Да опазиш гнездо на птица

Николай Милчев

Тези дни Георги Мирчев щеше да навърши 75 години. Той обичаше живота така, че това щеше да му прилича. Като си мисля за него, първата дума, която изплува в паметта ми, е корен или корени. Неговите корени бяха толкова дълбоки и силни, че през тях пръстта ухаеше на Дерманци, на Вит, на Ловеч и Осъм.
Поетът и художникът Георги Мирчев си тръгна някак неочаквано. Аз очаквах от него друго.  Очаквах да живее още много години, защото му вярвах и защото знаех как може да обича. Да обича живота. Сега, когато вече него го няма, е и лесно, и трудно. Лесно е да бъдат очертани неговите същности - на поет, който обича пръстта, който е влюбен в тревата, който може да се залюлее и огледа в капка роса, който може да нахрани конче, да жали за гнездо на птица. Лесно е, защото в неговите картини - единни и променящи се, живее и диша мъдрата природа. По неговите алени, зелени и сини платна се стичат силата на родния край, къщите, духът и животът на хората.
С Георги Мирчев беше лесно да влезеш и в театралната зала. Там той отново беше у дома си. Неговите сценографски и художнически решения носеха белезите на обобщението, на осмисленото решение, на акцента и поантата. Ловешкият театър, чийто директор и художник беше Георги, никога няма да излезе встрани от неговата четка, идея и въображение.
С Георги Мирчев обаче беше и трудно. Трудността идваше от това, че той беше открит и прям, че не премълчаваше. Че държеше сърцето близко до устата си. Спомням си неговите уроци по поезия. В ушите ми още звучи мекият му дермански говор: "Николай, трябва да се пише просто, естествено, така, както се говори и диша."
Не си мислете и за секунда, че той не беше в тон с новото, със съвременното. Знам, че Георги като дете се радваше на хубавите нови стихосбирки, на откритията в поезията, на новите и хубави изложби, на запомнящите се спектакли.
Един човек, дошъл от равнината, а обичащ стръмното, Балкана и високото.

Делник

Навътре дворът в други свят живее -
овошки, китки, чемшири столетни.
Това навярно никого не грее,
но в мене като в капка росна свети.

Небесното око... как бях обрамчен
от страхове - картинка в тъмна гама -
в духа ми ти всели кураж, така че
от страховете ми и помен няма.

И тъкмо бях встрани от тоя ъгъл,
дочух сред глъчка ясно - някой плаче.
Клошарят местен зарад хляба бръкнал
в гюма, но намерил пеленаче.

Затупкаха ми вените тревожно
и плодовете капеха червиви.
Такъв обрат настана, мили боже,
сред който не личеше, че сме живи.

Вода

Шуми под снежен връх и клони,
от никого непокорена,
докосвам я, а тя студена,
къде ли бърза, що ли гони?

Какво я чака по-нататък,
не знае горката вода -
че ще изчезне без следа,
че пътят й съвсем е кратък.

Така и аз тека, изтичам
от поглед, от сърце, от ум
по светлия и тъмен друм -
забравян, лъган и обичан.

Орисан тъй, не подозирам,
че може някой ден и аз
да стигна сетния си час
и все извирам, все извирам.

Видение

Да впрягаме конете, а конете
играят в утрото, възбудени и мокри,
юздите им да сложа помогнете,
за да изпитат силата си в ока.

Познават моя глас, но пак не спират,
в хармана цвилят и прескачат плавно
дръвника с изхабената секира,
в галоп изчезват из полето равно.

А как ми трябват двата бели коня,
но те препускат още в равнината,
роса подир копитата се рони-
не са ли туй сълзите на душата?

Битие

Тъчеше черги мама, а пък тате
все кашляше, с ракия задушен,
и никога не сваляше лулата,
изсъхнал, но корав като остен.

Едва ли имаше по-стара къща,
с черници оградена като с плет.
Печеше хляба баба ми под връшник
с после го намазваше със мед.

Навън излязох, въздух да поема
и да погледам - агнеха овца,
а някъде се губеше овенът,
подгонил любопитните деца.

Додето биволът преживя кротко,
от другите отлъчен, стар, ленив,
аз челото целунах на живота -
едва ли от това съм по-щастлив.

Докарани от мен, пасяха дните
на бащиния затревен харман.
Все още ще намеря шепа жито,
но няма на кого да го раздам.


Библейско

Узряла беше ябълката дива,
змията се припичаше до слога,
девойката бе сякаш по-красива
от Ева - сътворената от Бога.

Със риза от коноп, прибрана в кръста
и цепната над гладкото коляно,
едва докосваше земята с пръсти,
с коса по раменете разпиляна.

Допрях ръка до глезените топли...
Наблизо някъде баща й спеше
до току-що ожънатите снопи,
а майката на извора переше.

Змията се потули из тревата
и ябълките капеха червиви.
А Господ, примирен от небесата,
повтаряше наум - да сте ми живи.