Бунтът на интелектуалците

Затрогващи са разсъжденията на Лудвиг фон Мизес и други апологети на капитализма, опитващи се да ни убедят, че интелектуалците са анархисти или поне опортюнисти, защото са себелюбиви мързеливци. Подобни разсъждения, колкото и стройно, пък и ерудирано, да са подредени, колкото и убедителни да изглеждат на несведущия, не са нищо повече от тенденциозна, зле скалъпена спекулация. Преди всичко заради простата истина, заради очевидния факт, че не друг, а тъкмо интелектуалците са спомогнали решително за изграждането на държавата и държавността. Не би могъл да е анархист, разбира се, човек като Платон, щом е написал съчинение като "Държавата", или човек като Жан-Жак Русо, щом е написал "Общественият договор".
Напротив, тъкмо интелектуалците измислят, формулират нормата, правилата, законите, които са основа на държавността, които постигат стабилността на държавата, каквато и да е тя. Правя тази уговорка не случайно, а защото е важно да се изтъкне, че ако принципите на държавността са отдавна известни и, общо взето, еднакви, това не е пречка държавите да са различни. Различни са те заради различните политики, които се формират от различни идеологии, а и политиките, и идеологиите, са сътворени отново от интелектуалците. Излишно е да припомнямe кой, кога и защо е формулирал принципите на робовладелческата държава или как ги е реализирал, но ще припомним, че всеки обществен строй, всяка власт от Перикъл до Ленин се базира преди всичко на интелектуалната доктрина. И Перикъл, и Ленин, макар да са запомнени като държавници, са първо интелектуалци, идеолози и политици, а после държавници. Въобще да се говори, че интелектуалците са анархисти по природа е не просто подвеждащо, а нонсенс, глупост, родена не толкова от незнание, от неразбирането на проблема, а от откровения цинизъм на този, който ни заблуждава съзнателно.
Съвсем различно би било, далеч по-коректно, ако се каже, че интелектуалците биха могли да се превърнат в анархисти, защото по принцип са опортюнисти. Като интелектуалният опортюнизъм, разбира се, не би могъл да се схваща като партиен опортюнизъм, защото се съмнява и дори отрича не някаква политика, каквато и да е тя, а по-скоро опазва, утвърждава позитивното. Опортюнизмът на интелектуалеца най-често е не друго, а бунт срещу този, който не съблюдава принципа, интелектуалецът отрича самозабравилия се властник заради опазването, спасяването на принципа, гарантиращ всеобщото благоденствие. И тази морална позиция, тук е цинизмът, се мистифицира, обезсилва от властващите, за да се представи честният и мислещ човек като незачитащ реда рушител на държавата.
А върхът на цинизма е, че е упрекван в себелюбие тъкмо този, който е загрижен за общото благо, че него обявяват за суетник, който мъти главите на другите заради собствената си суета. Интелектуалното усилие, различното мислене, което разбива удобните, лесните, домашните истини, не от вчера се схваща като излишна суета, като ненужно противопоставяне на установения ред. А всеобщата заблуда, разбира се, е изкована, внушена на народа, който не осъзнава, че докато се гневи на интелектуалците, които разбиват добре наредения свят, е в плен на друга, различна интелектуална доктрина.
Опортюнизмът на интелектуалеца всякога е в сблъсък с доктрината, изкована също от интелектуалци и защитавана от интелектуалци, а Лудвиг фон Мизес и другите апологети на днешното статукво са некоректни, защото премълчават, че бунтът на американските интелектуалци е бунт срещу други, пак американски интелектуалци като Хенри Кисинджър, да речем. А тук има и друга, колкото популярна, толкова и невярна заблуда, друга преднамерена мистификация, която обявява за интелектуалци най-вече и преди всичко артистите, склонни всякога на фриволен бунт. Артистът, бил той музикант, бил той художник, бил той писател, не винаги е интелектуалец, въпреки интелектуалните си занимания, той се формира като интелектуалец, израства до интелектуалец. Артистът е интелектуалец, когато тълкува, интерпретира, въплъщава идеи, което е привилегия на малцина, а по-често е занаятчия, твърде сръчен понякога, който се уповава на рутината, който не мисли, а имитира, наподобява класическите образци. Артистът се превръща в интелектуалец, когато не се задоволява с имитацията, а с интерпретацията и деформацията, когато открива нови идеи, когато осмисля, домисля, премисля, когато казва неказаното и обяснява недоразбраното. Да се обявява всеки артист за интелектуалец значи да се обезценява автентичният интелектуалец, да се обезсмислят и значимостта, и обаянието му, да се неглижира интелектуалното усилие. А се прави точно това, съвсем съзнателно, целенасочено, за да се противопоставя разхайтената артистична сган, както я вижда бюргерът, на неговото бюргерско, уж безметежно съществуване, за да вижда той, крепителят на статуквото, враг в интелектуалеца.
Тук безупречно действа прастарият принцип "Разделяй и владей!", защото немислещият бюргер или множеството, формулирано като "средна класа", се противопоставя на интелектуалния елит и артистичната бохема. Противопоставянето е и спекулативно, и профанско, но ефективно, защото на впримчения в капиталистическата машина дребен собственик или наемен работник се втълпява, че артистите и интелектуалците ограбват труда му чрез бюджетните отчисления за култура, да речем.
Нещо повече, множеството фондации, създадени от крупни капиталисти за спонсориране на културата и изкуството, дават парите си отново на артиста, на интелектуалеца, а не за социални проекти, да речем, което също е повод за негодувание на средната класа. И накрая, конфликтът е особено болезнен, защото е конфликт на средната класа, защото е вътрешен, неин конфликт, защото противопоставя различните й представители, защото е объркващ. Немислещият бюргер, образно казано, е убеден, че честният му труд храни претенциозните мързеливци, без да си дава сметка, че ако е така, проблемът е в лошо наредената държава. Големият проблем на бюргера обаче е друг, той е възмутен, че привилегированите артисти, излезли от неговата черга, са недоволни въпреки облагите, въпреки че живеят на негов гръб. Неговото възмущение е притаено, безгласно, тихо, какъвто изобщо е животът му, безцветен и беззвучен, но е трайно, непреодолимо, болка и мъка, които не отминават. Конфронтацията, макар и безмълвна, е вечна, сблъсъкът между ненавистта на едните и пренебрежението на другите води до отчуждаването на бащата от сина, до философско противопоставяне и емоционално разделение.
 По този начин властващата интелектуална доктрина, докато опазва статуквото, противопоставяйки представителите на една класа, при това на основополагащото мнозинство, си създава интелектуална опозиция. Бунтът на интелектуалците най-често се схваща едностранчиво, вижда се опозицията, противопоставянето на властта или строя, без да се търси сблъсъкът на интелектуалните доктрини. И това също е преднамерено, внушава се, че интелектуалецът е непременно деструктивна сила, че патосът му е патос на отрицанието, че съзидателят е някой друг, а не той. Никой друг, вече изяснихме този казус. Той е и съзидателят, но интелектуалният опортюнизъм дразни дотолкова и апологетите на строя, и властващите, че те прилагат принципа "Разделяй и владей!" на още едно равнище. След като са противопоставили бащата на сина, с лесни, спекулативни, но работещи внушения управниците се домогват до разкол в гилдията, като стимулират многообразни противопоставяния в средите на интелектуалния и артистичен елит. Но "стимулират" е неточно казано, защото става въпрос за политика, осъществявана перспективно и планомерно, за да обезсилва интелектуалния елит и артистичната бохема, за да разбива единството им, за да им пречи да бъдат коректив на властта.
Бунтът на интелектуалците всякога е немонолитен, частичен, защото ако има недоволни от статуквото, не са малко и доволните, облагодетелстваните, а още по-страшното е, че нерядко недоволните се купуват, поне в критичния момент. Така те забравят за опортюнизма си точно в мига, в който силните на деня се чувстват застрашени. И все пак бунтът на интелектуалците си остава единствената реална опозиция на властта, каквато и да е тя. И единствената ефективна опозиция, защото ако не всякога може да промени мисленето на масите, то поне провокира обществени дебати за едно или друго. Дори да са анемични тези дебати, безопасни за властващите, те се схващат, не без основание, като потенционална опасност, защото карат хората да се съмняват, мътят мозъците им, превръщат ги от безропотни биороботи в мислещи индивиди. За пазителите на статуквото, каквото и да е то, на доктрината, каквато и да е, няма нищо по-страшно от мислещия човек, който търси и открива недостатъците, присъщи на властта изначално, на всяка власт.
  Интелектуалецът, мащабно, задълбочено мислещият човек, който генерира идеи, нови, различни идеи, разрушителни понякога, закономерно е големият враг и закономерно съсредоточава противодействието на властта. Страшният враг обаче са пробудилите се маси, мислещите хора сред масите, които се множат, заради новата, различна идея, лансирана от интелектуалеца, която изглежда спасителна. Бунтът на интелектуалците е опасност, голяма опасност, заради това, че може да активира масите, да ги противопостави на властта, която те са припознали като своя власт. Затова се пускат в обращение и спекулациите, че интелектуалците са анархисти или поне опортюнисти по природа, че са мързеливци и самовлюбени суетници, способни да срутят обществената страда заради нечовешката си суета. Тези спекулации, колкото и елементарни да са, не са секвали никога, защото народът, всеки народ, изглежда, е и безпаметен, и безволев, уповаващ се на водача, на лидерите, идентифициращ водача със силата.
Грубата сила, разбира се, не интелектуалната, широките обществени слоеве обикновено не мислят за друга сила, не я виждат, властниците я мислят и виждат, те се страхуват от нея. Бунтът на интелектуалците най-често, преди всичко, е проблем на властта, не на обществото, ако го има и доколкото го има. Той задължително среща противници, но рядко намира съчувстващи. Властта, макар и корумпирана, дори разкапана, най-често съумява да запази статуквото, заради инертността на широките обществени слоеве. Властта се уповава на лесните спекулации, защото разчита на инертното мислене на мнозинството. Въобще, бунтът на интелектуалците е реалната, голяма опасност за властващата доктрина, каквато и да е тя, но и хипотетична опасност, щом обществото не е узряло за новите идеи, щом е инертно. Това властта, всяка власт, знае прекрасно, затова поддържа инерцията, затова сее вражди, затова корумпира и лансира евтините си спекулации...