Да се хванем за ръце, приятели

Сядам да пиша и си мисля какво ново може да се каже за съвременна България. Вече всичко е казано. Знаем, че няма върховенство на закона. Съдебната власт е подчинена на изпълнителната. Главният прокурор ходи на оперативки при премиера. Сега ще има псевдоизбор за нов главен прокурор. Един-единствен кандидат. И щели да избират. Нали си спомняте изборите в България, преди да нахлуе фалшивата демокрация в любимата ни Родина. Тогава се избираше само от един кандидат. И сега - същото. И този кандидат трябва да следи за спазване на върховенството на закона, а пък заявява, че няма разделение на властите. А как ще се осигурява справедлив процес и ще се гарантира равнопоставеност на страните в процеса. Изказванията и интервютата на този човек показват неговата несъстоятелност. Той сам излага на показ желанието си да тероризира, да сплашва, да арестува, да мачка. И какво от това? Мълчим.

Знаем, че Народното събрание e придатък не на изпълнителната власт, а лично на премиера. Мълчим. Знаем какви лобистки и некачествени закони се приемат и мълчим. Знаем, че сме най-бедната държава, с най-ниските пенсии и заплати и мълчим. Знаем, че сме най-корумпираната държава в ЕС, с лоша съдебна система и мълчим. Знаем, че имаме некомпетентна, безотговорна администрация, корумпирана на всички нива. Факти, колкото искате. Къщите за гости, африканската чума по свинете. Един отрасъл си отива. Хората остават без препитание. Правителството не е взело навреме необходимите мерки, за да избегне тази ситуация. А, взе. Спомням си за вълчата урина, която щяла да спре разпространението. А спомняте ли си козите? А това за некадърността не го казвам аз, а ЕК обвини правителството в некадърност за кризата с африканската чума по свинете. Еврокомисарят по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис заяви, че правителството е било небрежно. И какво - спорадични протести. И пак безропотно мълчим. Знаем, че националната ни сигурност е като брюкселска дантела. Доказват го различни факти. Достатъчно е да споменем случая с изтичането на данните от НАП. А какво да кажем, когато официални органи поместват личните данни на жената на Панов, на Борисов, Цацаров и Пеевски, на Мирослава Тодорова. Смешно ли ви е, когато слушате прокурор да говори за хакерска атака на поливната система пред Народното събрание, която щяла да дестабилизира държавата. И пак мълчим. Знаем, че туризмът колабира, инвеститорите напускат България, демографската катастрофа е надвиснала над България, строителството на магистрали, пътища и ремонти е крайно некачествено и отново мълчим. Знаем колко остри са екологичните проблеми, особено свързаните с чистотата на въздуха, знаем колко страда образователната ни система от пропагандистки и идеологически клишета, колко неграмотни младежи излизат от училища и университети, 160 000 деца са извън образователната система, но пак и пак мълчим. Стрес, мизерия, висока смъртност, най-ниски доходи в ЕС, най-ниска раждаемост, а нашето мълчание е оглушително. Знаем, че не сме социална и солидарна държава, че не живеем достойно, но нашето мълчание е безкрайно. Премиерът се занимава при толкова проблеми с футболните съдии, стадиони, говори, че сме високотехнологична държава, инвестициите са толкова много, че има недостиг на работна ръка. Ние се смеем презрително, но мълчим. 

Може да се продължи още много с фактите, но в заключение можем да обобщим. Държавата ни пропада от безхаберие, корупция, скандал след скандал, кражби, некомпетентност, престъпност, груба външна политика. А ние се изявяваме само в социалните мрежи, подиграваме се на тъпотията и си мислим, че нещо правим.

А сега - основният въпрос: искаме ли ние промяна или не? Ако съдим по нашите действия - не. Ние сме твърде дълго в летаргичен сън и ще се събудим ли? Ние не живеем в нормално време, а в безвремие, което ни души, остава ни без въздух, без мечти, без воля за борба, без бъдеще. Кой е виновен да бъдем в това положение? Ние. Нашето бездушие, безропотност, търпение, безразличие, апатия, малодушие и страх. Всеки се е свил в хралупата си и чака да дойде Годо. Защо оставихме егоизма да ни завладее? Защо гласуваме безмозъчно и стадно? Защо позволяваме ненормалното да става нормално? Защо позволяваме животът ни да бъде втора употреба? Защо се оставихме да живеем в общество на експлоатация, на грабеж, на корупция, на арогантност, на невежество, цинично и безсрамно? Къде отидоха гордостта ни и чувството ни за солидарност? Защо допуснахме Умберто Еко да каже: "Всички страни около вас се вълнуват, реагират, изискват и се борят, а България прилича на смъртник, чакащ примирено съдбата си такава, каквото Бог му я е отредил?" 

На велики и преломни дати в нашата история ние си спомняме и се прекланяме пред имената на героите загинали за свобода и социална справедливост. Нека да си зададем въпроса дали сме техни достойни наследници. Наследници на духа им, на жертвоготовността им да се борим за свободата си, за правата си, за достойнството си. Крайно време е да се пробудим, да вдигнем главите си и да видим, че има слънце, лазурно небе и безкраен хоризонт. Трябват ни дързост и дух. Най-важна е свободата на духа. Когато си роб по дух не можеш да бъдеш свободен. Необходима ни е революция. Революция на духа, революция на съвестта, революция на сърцето, революция в самите нас. Ако искаме да направим живота си по-добър, по-светъл, по-щастлив, ние трябва да се променим. Да престанем с преклонените глави и примирението, да се почувстваме истински свободни. Ние трябва да мобилизираме духа си, енергията си, да се изправим, да не се прекланяме пред арогантната и цинична власт, която се страхува най-много от свободата на духа. Ние трябва да се преборим за по-хуманно, по-благородно, по-солидарно, по-социално, по-справедливо общество.

А заглавието е от една песен на Булат Окуджава "Да се хванем за ръце, приятели, за да не загинем всеки поотделно".