в очакване.
Бизнесът изчаква.
Отпуските това лято само приличат на отпуски.
Темата за разговор е само една.
Познатите блудкави политически манджи не блазнят никого.
Идеите на Института за пазарна икономика са отдавна изпята песен, с досадно демодирана мелодика и втръснал рефрен.
Изходи като че ли не се очертават.
Както пее Висоцки, има само вход, но и той е погрешен.
Да възпроизвеждаме същото, консенсусно постоянно се съгласяваме, че няма смисъл.
Другото, алтернативното, обаче като общество определено не сме го измислили.
Дали ще го родим след толкова аборти на прехода е въпрос, който е по-добре да не си го задаваме.
Защото скептицизъм и разочарования сме набрали за няколко поколения напред.
Европеизацията означава възприемането на доминиращата дихотомия "социалдемокрация - християндемокрация", както и на модела на социалното пазарно стопанство.
Това иди, че го обяснявай у нас, пък и на Балканите, където обичайното е личното битово уреждане чрез властта, идеологическата мимикрия и тоталната симулация.
Точно посредством тях неминуемо допряхме до наличния остър дефицит на бъдеще.
При който се вегетира, но не се живее.