Чушкопек

Самуел Франсес

Мислех си какво ли огромно научно българско откритие би било достойно за премиера Б.Б., когато при него са такива важни гости от Брюксел. Да е нещо от типа на швейцарския колайдер, не си струваше - нито е ново, нито е оригинално. Би могло да ги шашне с красотата на българските момичета, но венецуелските, макар и да не членуват в Европейския съюз, все пак са по-красиви. Би могъл да се похвали с тракийското ни минало, но той вече го бе сторил в самия Брюксел. А и, както ми писаха едни мои познати от Испания, след посещението им в Египет показаното в нашия Исторически музей им се сторило като музейна сбирка в малко село. Какво ли е уникално за  малката ни, но все пак велика страна?
Досетих се. Надали някой би могъл да се похвали с нещо, ако не по-велико, поне единствено по рода си изобретение като чушкопека. Особено наесен, когато всяка уважаваща себе си българска домакиня подготвя зимнината си. Тогава чушкопекът няма равен на себе си. Изпича едновременно две чушки, при това от всички страни, готови за белене, кеф ти за мезе, кеф ти за затваряне в буркан. А и съвременните буркани с капачка не са като някогашните, които им трябваше и затварачка. Младите не си спомнят за онова време, когато беше необходима и мъжка сила, за да се затвори един буркан. И когато цената за купуването на един глас по време на изборите беше най-обикновен пакет капачки. По онова време благосъстоянието на българските семейства не се измерваше с броя на леките коли (такива почти нямаше), нито с броя на компютрите и лаптопите (те пък изобщо не бяха измислени). Състоянието им се измерваше по броя на затворените буркани в мазето.
Изобщо блажени забравени времена. Децата още играеха на футбол или на народна топка на улицата, без да ги е страх, че ще ги блъсне кола. При момчетата играта беше на топчета, на ашици или на гоненица. Е, и тогава, повече отколкото днес, имаше любов и влюбени двойки. На трамвайните спирки хората висяха на стъпалата, по улиците вървяха продавачи на вестници, които рекламираха стоката си ("Дело", "Фронт", "Изгрев", "Земеделско знаме"). Не си спомням да съм чувал за "Труд" или "Вечерни новини", макар че поне за "Труд" съм сигурен, че съществуваше. По улиците тракаха дървени налъми, а и сандалите ни бяха с нарязани дървени подметки. На големи дървени колички продаваха печена тиква, рекламирана от продавача като "Медаро". Но чушкопекът сигурно вече съществуваше.
Нашата улица още не беше асфалтирана, нито дори павирана. На ъгъла с улица "Клементина" (днешния булевард "Александър Стамболийски") имаше локва кал, която в сухо време беше прах. Майка ми ме къпеше в корито, което поставяше в средата на хола, като при гостуване на съседката с дъщеричката й, в която бях по детски влюбен, ме обръщаше с гръб (защото и момичетата имат дупе). И тогава правехме зимнина, макар че не ползвахме още чушкопек, Но помня, че баща ми пълнеше бъчвата със зеле, затиснато с дървен кръст и камък, чийто сок редовно претакаше.
Топлехме се с въглища и дърва, които баща ми или аз цепехме в мазето. После се появиха нафтените печки, които смениха пернишките. Помня също как една съседка при опит да подпали печката с бензин беше обгорила лицето си и после видяха зор, докато я ожениха за един дърводелец от провинцията. По онова време софийското жителство все още се котираше високо.
Мисля си, че чушкопекът достойно ще ни представи пред света. Само пресаташето на Б.Б. да му го подскаже. Че филийката с мас вече се изхаби.