Да чакаме Годо, или няма да го бъде

-Само неосъществимото има смисъл, само това, което никога не работи, си струва усилието, смята Иван Пантелеев
-Пиесата е лично писмо до приятел, за да се изпълни театърът с душа, убеден е Деян Донков


Има нещо показателно и струва ми се съвсем не случайно, че почти по едно и също време у нас се представят два спектакъла по очевидно вечната със загадъчността и тъмния си, явно неизчерпаем кладенец от възможни интерпретации пиеса на Самюъл Бекет "В очакване на Годо". Единият - продукция на Дойчес театер, замислен първоначално от режисьора Димитър Гочев като нещо, в което "трябва да има белези, отворени рани", както споменава Иван Пантелеев, който след смъртта на Гочев реализира спектакъла с актьорите Самуел Финци, Волфрам Кох, Андреас Дьолер и Кристиан Грасхоф. Другият - продукция на театър "Азарян" с режисьор Деян Донков, който вижда пиесата на Бекет като лично писмо до своя учител Крикор Азарян и заедно с актьорите Иван Бърнев, Цветан Алексиев, Калоян Трифонов и малкия Мартин Цолов се опитва да разгадае по нов начин "загадката Годо". Път. Дърво. Вечер. Две действия, два пъти по двама души: Владимир и Естрагон, Поцо и Лъки. Понякога минава и едно момче. Нищо не се случва. И както се казва в първата реплика в пиесата: "Няма да го бъде." Може само да се чака. И да се говори. Изглежда това е единственият начин човек да се увери, че е жив. Като че ли да се въртиш в кръг - буквален и приличен на страховита черна дупка в спектакъла на Дойчес театер в Берлин под режисурата на Иван Пантелеев, или въображаем и също толкова плашещ в постановката на Деян Донков в театър "Азарян" - е единствената възможност да се направят светът и преминаващото време по-поносими. А умението да играеш с думите, кога наистина, кога по принуда, става равносилно на това да се спасиш. Но какво значи да се спасиш сред пустия, почти лунен пейзаж?
Да говориш, независимо какво и колко, е първият вариант, който Самуел Финци и Волфрам Кох с бляскаво актьорско умение опитват. Но не, черната дупка в средата на страховито наклонената сцена (сценографско решение на Марк Ламерт) ги привлича и ги завихря в кръга на пустото движение, от което излизането става все по-трудно. С развитието на действието в спектакъла на Иван Пантелеев, което всъщност е привидно бездействие, изпълнено с думи, техните герои се превръщат в двама въжеиграчи, които пъргаво правят обиколките си над пропастта. "Хубаво е, защото е опасно", казва за това режисьорът и добавя - "защото само неосъществимото има смисъл, само това, което никога не работи, си струва усилието".
Странни, тъжни, понякога смешни клоуни са Владимир и Естрагон на Самуел Финци и Волфрам Кох. Но най-вече очарователни и по странен начин свободни в безсилието си да се измъкнат от черната дупка, от безсмислието и пустотата. Но точно това безсилие и лекотата, с която го понасят, ги освобождава. И така с майсторство и актьорски талант доказват тезата на режисьора, че "да си свободен, не означава да имаш всички възможности. Да си свободен, означава да прекосиш пространството на възможното, за да си готов за невъзможното".
Вариантът за усилието да постигнеш невъзможното е показан много ярко и изигран с максимална актьорска органика и в другата двойка герои - Поцо на Андреас Дьолер и Лъки на Кристиан Грасхоф. Този спектакъл по някакъв странен, заобиколен, може би дори пренатоварен с вариации на темата за безкрайното завръщане път, разширява пространството и времето в пиесата на Бекет и като че ли отключва нова линия в тълкуванието й. Защото започва с "няма да го бъде", но завършва с многозначно "може би...".
Как ще започне и с какво ще завърши режисьорският дебют на Деян Донков, предстои да видим. Макар че също започва с репликата на Владимир "Няма да го бъде" и продължава с "Дълго се съпротивлявах на тази мисъл, като си казвах: Владимире, бъди разумен, още не си опитал всичко". Сценографията и костюмите на спектакъла в театър "Азарян" са на Чавдар Гюзелев, а музиката е на Калин Николов.


Понякога черна дупка изплюва странни неща - Волфрам Кох, Самуел Финци, Андреас Дьолер и Кристиан Грасхоф

Иван Бърнев и Деян Донков като Естрагон и Владимир

Иван Бърнев, Деян Донков и Мартин Цолов в сцена от спектакъла