Държавата Обещания

"...Къса ми се сърцето на мен, като ги гледам по телевизията с банковите сметки. Майки, бащи с деца на ръце". "Чакаме, 20 000 евро нямаме, 10 000 евро събираме. Дадени 10 000 лв., трябват още 10 000"... "И държавата седи и му гледа сеира... Аз ще отида в някоя българска банка и ще им кажа, че ако нямаме пари, колкото струват всичките, взимам кредит и пращам да се лекуват хората..."
Всеки българин, нуждаещ се от трансплантация, си спомня тези думи на новия тогава (август 2009 г.) премиер Бойко Борисов. Той им обеща, че "на всеки, на когото му излезе редът за трансплантация, държавата ще плати..." Обречените повярваха, че имат шанс, че измъчените им мечти може да се сбъднат - чуха от устата на премиер думи, които всеки от тях изричаше всеки ден на разговорка в... Ганкиното кафене. Онези, които ги подкрепяха и помагаха да съберат пари за скъпо лечение в чужбина, си казаха: "Похвално е!" Обществото почти се опита да повярва, че идва краят на измъчените молби във вестникарски и тв съобщения за набиране на средства за лечение на деца и младежи.
Всуе! Обявите със зов за помощ продължават. Те не спряха, дори когато за около година съществуваше злополучният фонд за трансплантации в чужбина, който взе 5 млн. лв. от държвания бюджет и после му върна 4,7 млн. лв. Като че ли държа бюджетни пари на отговорно пазене. Оправда се, че и в чужбина нямало донори и проблемът бил едва ли не в донорите, а не в липсата на пари. Мигар това не се знаеше и преди? Или трябваше да се погрижим за егото на новия премиер? Защото по целия свят, във всяка цивилизована държава, се знае, че проблемите с трансплантациите не са нито в самите трансплантации, нито в липсата на специалисти или на пари, а в... донорството.
У нас пак парата отиде в свирката - първо шум до Бога: "Създаваме фонд", после шум до Бога: "Фондът не е ефикасен. Връща почти всички пари в бюджета", сега: "Даваме пари за трансплантации на деца, ама с таван". Да, не може едно толкова скъпо лечение да се поеме изцяло от държавата, необходимо е, макар и минимално, финансовото участие на нуждаещите се от него. Но не може държавата да нехае толкова много за децата си и да се грижи за здравето им по-малко, отколкото за фиска си. То бива пестене, бива, ама туй нашето...
Най-голямата болка сякаш остава липсата на съчувствие. Липсата на отговорност. Своята част от отговорността държавата, непрестанно взираща се от 2 години насам във фиска си, прехвърля на дарителите, на обществото, на нуждаещите се от лечение. Дали такова трябва да е държавническото поведение? Или две години са твърде дълго време, за да забрави човек обещанието си пред 7,5 милиона българи?
А надеждите на болните деца и техните родители?