Човекът без лице

Информационните агенции съобщиха новината, че избраният за президент Росен Плевнелиев е обявен за "Политик на годината на България", а това се е случило след анкета с над 10 000 гласували граждани, от които почти половината заявили ясно, че Плевнелиев е най-добрият политик в страната ни за изминалите дванадесет месеца. Разбира се, прокрадва се и информацията, че предвид ограниченията за брой пъти, в които можеш да печелиш анкетата "Господин по-по-най", Бойко Борисов не е могъл да участва, което е единственото "възможно" обяснение как Той не я е спечелил.
НякоЙ би казал: какво толкова, анкети много, при това - гласът народен е глас Божи. Вярно е, че анкетите в края на годината наистина са много - избираме политик, спортист, футболист, жена, мъж, бебе, полицай, пожарникар, ресторантьор, банкер, лекар и какво ли не още на годината. Това, а и фактът, че Бойко Борисов, бе избран за футболист на годината, доста девалвираха анкетите - и като авторитет, и като съдържание, и като ниво на достоверност и представителност. Но второто и по-важното е, че въпреки, че гласът народен е глас Божи, с този глас

си струва малко поне да се поспори

И спорът тук не е дали Росен Плевнелиев заслужава да бъде политик на 2011 г., а дали това е нещо логично. Впрочем спорът по темата не е спор за личността на господин Плевнелиев. По време на изборите видяхме много негови приятели, състуденти, колеги, учителки, съученици, бизнес партньори, политически съмишленици, че даже случайни граждани, с които е спал по паркинЗите в Германия навремето, които единодушно твърдяха, че бъдещият президент е умен, симпатничен, хрисим човек с много лични качества. Самият той има излъчването на мек и приятен човек, който умее да изслушва хората, да заразява с позитивизъм. Фактът, че толкова много държи на семейството и децата си, е повече от похвален - във време, в което семейните и морални ценности станаха такъв дефицит, е прекрасно да видиш истински отдаден на децата и съпругата мъж. А това не може да го подправи и най-умелият ПиАр - тук Плевнелиев бе абсолютно и категорично искрен. Но дали все пак добрият и умен човек с безупречна автобиография може и трябва да бъде президент, че и политик на годината?
Ето и няколко аргумента защо Росен Плевнелиев

не заслужава тази титла

и хората, гласували за него, са в грешка.
Първо на първо, самият Росен Плевнелиев изгради кампанията си за изборите върху тезата "Аз не съм политик". Той повтаряше това по срещи, дебати, пресконференции, интервюта. Превнелиев се представяше като технократ, като специалист, като бизнесмен, като самосъздал се проспериращ ръководител и мениджър, като прагматик, като защитник на националните приоритети (каквото и да значи любимото клише на бъдещия обитател на "Дондуков" 2), но не и като политик. Логичен е въпросът как е възможно един човек, чиято натрапчива мисъл е, че не е политик, да стане изведнъж политик на годината в държава-членка на Европейския съюз? Последното е важно уточнение, защото част от европейските ценности е това, че властта се упражнява посредством политически партии и демократични институции, избирани в политически битки. Политиката като дейност, като сблъсък на ценности, идеи, идеологии, е в основата на управлението на всяка европейска държава. Идеята за някакво управление на технократи, в което "политика", "партия" или "коалиция" е мръсна дума, е идея от други времена и от други географски ширини. И макар когато кандидатът за най-високия политически изборен пост в държавата тръбеше, че не е политик, това да не ни стресна около изборите, то днес би трябвало да ни напомни, че не можем да изберем за политик на годината човек, който бяга като дявол от тамян от думата "политика".
Вторият важен момент е в това, че господин Плевнелиев

не постигна сам нищо реално

в политиката. Не е тайна, а напротив - бе тиражиран медиен сюжет, че през пролетта той едва ли не с апломб обясняваше, че не ще да е нито кмет на София, нито президент, че иска да си остане в регионалното министерство, където тежал като експерт и имал работа за вършене. И все неща в този дух... Медиен сюжет бе и това, че е бил номиниран не по нормалния път на партийните структури и процедури, а при някакво пътуване с Бойко Борисов до Перник, в което премиерът просто му наредил да стане президент. И толкоз! Подобен бе сюжетът от 4 септември, в който типично по герберски се сблъскаха две остри противоречия - хем Плевнелиев и Попова вече снимали клип, хем отишли при Борисов и минути преди да влязат в офиса на ГЕРБ, той им съобщил, че те са двойката на управляващите за изборите. Но не в опашатите пропагндни лъжи е проблемът. Проблемът е, че във всеки момент от този сюжет премиерът е бил лицето, което е казавало къде, как, защо Плевнелиев ще се кандидатира, или няма да се кандидатира. Един политик е човек, който сам взима решенията си. Поне в демократични условия. Възможно е било Тодор Живков през 60-те години да викне лидера на БЗНС Георги Трайков и да му каже, че ще му се гласува доверието да оглави Президиума на Народна Република България, но в един демократични условия това не е логична стъпка. Ако Плевнелиев бе политик, щеше да има мнението дали иска или не иска да се кандидатира, щеше да се бори за вътрешна номинация, а не да чака да бъде назначен за кандидат-президент.
Впрочем макар решението на Конституционния съд да бе категорично, че Плевнелиев е законният президент на България, не можем да им обърнем гръб и да забравим крещящите нарушения около този вот, който бе най-зле организираният и най-натрапчиво несправедливият за всичките 22 години на свободни избори. Мутрите, сливането на МВР с щаба на ГЕРБ, хвърлените огромни пари (50 милиона според доскорошния им ортак Волен Сидеров), забранителните списъци, триковете за фалшифициране на бюлетини, заплахите, корпоративният вот и т.н. поставят под много сериозно съмнение честността на този избор. Особено и когато имаме най-малката разлика между "победител" и победен в новата ни история. Тоест фундаментален е въпросът какви избори спечели политикът на годината Плевнелиев - честни, недотам честни или просто избори, в които на главата ни се стовари цялата властово-ченгеджийско-мутренска машина на ГЕРБ.
Но даже този вот да бе най-честният избор досега, то остава въпросът какво е било личното участие на Плевнелиев в него - като присъствие, стратегия, налагане на теми за дебат, яснота на посланията. Отговорът е прост: Почти никакво! Росен Плевнелиев бе един

добре обработен рекламен продукт

при това много преди на Бойко Борисов да хрумне, че точно този човек ще му топли мястото в президентството. Росен Плевнелиев се появяваше ежедневно по откривания на някакви малки отсечки от пътища (въпреки хвалбите, все още ГЕРБ е построил двойно по-малко километри от магистрали, отколкото "лошата" тройна коалиция, на която Брюксел спрял "всичките" фондове), но без да говори. Излъсканият имидж на "строителя" даже не е бил част от стратегията за президентските избори. Просто стремежът на Борисов да се покаже като "майстор-строител на Нова България" му наложи нуждата от "калфа" в лицето на строителния министър. Също както любимият "калфа" в първата година бе Цветанов, когато се нижеха "успехите" на родната полиция...А че за Плевнелиев е противопоказно да говори, е видно от която и да е негова реч или интервю. Този човек със сигурност има много по-беден речников запас и от Цветан Цветанов - той говори с набор от десетина клишета, въртящи се около "национални приоритети", "енергийна ефективност", "Аз съм "за", "Аз съм прагматик", "Ще работим денонощно", "Ще градим инфраструктура за модерна България", "Ще създадем съвет към президентството" и т.н. - все неща, които не значат нищо. Ако човек намери и зрънце съдържание в неговите речи, то ще заслужи наистина Нобелова награда.
Политикът, особено този, който заслужава да е политик на годината, е човек с ясни послания, човек с ясна идея, а не продукт на тридесет и шест ПиАр агенции, сричащ, при това не особено умело, написани от другиго думички. Факт е, че в сравнение с Плевнелиев на тази база Бойко Борисов е наистина политик - той се създаде сам като медиен продукт, има запомнящи се, макар и най-често агресивно глупави или вулгарни фрази, успява да направи впечатление на хората, да ги мотивира да го подкрепят. За разлика от шефа си нашият "герой" бе избран благодарение на фалшифицираната действителност, в която кризата излезе на заден план за сметка на фантасмагорията "Градим България". Кампанията бе "вещо" организирана от силоваците под ръководството на щаба на ГЕРБ, а и Плевнелиев консумира отразената светлина на премиера Борисов. Или накратко казано - няма белег за нито едно действие, което Росен Плевнелиев да е извършил като своя идея, своя инициатива, своя визитна картичка в очите на хората на тези избори. А това не е характерно за истинския политик.
Сериозна като притеснение е и заявката на Плевнелиев, че е прагматик, а не вярва на идеологии. Впрочем прагматизмът не е никак, ама никак, добро качество за един политик. Българската история е осеяна с

"приносите" на разни прагматици

които са сключвали съюзи с Германия за две изгубени войни, защото е изглеждало по-изгодно, такива, които винаги се съгласяваха в Брюксел, защото така е по-добре и т.н., и т.н... Има го и прагматизмът на дребно - например да смениш партията си, да се огънеш пред по-силния, да промениш мнението си, ако има по-популярно. Другото име на прагматизма е "фурнаджийска лопата". Прагматикът е човек, който робува само и единствено на интереса, а политик е човек, който има идеи, идеология, ценности, които защитава.
А дали Росен Плевнелиев поне с нещо показа, че може да има собствено мнение или ще е едно обикновено момче за поръчки в президентството. По всичко личи, че ще е второто - той акомпанира на всяка реплика на премиера Борисов, а "критиката" му е направо смехотворна. Например по пенсионната реформа той остро "разкритикува" ГЕРБ, като каза, че тя трябва да бъде по-добре обяснена на хората, а правителството не обяснявало добре... Този човек засега не е показал собственото си мнение и почерк по нито един сериознен управленски въпрос, въпреки че още нестъпил в длъжност, той вече има статутът на президент и гласът му се чува. Не може политик на годината да бъде човек без собствено мнение, който просто играе ролята на гумения печат, подкрепящ всяко действие на властта.
Странно е и как господин Плевнелиев можа да победи конкурентите си в конкурса - Стефан Данаилов, Меглена Кунева, Кристалина Георгиева, Йорданка Фандъкова... Всеки от тях много повече заслужава тази титла, ако говорим за обективни критерии. Постиженията им са постижения на лидер. В смисъла на хора със силни качества, с лични позиции, хора, който не рецитират чужди изречения.
Разбира се, титлата на Плевнелиев е факт. И е въпрос на социологическа интерпретация дали "под строй" са гласували симпатизанти на ГЕРБ, или пък просто е избран човекът с най-гръмка титла сред кандидатите, дали е засветил вече президентският "ореол", който гарантира висок рейтинг или просто организаторите са се "погрижили". Това не е важното. Важното е, че живеем в България, а днес в България се оказа, че политикът на годината е точно толкова политик, колкото футболист е футболистът на годината Бойко Борисов. И в двата случая става дума за едни надъхани и жадни за слава аматьори. Затова и футболът ни не е футбол, и политиката ни - не е политика.