Боян Иванов поставя спектакъла по случай юбилея на Варненския театър

Eкипът на Варненския драматичен театър подготвя юбилейно представление с режисьор Боян Иванов за стотния си рожден ден на 12 март. Поводът за поканата към него е постановката му "Часът, в който не знаехме нищо един за друг" от 2005 г., която дълго време шества на варненска сцена. Номинирана за наградата на САБ за режисура, тя заразява с пристрастието си към скеча като театрална форма във великолепно случилата се среща между текст, режисьор, сценограф, хореограф и актьори, която превръща художественото намерение в убедителен, жив и цялостен театрален разказ. Към новото режисьорско предизвикателство Боян Иванов подхожда със същите оригинални естетически инструменти и същия постановъчен екип - сценографка Елица Георгиева и хореографка Татяна Соколова, както и с активното съучастие на целия актьорски състав. Отправни точки в естетическите търсения на този екип от съмишленици са респектът към дългогодишната история на Варненския театър и признанието в любов към театралното изкуство. Публикуваме интервю с режисьора, предоставено от ДТ "Стоян Бъчваров".

ЧОВЕКЪТ И ТЕАТЪРЪТ, ЧОВЕКЪТ В ТЕАТЪРА

Интервю на Виолета Тончева

Режисьорът Боян Иванов разказва за своята постановка "100", посветена на 100-тния юбилей на Варненския драматичен театър и двата й варианта, за поетичната ирония и предимствата на скеча като театрална форма, за различните гледни точки към човека и театъра. Премиерата е планирана за 12 март, когато се навършва един век от първото представление на 12 март 1921 г. на първия професионален театър във Варна. С постановката на "Инстинктът" от Анри Кестмекер директор-режисьорът Стоян Бъчваров поставя началото на летоброенето на Варненския драматичен театър. 

- Постановка за един 100-годишен театрален юбилей, това е доста отговорно начинание...

- Да, така е, но от друга страна, ако мислиш само колко отговорно е това, което правиш, ще ти бъде трудно да го направиш наистина. Разбирам цялата отговорност, която носи този юбилей и точно заради това реших, и актьорите ме подкрепиха, този път да се откажем от обичайния концерт-спектакъл с конферансие, към който се прибягва в подобни случаи, а да подготвим спектакъл, различен от всички други. Той ще е посветен основно на театъра, но не само на Варненския театър, а на актьора и на театъра въобще. Ще внесем чувство за хумор, така че спектакълът да бъде атрактивен, дори за зрителите, които не се интересуват от театралната кухня. 

Нашата творческа задача е подчинена на идеята за отбелязване на 100-годишнината на Варненския драматичен театър и според предварителния замисъл ще има два варианта. Юбилейният вариант ще бъде изнесен определен брой пъти, понеже сега публиката е ограничена до 30%, а ние бихме искали колкото може повече зрители да видят и преживеят заедно с нас този много специален спектакъл. По-късно ще отпадне историческата част, за да може представлението, засега с работно заглавие "100", да влезе в репертоара на театъра и да продължи да се играе. То вече ще се фокусира не толкова върху юбилея, колкото върху темите, свързани с театъра, които споменах. 

- Немалко от твоите успешни постановки са свързани с Варна: "Часът, в който не знаехме нищо един за друг" с Варненския драматичен театър (2005), "Мълчаливи предания" с Варненския куклен театър (2014), "Влюбеният Моцарт" (2017) с Варненската опера и Моцартовия фестивал в Правец. Това носи ли някакъв варненски привкус към сегашните ти режисьорски търсения?

- Абсолютно. Още повече, че сега, заедно с целия актьорски състав на театъра, участват и онези артисти, с които някога предприехме приключeнието "Часът, в който не знаехме нищо един за друг". Те винаги сa искали отново да се съберем и ето че това наистина стана възможно. Сега обаче работим в различна от остарялата до голяма степен тематика на "Часът, в който не знаехме нищо един за друг".

- От 2005 до 2021 г. много неща се промениха, не само в театъра...

- Да, най-малкото тогава нямаше смартфони, нито социални мрежи, нямаше такава комуникация. Мога да кажа, че в "100" остава форматът на "Часът, в който не знаехме нищо един за друг", но е доста по-усъвършенстван, по-адекватен на времето днес. Работим отново в същата посока - човекът и театърът, човекът в театъра, какво е положението на актьора днес, каква е публиката днес. Всичко това ще поднесем с чувство за хумор и самоирония, бих я нарекъл поетична ирония. С тази поетична ирония ще търсим философски обобщения, решени през скеча.

- Защо скечът е любимата ти театрална форма? 

- Да, харесвам скеча, защото като театрална форма той позволява много бързо да се влезе в голямо разнообразие от чужди животи и взаимоотношения. Не бих правил обобщения от рода, че това е най-адекватната театрална форма на нашето време, но лично за мен тя е добро средство. Благодарение на него може много бързо да изградиш богата палитра от ситуации и да покажеш само в едно представление много различни персонажи и гледни точки, каквито не може да ти даде, примерно, една пиеса. Скечът притежава много плюсове. 

В нашия случай той ще ни помогне да създадем, от една страна - бравурен, а от друга - юбилеен спектакъл, който в същото време ще отразява атрактивно отношенията в театъра, между артистите и зрителите, и т.н. Именно скечът, като една подчертано комуникативна форма, позволява тези две условия да се съвместят и да доведат до изграждането на оригинален спектакъл, който ще бъде интересен не само за актьорите, но и за зрителите.

- Какво те свързва с хореографа Татяна Соколова и със сценографа Елица Георгиева, с които не за пръв път работиш в екип?

- С Таня работим постоянно заедно, подготвяме поне по една постановка годишно, а сега решихме да се съберем и с Елица, с която правихме "Часът, в който не знаехме нищо един за друг". С Таня ме свързва едно хубаво, взаимно усещане за театър. Когато ме питат, какво обичам повече от театъра, аз отговарям - танцовия театър. Моят път се разви режисьорски, не хореографски, завърших театрознание в НАТФИЗ и режисура в Германия, но не и танцов театър, а той е голямата ми любов. 

От самото начало, когато започнах да се занимавам със скеч и с този тип театър, исках нещата да бъдат професионални и така се открихме с Таня. Двамата сме експериментирали в различни стилистики, тя винаги казва, че приема всяка наша постановка като предизвикателство. А и аз не се отказвам и не я оставям на мира, докато не се получат нещата така, че и на двамата да ни харесат. Тя ми помага и по един друг начин. Аз проверявам всеки скеч през нея, разказвам й го и в зависимост от нейната реакция преценявам дали си заслужава да продължа започнатото. 

- Тя е първият ти коректив.

- Да, първият ми редактор. Много от нещата тя предлага, днес на репетицията например, каза нещо, което отключи у мен три нови посоки за сегашния проект. С Таня сме добър тандем. А с Елица ме свързва най-вече общата представа за театър, каква визия да има, по какъв начин да звучи, какъв стил да има представлението, винаги обсъждаме нещата от тази гледна точка. 

Бих искал да спомена и Тодор Тодоров, който се занимава с видео мапинга. След първия ни успешен съвместен проект "Мълчаливи предания" събрахме опит в още няколко реализирани проекта, не само на сцена, но и в открити пространства, един от тях в Алпинеума във Варна. 

Сегашното представление няма да бъде толкова наситено с видео мапинг, защото в центъра на вниманието са живият театър и актьорът. Но на мен като режисьор вече ми е някак трудно да си представя спектакъл без допълнителните изразни средства на видео мапинга.

- Не се повтаряш, експериментираш, търсиш винаги новото и това те вдъхновява... 

- Да не се повтаряш - мисля, че това е първото, което режисьорът трябва да иска от себе си. Второто е да си пожелае наистина да успее да го направи.

- А какво пожелаваш на Варненския театър след първите 100?

- С чувство за ирония, пожелавам най-напред морето да не стигне до театъра, с това покачване на нивото. Иначе, за по-простите неща, в най-близко бъдеще, пожелавам на Варненския драматичен театър да развива своята прекрасна и вдъхновена трупа, да създава интересни постановки, вълнуващи хората, които ги правят, и тези, които ще ги гледат. 

БОЯН ИВАНОВ е от изявените съвременни театрални режисьори, извоювал си творчески авторитет както с постановките си в България, така и в чужбина. Роден в Плевен, той завършва театрознание в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", в класа на проф. Николай Йорданов, и режисура във Висшето училище за музика и сценични изкуства във Франкфурт на Майн (Германия), в майсторския клас на проф. Ханс Холман.

Поставял е в престижни театри в България, Германия, Украйна и други страни. На различни театрални сцени в България поставя "Часът, в който не знаехме нищо един за друг", "Луда крава" от Джон фон Дюфел, "Лека нощ, мамо" от Марша Норма, "Деликатно нещо е душата" от Димитър Динев, "Следобедни игри" от Рома Майо, "Жулиета" от Андраш Вишки, "Спящата красавица" по музика на Чайковски, "Натюрморт със затлъстял племенник" от Йон Сапдару, "Влюбеният Моцарт" и др. 

Една от най-награждаваните му постановки е "Мълчаливи предания" на Държавния куклен театър във Варна, удостоена с няколко отличия на XVI Международен куклен фестивал "Златният делфин" 2014: Награда за режисура и хореография (раздел спектакли за възрастни) на Боян Иванов и Татяна Соколова, Награда за сценография на Свила Величков, Награда за видео и компютърна анимация на Тодор Тодоров, Награда за оригинална музика (раздел спектакли за възрастни) на група "IRFAN", Награда за женска роля на Евгения Василева, както и с наградата на САБ "Икар 2015" за ярка и въздействаща образност.

Постановките на Боян Иванов се отличават с модерна визия и остра съвременна рефлексия на героите, ярък театрален рисунък, чрез който се изтласкват на преден план актуални социални проблеми на времето ни. Важен момент в неговите постановки са метафоричните обобщения за света, както и силните философско-нравствени внушения.