Чехов

Сергей КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1950 г. в Плевен. Завършил е "Кинотелевизионна режисура" във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1979 г. Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях" и "Нощна тарифа". Автор е на книгите "ПЕт куршума милост" (1990), "Нощта на грозилите" (1997), "Кармичен възел" (2007) и др.     

ДЕН. Безименен есенен ден. От тия, които понякога разсеяно откъсваме от календара. Без дори да е нужно. Без дори да забележим.
СЛЪНЦЕ. Ленивото слънце на септември. Пообедно разпиляло лъчите си и обладало есента върху килима й от огнена, дъхава шума.
РЕКА. Ромоляща в просъница. Поотмаляла от вечния си път през каньона. Но отмятаща като броеница оглеждащите се в нея пещери, дупки и ниши. Места, пълни с тайнственост, неоткрити съкровища и легенди.
СЕЛО. Някъде в Добруджа. Смугло село, патинирано от пек и виелици. Накацало с покривите си из каньона като скални орли при гнездене. Само телевизионните му антени тормозят безвремието и на новия век.
МИНИМАРКЕТ. Магазинът на селото. Пропътувал през времето като "кръчма, пивница, дюкян, бакалия, хоремаг, смесен магазин..." и стопирал сега в "Минимаркет". Но дълбоко замразил в хладилника си представата на селяните за "кръчма".
Той е живото доказателство, че времето тук не е спряло съвсем. Пример: на оплюта от мухи фотография са няколкото му масички. Пълни са с достолепни, безименни хора. Годината е 1907-а, а пивницата - "Съгласие". Днеска на масите му отпред седи само един посетител. С мустаци и със сто грама мастика. На "служебната" маса до него магазинерката решава кръстословица. Годината е от новия век, а кръчмата - "Минимаркет".
- И к'во, и баба Спаска си отиде... - вяло се заглежда посетителят в пъзела от некролози на близкото дърво. - Това жените сте много загубени, ей! Много!... Копала си градината, копала... Но да те клъвне пепелянка, а ти да мислиш, че е смок и да се налагаш с кълцан лук, си е направо дивотия!... Вместо на мига да резнеш с чикийката нахапаното и да му изцедиш отровата, ти ще го налагаш с кълцан лук!... Абе... - отпива той дълбокомъдрено и се почесва зад ухото. - И к'во, додето дойде зет й от града да я откара в болницата, баба Спаска отлетя... Бог да я прости!
Мъжът извръща погледа си към магазинерката, очаквайки съгласие. Или поне разбиране. Но тя изобщо не му дава повод да усети, че я има. Толкова дълбоко е потънала в ребуса.
- Виж, как не съм се сетил да ти кажа! - подхваща нова тема, с ново темпо посетителят. - Миналия вторник, като ходих до пенсионното в града за справка, от висене по гишета и по канцеларии направо прималях от глад. А в чантата си имах само малко хляб. Влязох в магазина срещу пенсионното и викам веднага на продавачката: "Момиче, дай един салам, от тоя телешкия, дето е по лев и шест  парчето." "Какво куче храните с него, господине?" - попита ме тогава някаква жена, зад мене на опашката. Аз я погледнах въпросително; помислих си, че ме поднася. "Мъжко!" - викам й. "Не, каква порода е? Защото моят дакел обича същия салам!" "Селско превъзходно! - викам й. - Аз съм кучето." Оная ме загледа като идиот... Ха, ха, ха!... Голям майтап!...
С надежда за контакт, посетителят отново се извръща към магазинерката на "Минимаркета". Но тя дори не го удостоява с поглед. Той изважда от кутията пред себе си цигара и няколко минути мълчаливо пуши. Те навярно му се струват вечност, защото пак подхваща делника си "за рогата":
- И к'во... Олися ни селото без дечурлигата. Свърши им ваканцията и си заминаха... И лястовиците заминаха... Въобще... А като дойдат през октомври виладжиите да си зазимят и къщите, и си оставаме отново ние. Двайсе и седем - по последния ни списък; защото баба Спаска и Недялко Панделиев се споминаха... - подръпва от цигарата мъжът и отново се почесва зад ухото. - Кирано, ти гледа ли наскоро по "БеНеТе таксито" даваха в някакво село един старец, дето си говори у дома с коня си, защото нямал с кого да си говори?
- Ъхъ... - излиза чак тогава магазинерката от унеса и дарява посетителя си с внимание. - Абе, Симка, ти като си бил пощальон, знаеш ли някой "руски писател, живял от 1860-а до 1904-а, автор на пиесата "Вишнева градина"? С пет букви е и завършва на "ов". Само той не ми излиза.
- Вазов! - откликва Симката и достолепно си загасва фаса.
- Не бе, Симо, руски писател! - неприкрито се дразни Кирана и сочи в него с химикалката си, сякаш иска да го хербаризира.
Симката се изумява на гнева й. Когато изумлението му не издържа повече на напъна, изтърсва:
- Че той Вазов е живял и в Русия!
Тука вече раздразнението на Кирана се преобръща в ступор.
- Абе ти... чуваш ли се... какво говориш?... - опитва бавно тя да се нормализира и в старанието си захвърля химикалката. - Аз ти казвам "руски писател"! "Ру-ски"!? А ти ми говориш...
Симката я гледа омагьосан. Като на театрална сцена. Толкова е впечатлен от нейното превъплъщение.
- А-а-а, руски!? - идва той на себе си след време и великодушно си разперва дланите. - Не го знам кой е!... Я по тоя случай ми дай още една мастика!
- Няма да ти давам нищо повече! И без друго заваляш! - отмества вестника си продавачката и вади сметката на Симо. - Плащай си четирите мастики и "кой - откъдето"!
- Ама ти... какво? Мислиш, че съм пиян ли?
- Не, че не си съвсем трезвен.
- Кирано-о, Кирано-о... - рови по джобовете си Симката, за да открие смачканата петолевка. - Знаеш, че лани ми изгоря радиото... Оня ден ми гръмна и телевизорът... А нямам кон у дома, с когото да си приказвам... Ето ти сметката - подава й той петолевката. - И левче отгоре, за да си купиш още кръстословици.
Мъжът подхвърля металното левче на масата, почесва за последно ухото си и отнесено проговаря:
- А руският писател е Чехов...
После бавно поема към къщи. По пътеката през скалите. След време се спира. За да погледне и днес от високото "Минимаркета" на Кирана.
- Кирано, кой ден сме днеска? - усмихва се той добродушно, защото знае, че нито денят го интересува, нито Кирана ще го чуе. Но знае също така, че у човека всичко трябва да бъде прекрасно. Затова си подсвирква с уста и отново продължава по пътя си...