Бяга ли на място Евросъюзът?

Любомир Кючуков

Директор на Института за икономика и международни отношения

Пушилката започна да се утаява. Европейският парламент има своя избран (полу)председател - защото се очаква съобразно практиката от последните години петгодишният мандат да бъде разделен на две и през втората половина от него италианецът Давид Сасоли да бъде заменен от представител на Европейската народна партия (ЕНП). Съгласувани са и останалите четири важни номинации: за председател на Европейската комисия - германката Урсула фон дер Лайен, за председател на Съвета на ЕС - белгиецът Шарл Мишел, за върховен представител по външната политика и сигурност - испанецът Хосеп Борел, и за управител на Европейската централна банка - французойката Кристин Лагард. Какво все пак означава всичко това?

Първият и може би най-важен извод: в обсъжданията участват всички, 

решенията се вземат от най-големите.

Ако на някой не му е било ясно как на практика би изглеждала "Европа на нациите", т.е. идеята за връщане на повече суверенитет на националните държави за сметка на общоевропейските подходи, изборът на ръководители на европейските институции недвусмислено илюстрира какво ни очаква, в случай че победи тази тенденция и ЕС тръгне в тази посока. Когато всеки дърпа чергата към себе си, безспорно по-голям успех ще имат тези, които дърпат по-силно. Тук трябва да се добави рискът чергата (ЕС) да не удържи на напъна и да се скъса.

Усилията на страните от Вишеградската четворка, Прибалтика и Италия стигнаха дотам да се блокира най-убедителната по всеобщо признание кандидатура на кандидата на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Франк Тимерманс - защото той най-твърдо отстоява спазването на общите правила и инициира процедура по отнемане правото на глас на Полша за нарушаване върховенството на закона от дяснонационалистическото правителство във Варшава. Те обаче нямаха съгласувано алтернативно предложение, а и политическия ресурс да прокарат своя кандидатура. Това даде добра възможност на Франция и Германия да разпределят съобразно своите интереси номинациите, аргументирайки ги с необходимостта да се преодолее блокажът. В крайна сметка борбата за властови ресурс измести съревнованието на политики.

Губещите

При така създалата се ситуация основният губещ в ЕС като че ли е промяната. Независимо че Урсула фон дер Лайен бе предложена от френския президент Макрон, който през последните години се опитва да се проектира като носител на новата динамика, визия и идеи за Европа, начинът по който се осъществи номинацията, бе не просто "бизнес, както винаги" (както казват англичаните), а по-скоро крачка назад, към добре познатото старо. Отстъпление от стремежа европейските институции да станат по-прозрачни и по-разбираеми за гражданите. 

И тук стигаме до втория ключов губещ - това бе именно процедурата с номинации на водещи кандидати от европейските политически семейства, които да олицетворяват политическите идеи на своите партии и да ги защитават в пряк публичен дебат по време на кампанията. С други думи - избирателите да знаят за какво и за кого гласуват. Което от своя страна да даде допълнителна политическа тежест на Европейския парламент в хода на цялата процедура. На практика Съветът на ЕС (т.е. ръководителите на страните членки) отмени процедурата на водещите кандидати и иззе номинацията от партиите към държавите. Което затвърди усещането в избирателите, че в крайна сметка нещата опират не до избор, а до договорки.

Третият голям губещ се оказа Източна Европа. В новите ръководства отсъства представител на региона. Така се задълбочава вече достатъчно видимото ново разделение в рамките на ЕС. Обединението на континента се оказа много по-лесно осъществимо на институционално равнище (с разширяването на ЕС), отколкото в съзнанието на гражданите Повече от десетилетие след приемането на източноевропейските страни ние все още продължаваме да мислим един за друг като за "ние" и "те", Изтока и Запада. Разочарованието е взаимно - и достатъчно основателно и при двете страни. Старите страни членки на ЕС недоволстват, че мнозина в Източна Европа не спазват правилата, на първо място върховенството на закона; рушат единството на Съюза (особено по отношения на мигрантите); оказват натиск върху социалните им системи, възползвайки от свободното движение на работна ръка; и на всичко отгоре западноевропейските данъкоплатци плащат за това чрез еврофондовете. От своя страна източноевропейците откриват определена арогантност в непрекъснатото поучаване какво и как трябва да правят; усещат се като втора ръка членки (а и по-важно - втора категория граждани на Съюза); отчитат, че свободното движение на стоки, капитали и услуги създава определени предимства на по-конкурентните западни компании; свободното движение на хора води до изтичане на най-динамичната част от техните граждани на Запад. Всичко това трудно може да се компенсира само от еврофондовете.

На пръв поглед България е едва ли не основният виновник за това, че Източна Европа остана непредставена в ръководните органи на ЕС. Защото в рамките на пакетната договореност фигурираше и името на Сергей Станишев като номинация за председател на Европарламента. Неговият отказ обаче бе не просто логично, но и необходимо решение след разочароващите резултати от решенията на Съвета. Независимо че чрез неговата номинация се търсеше участие на Източна Европа, тя беше направена в качеството му на председател на ПЕС. Затова приемането на тази номинация би означавало ПЕС да подкрепи договореностите. А те определено не носят удовлетворение, има много работа, която ПЕС трябва да извърши както в рамките на собствените си редици, така и в Европейския парламент. И съчетаването в една фигура на ръководител на ПЕС и председател на ЕП би затруднило много преосмислянето на ситуацията.

Печелившите

Логично тук, на първо място, е статуквото. Начинът на определяне на ръководните постове остави малко място за оптимизъм, че нещата вървят към промяна. По-скоро той постави допълнителни въпросителни относно целта на идеите на френския президент Макрон, който основно говори за реформи. Първо, защото той собственоръчно бламира опита за доближаване на институциите на ЕС до гражданите чрез отказа от водещите кандидати и издигането на кандидатурата на Урсула фон дер Лайен. Второ, предвид съдържанието на идеите му, отразено и в тази номинация, предвиждащи обособяване на едно високоинтегрирано ядро от стари страни членки, около което в различни конфигурации (Еврозона, Шенген и т.н.) да са разположени останалите държави.

Следващият безспорен печеливш е тандемът Франция-Германия. Да, френско-немският консенсус е необходим, за да може ЕС да не изпадне в безпътица и дълбоки вътрешни противоречия, но се оказа, че той може да бъде и самодостатъчен - и на практика ключовите решения да се вземат в пределно стеснен кръг. Превръщането на ЕС в "съюз за двама" би имало сериозни негативни последици за всички, включително и за Франция и Германия, защото би отворило още една линия на противостояние в Европа.

Спечелиха и либералите. В новата си конфигурация заедно с депутатите от партията на Макрон и под новото си име "Обнови Европа" те ще имат свой представител начело на Съвета на ЕС. 

Неспечелилите и незагубилите

Има и още две категории, когато се оценяват резултатите от постигнатите договорености. Сред неспечелилите на първо място се открояват Зелените. Те постигнаха впечатляващи резултати по време на европарламентарните избори, тяхното влияние очевидно нарасна сред избирателите, но то не бе отразено в разпределението на позициите в евроинституциите. Другата формация, попадаща в тази категория, е ПЕС - въпреки че съхраниха председателството на Европейския парламент и поста на върховен представител по външната политика. Социалистите обаче не можаха да отстоят както принципа на водещите кандидати, така и видимо най-убедителната кандидатура на Франс Тимерманс за председател на Еврокомисията. ПЕС и Зелените не се възползваха от променените баланси и изместването наляво в проевропейското поле (извън това на крайната десница, евроскептиците, популистите и националистите). Не можаха в достатъчна степен да ангажират либералите и да създадат необходимото мнозинство, което да им позволи да ограничат влиянието на десницата от Европейската народна партия (ЕНП). По този начин, въпреки че отстъпи позицията на председател на Съвета на ЕС на либералите, ЕНП се вписа в категорията на негубещите, като запази доминиращите си позиции в европейските институции. А и си осигури партньор занапред в лицето както на либералната "Обнови Европа", така и на Макрон.

Какво следва?

Това, което предстои, е гласуването в Европарламента на кандидатурата на Урсула фон дер Лайен за председател на Комисията. За целта е необходимо абсолютното мнозинство на повече от половината евродепутати. Утвърждаването й едва ли ще бъде безпроблемно и първите реакции сочат сериозно разочарование от много посоки, включително и в Германия. Европарламентът ще бъде поставен в изключително деликатна ситуация: или да гласува за собствената си второстепенност в процеса, утвърждавайки номинацията и затваряйки очите си пред обстоятелството, че държавните ръководители иззеха процеса на издигане на кандидатури от самия Европарламент, или да гласува "против" и да предизвика институционална криза и напрежение между Европарламента и Съвета на ЕС. Въпреки това очакванията са все пак тази кандидатура да бъде утвърдена, макар и без ентусиазъм. 

На Урсула фон дер Лайен ще се наложи да се доказва не само в Европарламента, но и начело на Комисията. Тя има опита на национален немски секторен политик (доколкото е оглавявала министерствата на семейството, труда и отбраната в Германия). Предстои да видим как тя ще се впише в един значително по-широк контекст: общоевропейски като обхват и многопрофилен като съдържание. Включително и през призмата на понятия като визионерство и лидерство - необходима повече от всякога на ЕС днес. Основният дефицит към момента е на яснота относно нейните приоритети и намерения. Безспорно тя ще се съобразява както с позициите на ЕНП, така и с германските интереси, но неучастието й в дебатите на водещите кандидати извежда тази неяснота като първостепенна интрига в началния период на нейното евентуално председателстване на ЕК.

Какво да очаква България?

В краткосрочен план България няма основания да очаква съществена промяна в статута си. Тя ще продължи да се сблъсква с досегашните си проблеми - да се бори за влизането в Шенген, в Еврозоната, както и за отпадането на мониторинга.  Практически при същите условия и срещу същите резерви от същите тези държави - Франция, Нидерландия, Германия, Белгия. Те обаче утвърдиха своето влияние в ръководствата на европейските институции. 

В средносрочен план обаче по-скоро има основания за опасения: както от нежеланието на редица страни да плащат цената на кризата и постепенна ерозия на принципа на солидарността (кохезията, изравняване на доходи и жизнено равнище), така и през призмата на оформяне на по-очертана институционална конфигурация на ядро и периферия, която налага идеите на немалка част от водещите европейски страни.