Да преведеш духа на бунта и борбата

Таньо Клисуров

На 15 януари се навършиха 120 години от рождението на един от големите български поети Гео Милев, намерил смъртта си в преизподнята на Обществената безопасност през 1925 година. Творецът е известен преди всичко с незабравимата си поема "Септември", с творчеството си за възрастни и деца, с издателската си дейност и с пропагандиране принципите на авангарда в изкуството от началото на миналия век. Но сякаш по-малко се обръща внимание на преводаческите му заслуги за българската култура.


Енциклопедичен вкус при избора

Гео Милев проявява енциклопедичен вкус при избора на авторите, които превежда - като се започне с древногръцките първомайстори на трагедията Софокъл и Еврипид, мине се през класическия гений на Шекспир и се стигне до Верлен и Алфред дьо Мюсе, Уолт Уитман и Хайнрих Хайне, ембематичния за преводача и автора на оригинална поезия Гео Милев - Емил Верхарн, и се стигне до Блок и Владимир Маяковски. С основание може да се каже, че в зрялото си преводаческо творчество Гео Милев превежда творби, които носят духа на бунта и борбата за социална справедливост и по-добър свят.
Превеждането на тези световни имена, освен благородната и цивилизоваща задача да се открият за българската литературна публика, има и друга цена. Това е училището по поезия и за самия Гео. Може да се каже без преувеличение, че от всекиго нашият поет е взел по нещо ценно, попил е естетически принципи и идейна дързост, засукал е млякото на хуманизма и обществената отговорност на твореца.
Отговорът на въпроса: защо в началния етап на литературната си дейност Гео Милев се насочва към представителите преди всичко на европейския модернизъм можем да открием в статията му "Модерната поезия", отпечатана в списание "Звено" още през 1914 година. Основните принципи в тази статия се носят от ключови понятия като "модерна душа", "интуиция", "метафизика". Случайно ли тогава Гео Милев с такова вдъхновение превежда за "Везни" кратката поема на своя "велик учител", както нарича Емил Верхарн, "Звънарят"? Всеки ред тук е художествена защита на възприетите от българския поет принципи - мрачна интуитивна енергия, бликаща сякаш от тъмните дебри на душата, рушащ хармонията хаос, символи на природните стихии с все още неясен социален подтекст:

 ...тя мята далеч към просторите халюцинирани
  червената грива - от пламък и жар - на
  пожара.
  Нощни предградия светят страхотно
  бронзирани.
  В миг многолики тълпи
  избликват из улици тъмни, вечерни -
      ропот и страх там кипи.
  Кръв се излива в прозорците черни.


 Широко скроена личност

Гео Милев носи у себе си и траен и постоянен интерес към античността. Античността - това детството на световната цивилизация, е в основата на всяко възраждане на духа в многовековната човешка история. Не е ли това и една от причините, които подхранват интереса на гениалния поет? Нали и той воюва със средствата на изкуството си за възраждане на българската култура след разрухата на войните, за обновяването й, за облагородяването й с идеите на модерна Европа и модерния свят? Древногръцките класици са на първо място във вниманието му към Античността. И, разбира се, Еврипид и Софокъл, трагиците, в чиито творби се възвеличава човекът, богатството на неговите умствени и нравствени сили, но и зависимостта му от капризите на съдбата, променчивостта на щастието и... все пак невъзможността мъдростта да излезе краен победител. И още нещо, както подчертава в статията си в списание "Везни" Алберт Еренщайн за Софокъл: основният лайтмотив в "Едип цар" е "Не убивай!" Няма нищо по естествено точно тази идея да е привлякла преводаческия, а и въобще творческия интерес на Гео Милев към трагедията, след като самият той е преживял ужаса на Дойранския фронт или е бил свидетел на по-късните кървави септемврийски дни.
 Кой би приел на себе си позора,
 от който са молепсани баща ми
 и майка ми, и аз, и вий? Защото -
 о, има ли по-страшно зло от туй?
 Баща ви е убиец на баща си
 и мъж на свойта майка, от която
 е сам роден и от която сте
 родени вий. Над вас лежи позор.

 
Това е една друга стилистика

толкова различна от тази на Верхарн и Демел. Античният стих звучи плавно и е натоварен с изчистена и в същото време драматична мъдрост. В превода си Гео Милев успява не само на езиково равнище да накара Софокъл да зазвучи на български, но и емоционално да го доближи до душевността на новия българин.
 Появата на Маяковски на страниците на "Везни" е симптоматично за естетическата и идейна еволюция на издателя и преводача. Отначало Гео Милев е привлечен преди всичко, условно казано, от формалните експерименти на великия руски поет, от футуристичната му дързост, както отбелязват някои изследователи. Постепенно обаче и идеите на революцията като единствена възможност за така жадуваната промяна в тогавашния свят, завладяват и нашия поет. Стихотворението "Наш марш" е само началото. При самия Маяковски това стихотворение е с още твърде силна класическа конструкция. Независимо от задъхания словоред, от изненадващите на всеки ред метафори, куплетите отчетливо си личат, римите звънят в края на всеки стих. Преводачът е успял да постигне и звукопис близък до оригинала.
  Година преди да публикува във "Везни" превода на Маяковски, Гео Милев вече е превел и публикувал в книжка втора на списанието българския прочит на части от поемата "Дванайсетте" на Александър Блок. Не е мое мнението, че това си остава един от най-добрите, а аз бих добавил и най-добрият превод на знаменитата творба на български. А реакцията на противниците на Гео, които се нахвърлят срещу му след публикацията, показва, че "Дванайсетте" в превод на поета има освен естетическо, също така и политическо значение.

 
Преводаческата трибуна "Пламък"


 Списание "Пламък" е новото стъпало в писателската, издателската и преводаческата дейност на Гео Милев. Избистря се демократичната и революционна платформа на изданието, а и на самия поет, който е и негов основен автор. С тази приоритетна задача, както обичаме да се изразяваме днес, са натоварени и преводите, които поетът прави на  Демел, Верхарн, Толер, Уитман, Маяковски. Още в книжка първа на "Пламък"е застъпен с цикъл от десет стихотворения Рихард Демел. Неслучайно водещото стихотворение има заглавие "Работник". То е писано още през 1895 година, но в новите условия след войните и в разбиранията на Гео Милев е натоварено с нов идеологически смисъл. Не е без значение, че младият поет живее и учи в Германия, където след войните се заражда мощно работническо движение, създава се движението на спартакистите, пламва революция, появява се една личност като Роза Люксенбург, за която Смирненски пише "И цялата земя не стига едно сърце да погребеш."
  
Майсторството и новаторството на преводача

В следващата книжка на "Пламък" са преведени американски поети и заглавията на стихотворенията са многозначителни, подсказват ни, че става дума за поезия, която ние много често наричаме "социална". Ето заглавията: "Човекът с мотиката", "Молитва на рудничарите", "Бъдещето". Последното е от Уолт Уитман, най-великия американски поет, автора на "Стръкчета трева", който, появявайки се с книга в годините на моята младост, разтърси естетическите ни представи за изкуството на словото и няма да е пресилено, ако кажа, че обнови и разкрепости и тогавашната ни поезия. Преводачът умело пресъздава и мисловната, и метафоричната широта на Уитман и той зазвучава на български едновременно и новаторски, и естествено, и разбираемо.
 В книжка пета на "Пламък" отново четем два превода на Уитман и отново с многозначителните заглавия "На един загинал европейски революционер" и "Войната". "Когато умре свободата във някое място, то не е първо, ни второ, ни трето, то чака и всички останали..." Асоциациите ме водят към едно по-късно стихотворение на Далчев "Всички паднали за свободата, дето и да е, са наши братя..." Сродни мотиви, които пропътуват граници и времена. Не по-малко важна от публикацията на Уитминовото стихотворение в чудесен превод на Гео Милев е и неговата бележка под стихотворението. В списание "Зорница" са нарекли американския поет "реакционер". И Гео индиректно задава въпроса: може ли този, който пише така за свободата, да бъде наричан реакционер и възпевщик на военщината. И в подкрепа публикува вдъхновения превод на "Войната": "Махнете военните теми! Махнете самата война!" Но бележката под стихотворението, за която вече стана дума, съдържа и други важни редове, че Уитман е уволнен като държавен чиновник, защото неговото началство намерило първата му книга за "непристойна". В Америка уволняват за това. В България за поезия убиват. Доказателство - година по-късно - авторът на "Септември".
   За поезията съм чувал красиви определения като това, че при нея думите се обичат помежду си. Или че тя е онова, което се губи при превода. В случая със стихотворенията, преведени от Гео Милев и двете определения са неуместни. Те зазвучават като красивости, които са органически чужди на живата плът на творбите, на които той е дал живот на родния ни език. Често пъти те си остават върхове, които днешните преводачи не могат да достигнат. Веднага ми идва наум Хамлет и неговия разтърсващ монолог "Да бъда или не". След Гео Милев да посегнеш да го преведеш, това е, извинете за може би неподходящото сравнение, да си в категория "лека", а да излезеш на ринга срещу свръхтежък шампион.


Гео Милев


Емил Верхарн, големият белгийски народен поет, както го определя Гео Милев в своите спомени в сп. "Везни"


Геният Уолт Уитман, чиито стихове Гео Милев превежда и публикува в "Пламък"


Владимир Маяковски, поетът на руската революция, както го нарича Гео Милев