"Да си творец е голяма отговорност!"

Михаил Белчев е роден на 13 август 1946 година. Певец, композитор, поет, режисьор. Автор е на стихосбирките "По първи петли" (1987), "Човек за прегръщане" (1994), "Не всичко е пари, приятелю" (1997), "Поезия" (2000, 2003), "Poesie" (2004), "Ако не беше ти" (2007), "Желим да ти кажем" - Сърбия (2010), "По първи петли" избрани стихотворения (2011), "Ти ме повика, живот" избрани стихотворения (2011), "В полумрака на спомена" (2016). Записал е 9 албума с песни: "Къде сте, приятели" (1972), "Двойник" (1977), "Преквалификация" (1989), "Човек за прегръщане" (1994), "Късна любов" (1994) "Мила моя" (2000), "Булевардът" (2004), "Прераждане" (2008), "Златни хитове" (2009). Изнасял е концерти в редица европейски страни, САЩ, Канада. По негови стихове са написани едни от най-популярните песни на много от съвременните изпълнители на популярна музика. Носител е на множество награди у нас и в чужбина, като има три първи награди (1969, 1984 и 1990 г.) и три големи награди (1996, 1997, 1998 г.) "Златен Орфей", национална литературна награда "Георги Джагаров", първа награда за текст на "Сребърна Братиславска лира" и др. Носител е на два ордена "Св.св.Кирил и Методий" - първа степен и огърлие. 

- През есента на 2016 година отбеляза кръгла годишнина. Как се чувства един творец на 70?
- Нищо не се е променило. Само цифрата. Навърших ги на 13 август, заедно с Фидел Кастро, тогава той беше още жив. Двадесет години по-възрастен е от мен, значи, може да се живее и по-дълго. Бодър пенсионер на 70 съм, продължавам да пиша, да пея и да живея, както съм живял досега и така ще бъде до последния ми дъх.

- Концертът? Имаше голям успех, залата беше препълнена...
- Концертът мина наистина много добре. Огромен труд хвърлихме върху него. Много мои колеги се отзоваха на поканата ми и излязоха на сцената. Стана един топъл, приятелски концерт в зала 1 на НДК. За три часа хората забравиха за дертовете си, забравиха какво става навън. Надявам се след 5 години отново да имам възможност да направя нещо подобно. Това бяха песни по мои стихове, оцелели във времето. Песни, които са дали възможност на много хора да се обичат. И това е големият ми късмет - че творчеството ми стига до домовете и сърцата на хората.

- Наистина, много песни има по твои стихове. Поет, музикант, певец? Кое най-вече?
- Не мога да отделя едно. Те вървят при мен паралелно. Завърших и режисура в Санкт Петербург в Театралната академия. Преди това бях в Минно-геоложкия институт, миналата година дори получих почетния му знак. Завършил съм техникума "А.С.Попов". Но явно съдбата ми е била на сцената. През годините се занимавах с това, което ми доставя удоволствие, за което са ми плащали. От това по-голям късмет няма - да се намериш на точното място в точното време с точните хора. Защото, ако ги нямаше около мен колегите ми, приятелите ми, семейството ми, аз тях нямаше да бъда това, което съм днес.

- Как започна да пееш?
- Като дете в хор "Бодра смята". Там се научих не само да пея, но и да общувам в колектив. Научих се на отговорност към музиката, поезията. Това е една академия. От дете бях възпитаван в ценности: в обич към България, към майката, към жената, към семейството. Продължих да пея и в техникума по забави и събирания. После в Минно-геоложкия направихме група, която се казваше "Пчелите". Тогава написахме една песен с Найден Андреев (с когото бяхме колеги в Минно-геоложкия) - "Кой в София с обич зове", посветена на младежкия фестивал през 1968 година. Песента се хареса много - бе първата популярна песен в неравноделен ритъм - ръченица. Тръгнаха поканите за радиото, за телевизията и така станах популярен. А през 1867 година беше и първият ни концерт в залата на Дома на българо-съветската дружба, който считам и за начало на кариерата ми като певец. Заедно със следването в Минно-геоложкия гледах да съчетавам записи, участия. Поканиха ме на "Златния Орфей", където с Мария Нейкова представихме песента на Петър Ступел и Петър Караангов "Закъснели срещи". Спечелихме първа награда. Публиката бе във възторг - и двамата млади, хубави, истински. После участвах в Сочи на международен фестивал, където също взех награда. И така - цял живот.
 
- А стиховете? Кога прописа?
- Като ученик. Както става при повечето поети - влюбване, но не си спомням кое е първото ми стихотворение.

- Как се пише хубава песен? Кое е водещото - музиката или текстът?
- Няма точна рецепта - или става, или не. За мен водещ е текстът. Аз пея поезия, цял живот с това не съм правил компромиси. Но от опита, който имам, най-добре се създава песен съвместно с автора на музиката. Едновременно. По този начин сме писали с Найден Андреев, Стефан Димитров, Александър Бръзицов. Хубавите песни така стават. Но аз обичам да пиша по музика, защото тя ми дава видения и така тръгват нещата.

- Да се върнем към периода непосредствено след 1989 година. Какъв беше той за теб?
- Тежък период. Повечето изпълнители мислеха, че нещата бързо ще се променят в положителна посока, че ще почнат да валят жълтици от небето. но не стана така. Аз продължих да работя, както преди. Имах много трудни 2-3 години. С жена ми нямахме работа. Нея я уволниха от Младежкия театър, където бе актриса. Метафорично казано, тя дойде в моя театър. Вярвахме си, хората ни вярваха и така оцеляхме.

- Кога се запознахте с Кристина? Има ли стихотворение, което е посветено на нея?
- Беше преди 33 години и оттогава сме заедно. Едно от най-известните стихотворения, посветени на нея, е "От много, много отдалеч". Музиката към него написа Хайгашод Агасян. Направихме примерен запис, който й дадох на касета. Тази песен продължавам да я пея на концерти.

- Какво мислиш за чалгата?
- На мен не ми допада. Но за всеки влак си има пътници.

- Само че постепенно българското общество се чалгизира, особено младите... Не само като музика, но и като вкусове, начин на мислене.  
- Трябва да се борим срещу това. Но не искам да бъда ментор. Правя го, като не пиша глупости и отстоявам своя вкус и своята позиция. 

- Мнението ти за обществото днес?
- Аз лично имам свое общество, с което общувам, другарувам. Надявам се нещата у нас да стават по-добри. Хората да се очовечат. Да се обръща повече внимание на културата в България, а не тя да бъде сираче. Държавата не трябва да абдикира от културата - и финансово, и морално.

- Какво те крепи през годините?
- Духа. Приятелите, които не ме предадоха. Семейството, което е прекрасно: жена ми е чудесен човек, синът ми - също, българин, европеец. България. Корените ми. Гробовете на майка ми, баща ми и приятелите ми са тук.
 
- Мислил ли си някога да търсиш късмета си извън България?
- Никога. Аз съм пътувал много. Бил съм няколко години в Русия, докато учех. Обикалял съм Европа, бил съм в Америка, Канада. Може да съм изнасял концерти в чужбина или да съм участвал в културни прояви, но винаги съм се връщал в България. Защото чувствам, че тук ми е мястото. Тук ми е коренът. Такъв човек съм - не мога без жълтите павета.
 
- Неотдавна излезе и една твоя много хубава книга с поезия. Ще разкажеш ли малко повече на нашите читатели за нея? 
- Издателството е "Дамян Яков". Тя наистина е много хубава на вид, а хората вече ще кажат за съдържанието. Опитал съм се да събера неща, писани в продължение на петдесетина години. Беше представена на "Аполония", после в "Перото" в НДК, след това в "Петното" в Пловдив. Сега ще тръгна по градовете из страната, където ще я представя, ще изпея по някоя песен. Такива са моите срещи с публиката: непринудени, топли, приятелски. 

- Тежи ли славата?
- Зависи. Аз мога да я нося. На мен не ми пречи. Не се шашвам, не се самозалъгвам. Толкова малък народ сме, че да играем и на тази игра е много смешно.

- Какво би посъветвал младите, които искат да тръгнат по твоите стъпки?
- Не мога да съветвам. Ще ги съветва животът. Не мога, защото всеки носи нещо лично, нещо индивидуално, уникално. Човек се учи, ако има добри примери. Не е лек този живот. А пък нашият занаят е странен, особен. Затова човек трябва да се опита да преживее отговорно живота си. Един стих може да промени съдба. Една песен може да роди революция. Да вземем песента "Вставай, страна огромная", която вдига целия руски народ на борба с фашизма. Немците са настръхвали от страх, като са чували тази песен и думите на Левитан "Говорит Москва...". Да си творец е много голяма отговорност. А колко хора са се обичали с нашите песни! Канен съм бил на много прояви с думите: "Тази Ваша песен ни събра с жена ми и ние много я обичаме!" Ето как в този космос именно тази песен си е намерила мястото.

- Кои са твоите ценности?
- Родината, семейството, приятелството, животът, смъртта.

- Смъртта - ценност?
- Защо не? Колко хора са си дали живота в името на нещо по-добро! Да вземем например Вапцаров. Каквото и да говорят срещу него, да пускат измислици, да лаят той си остава поет и личност от световна величина.

- Има ли нужда от идеал днес? Какъв трябва да бъде той, за да ни обедини като нация и да ни води напред? В момента нямаме такъв...
- Навремето събирахме кибритени кутийки с образите на царете и хановете ни. Имахме някакво желание да приличаме на тях, желание да имаме история. Каква радост беше, когато работех в библиотеката и намерих книгата на Дон Мавро Орбини "Славянското царство", издадена през 1601 година. Вътре имаше страници за Българското царство. Това беше оригиналът на книгата. Към тази книга, преведена от староиталиански на руски по заповед на руския цар Петър I, в Русия се отнасят като към икона, като към нещо свято. От руския превод Паисий черпи информация и пише своята "История славянобългарска". Колко хора го знаят това нещо? Любов към България - това трябва да бъде идеалът ни. Малко ли са ни примерите - Ботев, Левски, Раковски, Бенковски, Волов... - цялата тази кохорта от невероятни хора, и то млади мъже и жени. Аз съм оптимист за бъдещето на България. Така възпитах и сина си, на когото и през ум не му минава да напуска Родината.
 
- Имаш ли любима мисъл?
- Тя е на Ларошфуко: "Сърцето има свои правила, които разумът не познава". Забила ми се е в съзнанието от ранно детство и я следвам вече 70 години.