Черепишки манастир - шедьовър сред 170-те български манастира

Илия Борисов

Изминали са около 619 години от съществуването му. Той се гуши сред омайната долина край водите на буйната река Искър, над която са надвиснали страховити бели скали. Като истинска природна перла е на изхода на Искърската клисура до близкото село Люти брод. Писал съм не един път и отново ще пиша за това райско земно кътче, за което, като го е видял, популярният навремето унгарски пътешественик Феликс Каниц възкликнал: "Черепиш е най-хубавото и привлекателно място на Балканите!"
Посещавал съм го безброй много пъти - в делнични и празнични дни. Винаги ми се е струвал особено загадъчен и неописуемо романтичен. Сега е с променен ландшафт и посетителят изпитва особено възхищение при вида му. Когато в ранна утрин или в унеса на отминаващия ден виждах калугера отец Ромил артистично да дърпа въжетата на тогавашните седем камбани, изтръгващи затрогващи звуци сред тишината на това свято място, се питах какво ли е било преди повече от шест века. В откъснатото от шумния и забързан свят в това свряно в планинското усое място са идвали предани на Бога хора, стотици са били богомолците, пеели са се неостаряващи религиозни песни. Манастирът и старинният храм са поддържали жив духът на българите.
Преди много години в църковното училище на Черепишката семинария, преместена и преживяла тук от София в продължение на четиридесет години, се запознах с учителя Ганчо Велев, човека, който знаеше в подробности най-значимите и любопитни неща за "Успение Богородично". Разговаряли сме и съм го слушал не един път и от разказваното съм записал много любопитни подробности. В далечното минало манастирът е бил средище на петнадесетина села в района и се е прочул и ползвал като център за религиозна и книжовно-църковна просвета. Както се сочи в манастирския типик (устав), всичко тук е било създадено и обособено през 1393-1398 г., когато страната ни пада под турско робство. Войските на последния български цар Иван Шишман храбро и героично са бранели прохода от турските злосторници и поробители, тръгнали към столицата. От натрупаните на камари на широките поляни черепи е определено и името - Черепиш. Такава е най-правдоподобната легенда.
От многото предания научаваме, че манастирът е развивал огромна и ползотворна книжовна и просветителска дейност по време на османското владичество. През ХІV век е написано Черепишкото четвероевангелие, пазено и до днес и останало като ненадминат образец на Средновековието. През бурната 1856 г. тук е действало единственото в този край българско училище. То се ръководело от строгия монах Йосиф от с. Боженица. Имало строг ред при спазване на старшинството. От Самоковско дошъл монах Дамаскин Хилендарски, но бил надхвърлил 20 години и не го приели за ученик. В своята трогателна автобиография той пише: "Вардех като заспат, аз да стана. И бях прорязъл кратуна. И завра свещ в нея да тъмнее, та само на книгата да свети и четях само с памет, а глас не смеех да отпуша, за да не ги събудя."
След като се ограмотил и образовал, Дамаскин казал, че знанието носи чест на човека. Той проповядвал сред хората обич към труда, уважение към учителите и народните просветители. "Ето, слава Богу, постигнах с Божията воля и не боим се какво и да ме попита човек от Божественото писание. Право има една реч: Бог говори человеку - помогни си сам, та и аз да ти помогна. Помага Бог, но и труд требе многу, не само за науката, но и за всички дела, какви да са."
В манастира са живели изтъкнати църковници и книжовници. Тук е намерил убежище и пристан за укритие през ноември и декември на 1798 г., въздигнат за епископ, котленецът свети Софроний, преследван и гонен от врачанския злодей Альо паша, който режел главите на непокорните. В многобройните мълви, легенди и в летописите са запазени вълнуващи и незабравими страници за дейността на Врачанския революционен комитет и неговите неустрашими дейци: Мито Анков, свещеник Коста Буюклийски, Стефан Хр. Савов, Тодор Балабанов и редица други, отсядали в това закътано и бунтовно място. Писателят планинар Павел Делирадев припомня, че на път за София е престоял дядо Петко Славейков. Цели 34 години от своя бурен и неспокоен живот като игумен тук е прекарал Епифани Младенов. Роден на 3 декември 1845 г., той учи богословие в Загреб и след завършване на Духовната академия е ръкоположен на служба в манастира. Този комита с монашеско расо е деен участник в тайните сбирки на прогресивните дейци от Враца и Берковица. Подготвял е хората от Люти брод за участие в Априлското въстание. Станал е свидетел на паметния и легендарен кървав бой на десетте Ботеви четници, предвождани от Георги Апостолов, в Рашов дол. Лично дава предложение и се заема с построяването на първата костница-мавзолей високо в скалите на комплекса. През великденските празници на 1939 и 1940 г. на излет в манастира и в района на уникалното с хубостите и красотите си с. Люти брод са идвали поетът Никола Йонков Вапцаров със съпругата си Бойка, журналистът Антон Попов и художникът Стоян Сотиров. По тайнствени пътеки през Искърската клисура от осоновлашкия манастир "Седемте престола" за пръв път през 1899 г. е гостувал патриархът на българската литература народният поет Иван Вазов. Бил е запленен от вълнуващия пътепис на Алеко Константинов, определил това място като "Българска Швейцария", след посещението си от София.
По идея и с активното участие на врачанския владика дядо Калиник преди пет-шест години е уреден музей на Вазовата тераса и в четири помещения е разположена оригинална експозиция за историята на Светата обител. Изложени са Агапиевите одежди, служебникът-чиновник на свети Софроний с автограф, Евангелие с обков - подарък от руския император на хората от село Ъглен, пасох на Екзарх Йосиф, старинен архиерейски жезъл, сребърна дарохранителница, свещени книги, икони и други ценни неща. От скитанията си из пролома и вида на лобното място във Врачанския балкан Иван Вазов написва 48 стихотворения, включени в цикъла му "Скитнишки песни". Почерпил е сюжет и за двата си разказа "Една българка" и "Дядо Йоцо гледа".
През последните десетилетия бяха извършени впечатляващи обновителни и реставрационни работи. Грейна в сияйна светлина колонадата на храма "Успение Богородично". Стенописите и иконите са творческо дело на две прочути школи - на Пимен Софийски от ХVІІ век и на забележителните самоковски художници от ХІХ век. Привлекателен е пищният иконостас със стари икони.
Дошъл тук, човек слуша какви ли не предания и митове за прошумялото време, за обвеяния със слава бой на храбрите Ботеви четници срещу турските войници и черкези в Рашов дол, предвождани от безумния свой военачалник Джамбулет, намерил смъртта си в потайната долина.
В днешно време Черепишкият манастир, особено в празнични и съботни, и неделни дни, оживява за нов живот. Идват много хора - богомолци и любители туристи. В тихата долина възкръсват обреди и обичаи, замирисва на свещи и тамян. Надалеч отекват мелодичните звуци на камбаните.
Преживяли вълнението си от видяното, си припомняме думите на проф. Иван Гошев: "Историята на нашите манастири не може да се отдели от културната история на народа ни. Манастирите са били нашите народни университети, нашите народни книгоиздателства, нашите народни книгохранилища. Манастирите са били единствените училища за просвета на ума и облагородяване сърцето на българина, а монасите - единствени учители."