Да не плаваме против водата

Петрана Колева

"Априловски страници" е озаглавен току-що излезлият от печат сборник от статии на известния литературен критик и публицист Петко Тотев и дългогодишната педагожка и редакторка в центъра "Българска енциклопедия" при БАН Петрана Колева. В книгата са включени статии на двамата автори, посветени на личността и делото на големия български възрожденец и просветител Васил Априлов. Централно място в тяхното изследване заемат материалите, свързани с неговите научни и педагогически принципи за развитие на националното ни просвещение; вижданията му за българския книжовен език и фолклористиката; за духовното битие на българите и заветите към потомците. Изданието е посветено на 225-годишнината от рождението на Васил Априлов. Книгата излиза с марката на Издателска къща "Нов свят".
По случай Деня на народните будители предлагаме на читателите статията на Петрана Колева "Да не плаваме против водата", включена в сборника.

Последното съчинение на Васил Априлов е отпечатано най-напред през 1846 г. под наслов "Любонародно изложение..." в списанието на Константин Фотинов  "Любословие" (Nr 20, 21 и 22); през 1847 г. излиза в Одеса в отделна книжка със заглавие "Мисли за сегашното българско учение" (47 страници). Включено е в изданията "В. Априлов. Събрани съчинения" (1940) и "В. Е. Априлов. Съчинения" (1968, с. 190-212. Цитатите от Априлов  са по това издание; посочват се само страниците). В центъра на богатата проблематика на "Мисли..." стои въпросът за българския книжовен език. Убеден в неговата решаващата роля за развитието на просветата и културата, за обединяване на българския народ и активизиране на националното съзнание, Априлов припомня, че през 1836 г. със своето писмо "Мнение на Васил Априлов за народната просвета" е предложил на българските учители и писатели да приемат общи правила за изграждането на литературния език, но не е бил разбран и подкрепен. Десет години по-късно всеки продължава да "пише различно... както мисли, чи е правилно" (с. 194), затова Априлов отново, по-разширено и цялостно, излага становището си за устройството и развитието на писмения език, като защитава постановките си и теоретично. Главната е, че основа на новобългарския книжовен език трябва да бъде живият говорим народен език:

 "Ми требува да следуваме за народът

 и по неговият говор да сочинявами граматики и да пишем помежду си, инак плаваме против водата" (с. 196); "...само народът има власт да променява наречието си, писателите, требува по него да вървят, ако правят свои видумки, стават смешни на другите родове" (с. 205). Говоримият български език е достигнал определена степен на развитие и да бъде върнат назад е невъзможно: "Общата народна привичка никак не може да се подави от няколко учени, дето ищат да върнат заминалите векове" (с. 191). Това се потвърждава и от безнадеждните опити на консервативни гръцки "граматически учители", които искат да съживят старогръцкия, "буквалният умрели язик" (с. 190). Поради многообразието на диалектите за коректив при формирането на книжовния език трябва да се използва старобългарският език. За пореден път Априлов изразява пиетета си към езика на Кирил и Методий, на старобългарските писатели (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх) и литературни паметници (Манасиевата летопис, Изборника от 1073, първообраза на Остромировото евангелие) и се стреми да докаже, че негови характерни елементи - главно произношението на юса( ), са запазени, че той "и сега се говори по Българията... (нека да е толко и в едно село) и от сегашният, живият народ" (с. 199). Затова е нужно българите да го приемат и съхранят като "бисер на нашето просвещение" (с. 202).

 Априлов пръв разграничава

 старобългарския от църковнославянския език
 - "преправения" от русите старобългарски (руската редакция на старобългарския език - б.м., П.К.), който се разпространява чрез руските печатни църковни книги, погрешно се възприема от образованите българи, учили по "словено-сръбско-руските граматики", като старобългарски и се въвежда в учебници и училища. Априлов смята, че могат да се приемат и старобългарски падежни форми, запазени "в притчите и песните", защото облекчават писането. За да защити новобългарския език от привържениците на църковнославянската школа, той може би съзнателно преувеличава близостта му със старобългарския. Като здравомислещ реалист обаче той е далеч от представата да се възобнови изцяло употребата на старобългарския език и още в началото на съчинението си подчертава: "Суетно нещо щеше да е, ако ищехме да ся... грижиме да возобновим старият българский язик, дето го имами в священото писание и в другите стари ръкописи" (с. 190), а по-нататък няколкократно утвърждава без колебание граматиката на Иван Богоров като наистина "първичка", защото "учи по сегашният язик", без да скъсва връзката със стария.
Друг акцент в съчинението на Априлов е употребата на членната форма в книжовния език. Членът е "всенароден в Българията", с него "речта е по-силна и определителна", постига се "сокращение на словата" - "да речем "перото" е по-лесно и гладко от да речем "това перо" (с. 205). Показателно е и положението в италианския, френския, испанския и влашкия език, всички приели членуването, "защото им улеснява скорото и бързото произношение" (с. 197). И по този въпрос Априлов проявява филологическа осведоменост, проследява произхода на членната форма от латински и старобългарски показателни местоимения и заключава: "Както италианците, французите и другите народи, така и българите внесоха в говорният язик за облекчение членовете. Никой няма право да им ги отнеме" (с. 205). Подробно са изложени наблюденията на Априлов върху членуването във възрожденската книжнина (у Емануил Васкидович и Неофит Хилендарски-Бозвели, Неофит Рилски, Христаки Павлович, Михаил Кифалов, Константин Огнянович, Иларион Стоянов, Параскев Пиперов и др.).

 За да се улесни учението


 Априлов предлага и промени в ортографията - да отпаднат от азбуката някои букви, които имат еднакво произношение с други и се употребяват само по етимологичен принцип. Като основна се очертава демократичната идея за "леснина" на книжовния език, гарантираща неговата достъпност: "Колкото по-малко неправилни правила има един язик, толко по-ровен, по-гладък и по-сладък е и затова по-лесно се изучава. Италианският език служи за голямо доказателство на сякого" (с. 191). Сложните правила и старите езици трябва да се знаят от църковнослужителите и учените, "другият народ, който ся обръща сос светски занятия, защо да губи толко години времето да ся учи непотребна за него работа? Нали е по-добре това време да го употреби за някоя наука?" (с. 191-192).
Добре обмислени и целесъобразни са препоръките на Априлов за лексикалното обогатяване на езика и за опазването му от непотребни чуждици, като се използва народното словно богатство. Той приканва българските учители "да бележат сяко слово и сяко изречение народно" и да публикуват събрания материал; "така сос време ще стане пълна граматика на говорният язик, когото требува да очистим и от чужди слова, защото имами наши - или ново-, или старобългарски" (с. 207). Учителите могат да съставят таблици на чуждите думи и техните български съответствия, като използват речниците на Неофит Рилски, Анастас Кипиловски и Богоров и като сами "притурят" слова, да ги окачват в класните стаи и да възлагат на учениците всеки ден да усвояват по няколко български заместници на чуждиците. Езикът трябва да се развива и обогатява и с помощта на литературната критика: "Колко добре беше, ако някой наш филолог приемаше той труд да изследова сяка печатана книга със здравомислително око (критика) и да излага в дневникът неговият разбор.

Кривите мисли и неправилният превод

 от ден на ден щеха да ся изправят и същи български слова, употребляни от едного и другиго, щеха да влезат в язикът" (с. 196). В заключителната част на студията си, добавка към обнародвания в "Любословие" текст, Априлов изтъква необходимостта от единство на българската културна общественост, неотменно условие за напредък в този толкова важен момент, когато "българското учение е във возрождението си" и българските родолюбци трябва да му помагат "със соединени сили да върви напред": "Никой да не говори "Аз съм сопотец или карловец, не ми е грижа за другите места". Такова изречение е маломислено. Секой българин принадлежи на сичката България, не особно на едно село или град. Затова, за да достигним общото учение, трява да ся вардим от общи и частни неудоволствия и раздори" (с. 209). Посочени са и някои недъзи в организацията на училищата, пледира се за по-високо образование на българската младеж, остра е реакцията срещу евентуалната гръцка "владическа самоволна власт" над българското училище, изказана е и надежда, че църковният въпрос ще се разреши и българската просвета и култура ще преуспяват.
"Мисли за сегашното българско учение" показва преди всичко задълбочената филологическа подготовка на Априлов. Освен че използва няколко езика и има солидно класическо и хуманитарно образование, той познава добре трудовете и постиженията на руските и западните слависти (Ю. И. Венелин, Александър Христофорович Востоков, Измаил Иванович Срезневски, Александър Дмитриевич Чертков, Николай  Василевич Савелев-Ростиславич, Константин Петрович Зеленецки, Йован Раич, Франтишек Палацки, Павел Йозеф Шафарик и др.), гръцката граматическа литература, историята на славянското книгопечатане, изданията на старобългарски и староруски ръкописи и всички нови издирвания и находки в тези области. Това му позволява да обоснове теоретично становището си за устройството на книжовния език, който разглежда в широк план, като важна страна на възродителните процеси, да участва компетентно, с богата аргументация в езиковата дискусия и да заеме челно място в езиковото строителство през първата половина на ХIХ в.

Всестранно е осведомен

и за българската възрожденска литература, която оценява вярно и критично, проявява и присъщата си интуиция за езиковото развитие. Голям принос на Априлов е, че пръв характеризира старобългарския език като различен от неговата руска редакция и с това дава възможност да се предотврати евентуалното русифициране на българския език и, от друга страна, да се използва наследството на първия български писмен език. От съвременна гледна точка "дори само тази да беше заслугата на Априлов към българската културна история и към правилното изграждане на новобългарския книжовен език, тя е напълно достатъчна, за да го изведе на най-предните редици между българските книжовници и филолози на ХIХ в." (Г е о р г и е в а, Ел. Априлов като филолог. - Във: Васил Априлов и българската възрожденска култура. Габрово, 1990, с. 75).
    Както сам казва, Априлов излага мнението си "чистосърдечно", "явно и нелицемерно", "за обще добро". За него борбата за правилното изграждане на езика не е чисто филологическа; тя е неотделима от бъдещата участ на българския народ, в нея се преплитат исторически, обществени и политически тенденции. Затова той пише с публицистичен порив, с вълнение и пълна гражданска ангажираност, споделя както радостта си от успехите на учебното дело, които, макар и мимоходом, не пропуска да съобщи, на българската литература и култура, така и тревогите си от опасните действия на силите, враждебни на българщината; словото му въздейства и убеждава. Според Любомир Андрейчин с "Мисли за сегашното българско учение" се слага край на споровете около основата на книжовния език и се разчиства окончателно пътят на "новобългарската школа" (Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 125-126).