Човекът отсреща

Влезе в гостилница "Средна гора" да вечеря, а поръча само чаша вино. Изпи виното наведнъж и поръча още едно. Огледа се, добави:
- И за него! - посочи човека отсреща.
Човекът отсреща - дрипав, смачкан, съсухрен младеж - кимна. Не се разбра: съгласяваше ли се, отказваше ли. На съдията Стаматов този млад човек се стори сдържан - гаранция, че няма да му додява с излишна реч. Имаше за какво сам да си говори. Тук, на същата тази маса, се прости с Яворов. Беше септември 1914 година - преди близо 25 лета. Колко време се беше изнизало покрай съдията! Тогава Пейо Крачолов отвори вратата и почуквайки с бастуна си, потърси свободна маса. Георги Стаматов го повика на своята. "Дано малцина ме познаят!" - изрече Яворов и седна. Изпосталялото му тяло трепереше, устните също; очите, скрити зад тъмни очила, сълзяха, косите стърчаха на всички страни. Криеше ръцете си.
"Пак си се очернил!" - с укор му рече Стаматов.
"Доскоро други ме чернеха, сега сам го правя - опита шега Пейо. - Паднах в купчина въглища."
Подпомогнат от келнера, Яворов отиде да измие ръцете си. Като се върна:
"А знаеш ли кой ми помогна да стана?"
"Не отговарям на гатанки."
"Кирил Христов, Жорж. Уж сме врагове, но като ме видя паднал, притече се. Искаше да вдигне не поета, а слепеца."
Стаматов поръча вечеря и за двамата.
"Как си със здравето?"
"Зле. Не мога да пиша, Жорж."
Стаматов се размърда - не приличаше на тази героична доскоро натура да се оплаква.
"Отварям клепачи: вместо думите на листа виждам кървавочервена мъгла. Лекарите ме измъчиха, Виена ме излъга. Изгубих всякаква надежда."
"Яж! - подкани го съдията. - Не се кахъри, злото е вечният финал на доброто."
"Остави остроумията, Жорж! Яж и ти. Не чувам вилицата ти."
Георги Стаматов не посегна към чинията пред себе си, дори не пожела да види какво имаше в нея. Той дълго не откъсна поглед от жалката фигура на човека отсреща. Това ли бе Яворов! Буйният, пламенният, влюбеният, красивият поет. Един изстрел, изглежда, не е достатъчен за смъртта на такива мъже, но стига да ги смаже.
"Беше ли в Апелативния?" - попита Пейо.
"Ходих. Същото... Всички са на мнение, че Окръжният съд е процедирал неправилно."
"А препращат делото за мнение! Окръжният съд ме смята за престъпник, Стаматов." Последните думи Яворов извика.
Съдията махна с ръка. Подир пауза каза:
"Остави тази непроходима глупост, поете! Живей и пиши!"
Яворов печално поклати глава.
"Жорж, вървя по улицата, не виждам, но сещам да ме сочат с пръст: Ето този е убиецът на Лора! Стаматов, ти си съдия, кажи защо защитата е най-слаба, когато очевидно има право?"
Съдията нищо не отвърна. Подир нова пауза рече:
"Ние, твоите приятели, няма да те изоставим!"
"Мъж, ослепял от любовни безумства, не заслужава подкрепа. Македонците ми предложиха пари, отказах им. Нека дадат парите на вдовиците и сирачетата на загиналите в борбата."
"Защо отново не опиташ да твориш? Диктувай някому..."
Яворов опитвал неведнъж, но не се получавало. Всяка дума му звучала като безсмислица, като плесница по лицето му.
След време: "Е, благодаря за вечерята, господин съдия! - каза почти тържествено Пейо и се надигна. Взе бастуна си и бавно се отправи към вратата. Този кратък път му беше познат.
"Не бързай! Слушай... - Стаматов тръгна подир него с неразтълкуван страх в душата. - Животът е даден един път всекиму. Казвал съм го и по друг повод..."
Плати, хвана подръка поета и го заведе в квартирата му.
Това се случи подир втория изстрел.
На същата тази маса след толкова години седяха двама, които с нещо напомняха на онези, но Георги Стаматов бе грохнал от болести и терзания старец, другият, непознатият, само външно наподобяваше Яворов.
"Кой всъщност е човекът отсреща? - запита се Стаматов и поръча (като тогава) две вечери. - Може би обеднял чиновник... Ръцете му, макар и почернели, личи - доскоро са пипали само хартия. Започнал да следва нещо... право навярно, но скоро напуснал университета поради липса на средства."
"Но господине, вечерята ми е безплатна!"
Стаматов не обърна внимание на репликата, следеше мислите си: "Баща му продал имот и го пратил в Швейцария, да речем. Лицето му издава присъствие на интелигентност, но и на лудост... В Женева е посещавал по-често кафенетата, отколкото лекциите на професорите. В Женева бях и аз. С Вера. Подир тихото слънцегреене. Вера обичаше природата, аз дима на кафенетата. Тя предпочиташе театралните салони, аз пък посещавах квартирата на Петър Нейков, за да слушам пианото му. Знаменитият валс от "Евгений Онегин" ме разтърсваше, рипвах и се понасях, прегърнал въображаема дама, а всъщност някакъв стол. "Что ты, Ленский, не танцуешь?" Младост, беден умствен склад, излишък от чувства! Вера вече се отдалечаваше... Гледаш тъмно, казваше ми понякога, все едно пердета спускаш посред бял ден...
- Момче, напълни! - посочи своята чаша и чашата на човека отсреща.
Човекът отсреща пак оспори: тази вечер празнувал... той трябвало да черпи. Беше изял пилето, можеше да си позволи още една чаша бяло.
"Виното било отрова, според Вера. Не, категорично не! Виното е храна, екстра качество. От Асен Златаров научих формулата на хей този подлец! С2Н5ОН - етилов алкохол, свързан дружески с разни витамини, белтъчини, соли и прочие негодяи. Дали човекът отсреща е на същото мнение? Едва ли. Пие с гримаси."
Стаматов отвори кутия "Томасян", извади цигара, запуши. В главата му заедно с насладата от дима се вмъкна и любимата му ария "Ла донна е мобиле". Тананикаше си я дори когато скърбеше. "Ла дон-на е мо-би-лее, тари-ра-ра! Човекът отсреща, сигурен съм, е бил в Швейцария, аз също. И какво? Сръбнах от прочутата им свобода. Свобода... Измислица на ловки демагози, въдица за наивници... и слепци. Яворов бе ослепял от любов и жажда за свобода."
- Господине, извинете ме, моля! Били ли сте в Швейцария?
- Да, господине, учих право - отвърна човекът отсреща.
Стаматов недоверчиво го изгледа.
- А, видът ми... Обеднях и...
- Обедняхте?
- Не успях да завърша: баща ми се помина, майка ми се разболя... Станах въглищар. Преди час нахвърлях въглищата в мазето на гостилничаря.
- И какво донесохте от Швейцария, млади господине?
- Светлина... Само светлина, господине.
- Нима тук я няма?
- Нима тук я има?
Стаматов не обичаше политиката, дори допира до нея: хей сега ще го изцапа! Продължи да си говори вътрешно: "Навярно членува в партията на идеалистите. В Женева по мое време ги имаше много. Още тогава разбрах, че гледат света през цветно стъкло, че посегнат ли, ще го счупят на хиляди отломъци... Деца, на които не се прощава. И да спечелят, ще загубят. Они не созданы для мира. Човекът срещу ми - също."
- Разкарвате въглища по домовете?
- С каручка, господине. Теглим я заедно с Царя.
- Царя е престарял гладен кон, при това сляп с едното...
- Точно така, господине. Личи, че сте наблюдателен човек?
- Да ви е жив и здрав Царя! Пушите ли?
- Не, благодаря! Позволявам си само чаша вино. Тази вечер по изключение приех втора, защото имам рожден ден. Днес навърших двадесет и пет години.
"Двадесет и пет... Когато този човек се е родил, на тази маса срещу мен седеше Яворов" - помисли си Стаматов и отдаде на дрипавия момък повече внимание.
- Рожденик! А защо не казахте по-рано?
- Казах го, господине, но вие слушахте себе си.
Стаматов рипна:
- Чорт вазмьот, братец! Вие сте роднина на Соломон.
- По-скоро на Исус - засмя се въглищарят.
Вгледа се в лицето му: Усмивката на Яворов, същата, по дяволите!
- И така - вдигна чашата си съдията, - да пием за вашето идване на този безправен и злощастен свят, което, за жалост, е единствено и неповторимо! Пия и за вашето светло бъдеще! Нали такова го мечтаете?
Човекът отсреща чукна чашата си о чашата на Стаматов и рече:
- Вие сте благородник, господине. Благодаря за пожеланията!
Пиха и по още едно "изключение", този път за светлината пред очите и на двамата. И се разделиха.
Стаматов бавно пое към квартирата си на улица "Венелин" - 11 с мисъл за рожденика, който по лице и фигура приличаше на Яворов  - сякаш син му беше. Странно предчувствие озари съдията: дали не беше скъсил връвчицата на Времето, за да събере заедно две трагични съдби. Предчувствието бе плод на писателското му въображение, а и на изпитото вино. И чудно: мисълта му още дълго продължи да задържа образа на човека отсреща, рожденика!

Подир месец време, когато Стаматов разгръщаше вечерния вестник - погледът му привлече една дребна снимка на мъж. Под снимката пишеше: "При опит за бягство от полицията бе застрелян политическият престъпник Х.С." Отсреща доверчиво гледаше въглищарят, донесъл от Женева светлина. Лицето му на тази снимка още повече приличаше на Яворовото. "Навярно Яворовият син, ако го имаше, би изглеждал така. И по външност, и по съдба".
Писателят Стаматов нахлузи пантофите, купени му от юбилейния комитет*, и затътри болните си крака към прозореца. По улицата вървяха забързани люде, притичваха деца, минаваха файтони. Животът продължаваше своя неотменим ход.
"Колко противници избягва държавата, благодарение на това, че повечето поети и писатели не се занимават с политика." - помисли си за кой ли път Стаматов и вдигна вестника пред очите си. Човекът отсреща го гледаше особено: "Нали ми пожелахте светло бъдеще, господине?"
"Пожелах го, сине, пожелах го, но не се сбъдна. Навярно говорил е съдията, а не писателят..."

*По случай своята петдесетгодишна писателска дейност Стаматов помолил юбилейния комитет да му купи пантофи № 42 за болните му крака. И добавил: "Когато тръгна за ада, нека да съм добре обут."
                                --------




Цветан Северски е роден на 9 януари 1941 г. в село Ставерци, Плевенско. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като журналист. Научен и литературен наблюдател във в. „Земя”. Пише разкази, романи и повести. Автор е на над 20 белетристични книги за деца, юноши и възрастни читатели. Член на СБП.