Чаровната сказчица Дора Габе
125 години от рождението на голямата българска поетеса
/ брой: 207
Стоянка Михайлова
Запознах се с Дора Габе през пролетта на 1961 г. Каня я по телефона в музея "Петко и Пенчо Славейкови" в София, където подготвяхме честване на 95-годишнината от рождението на Пенчо Славейков, да разкаже спомени за неповторимата човешка и творческа дружба между него и Мара Белчева, за съпруга си проф. Боян Пенев. След кратко колебание се съгласи. Уговорихме деня и часа. Дойде точно в уреченото време. Дотогава не бях я виждала на живо. Беше над 70-годишна и очаквах да срещна някаква старица. Отворих вратата. Срещу мен застана стройна, елегантна дама, облечена в черно и бяло, с красиво одухотворено лице, с тънки черти, озарено от изразителни очи с кадифена мекота, с черни лъскави, опънати назад коси и приветлива усмивка. От цялата й осанка лъхаше нещо топло, женствено, пленително, привлекателно.
Очароваше млади и стари
Залата в музея бе препълнена. Посрещнаха я много сърдечно. Застанала с леко повдигната глава, след секунди за съсредоточаване започна да разказва. Така завладя присъстващите, че още в първите минути настана абсолютна тишина. Така започна общуването ми с нея.
Години наред по различни поводи споделяше спомените си за "великите мъртви" от духовния елит на България: Пенчо Славейков, Мара Белчева, проф. Боян Пенев, Пею Яворов, д-р Кръстьо Кръстев. И винаги успяваше да очарова и млади, и възрастни. Чаровната сказчица, сякаш свещенодействаше. Застанала зад трибуната или масата, понякога мачкаше между пръстите си малка копринена бяла кърпичка с дантелки. Започваше да говори без патетика, без жестикулации, спокойно и отчетливо. Умееше да прави точни характеристики - с тънко аналитично мислене и точно културно мерило. Така оживяваха човешките и творчески образи на личностите, творили културата на България. Драматичните срещи с Яворов, "омесил прощъпулника" в поезията й; вечерите, изпълнени с поезия и музика, в дома на Мара Белчева, където зазвучават наставленията към нея на "могъщия" Пенчо Славейков: "Пиши, но не бързай да печаташ. Ти си още голокрило врабче. Поезията и любовта нямат години." Припомня си и думите на Мара Белчева: "Не бива да се зареждаме с омраза, тя изпепелява душата. Усмихвай се на живота, за да предизвикаш и неговата усмивка. И помни - няма такова време, което да пречи на човек да живее достойно." В разказите й грейват вечерите с Боян Пенев, изпълнени с горене и дързост, за когото "без семейна топлинка и любов животът би бил ад..."
Никога не се повтаряше
Винаги имаше какво ново да каже. Понякога завършваше със стих:
И ето ме -
цялата ми същност
се превърна в обич:
от жалост към объркания свят,
от милост към
загиналите рано,
от радост към родените сега.
...Пътували сме до Трявна, до Търново, до Пловдив. Не беше претенциозна, нито капризна. Обикновено пътувахме с кола. Тя обичаше високите скорости. Радваха я.
Навсякъде бе приемана най-радушно. Бих казала - възторжено. Бурно аплодирана, отрупвана с цветя и благодарности, а често и с въпроси. Невинаги деликатни, но тя бе виртуоз на отговорите: остроумна и духовита. Бе чувствителна към чуждото внимание. Учудваше ме издръжливостта и търпението й. Често стоеше на крак по няколко часа, но без никакво отегчение и умора.
Срещала съм я и весела, и щастлива, и угрижена (страдаше от тежко бъбречно заболяване); бъбрива, понякога вдетинена, своенравна, но винаги естествена, обичлива и неповторима.
Обичаше живота
и в най-малките му прояви, и в най-дребните му въжделения. Излизаме от музея "Славейкови". Пресичаме ул. "Хан Аспарух" и пред оградата на ъгловата къща внезапно спира. "Забравихме ли нещо в музея?" - питам. - "Не." Обръща се към мен със сияещо лице. "Гледай ги бе! Гледай ги! Какви мънънки (не казваше мънички), какви тънънки краченца, а каква веселост, каква енергия!" Тази емоционална тирада се отнасяше за врабчетата, накацали по люляковия храст зад оградата. Не беше равнодушна към нищо. Притежаваше завидна емоционална младост и жизненост.
Притежаваше силно чувство за отговорност. Не се щадеше, бе едно от редките съчетания на поет и гражданин. Бившият ЦК на Комсомола бе организирал в салона на бившето кино "Дружба" конференция за членовете на младежките творчески кръжоци. Трима от поканените за доклади бяха Дора Габе, Христо Радевски и моя милост.
Отивам да я взема от дома й, който бе недалеч от киносалона. Заварвам я облечена, но не може да се обуе, боли я крак. Пристъпва с голяма мъка. Подскача като врабче. "Ще те извиним, че не можеш да участваш" - казвам. - "Как?" - сепнато ме поглежда. - "Не може да не изпълня обещанието си."
-- -- --
След Освобождението руските народоволци Петър Габе и съпругата му, лекарката Екатерина Самойлова от Санкт Петербург, се заселват в Добруджа. Купуват голям чифлик до село Харманлък, сега Дъбовник, и заживяват тук. Там се раждат трите им деца Дора, Бела и Израил (Сеня). Растат в заможно, образовано семейство сред много обич. Дора учи гимназия в Шумен и Варна, а висше - литература, следва в Германия и Франция.
Дъщеря на Добруджа
тя я носеше в сърцето си. Пишеше и разказваше за нея с обожание, и пленяваше с искреното си чувство към "необозримия добруджански простор и величие, с необятността на звездите, по-топли от милувка дори..." Често с умиление си спомняше за щастливото детство и юношество. "Цял живот бях греяна от щастлива звезда" - споделяше.
В младините си среща и е обичана от две големи личности - Яворов и Боян Пенев. След женитбата си с Боян Пенев живее известно време в Германия, Чехословакия и Полша, където "зобва", както с усмивка казваше, от литературата и културата на тези страни. Знаеше отлично немски, френски, руски и полски. Беше отлична преводачка. А като дългогодишна председателка на българския ПЕН клуб чрез реферати, сказки и общувания в Братислава, Прага, Париж и Лондон представяше пред света България с ярък патриотичен порив. Посетила бе много страни, срещнала се беше с изключителни личности, пазеше спомени за тях. Разказваше с тънко умение да одухотворява случки, събития, любови и флиртове с много финес. Не понасяше грубите маниери, недостойното поведение и цинизма.
Благороден и волеви характер
В живота си Дора Габе преживява не едно премеждие, фатални разлъки, неправди, войни, кървави събития, груби политически нрави. Но устоява. Извайва характер от несъкрушима воля и благородство. Бе непримирима към неправдите. Готова винаги да се притече на помощ на нуждаещите се. Бяха й чужди завистта, злобата, дребнавите сметки, клюките.
Седнала в музея в големия фотьойл я питам от какво би се лишила в живота без жал.
"От всичко - ми отговори - освен от едно - да обичам и да бъда обичана." И присвила дяволито очи, отсече: "Ама нима не знаете? Обичта и любовта са тежка болест, от която никой не иска да оздравее..."
Говореше винаги така, сякаш разговаря със светлината, със Слънцето.