БОЯН АНГЕЛОВ НА 70

БОЯН АНГЕЛОВ е роден на 27 август 1955 година в гр. Панагюрище. Завършва философия и българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор и главен редактор в столични издания, в Министерството на културата, в Комитета за телевизия и радио. От 1990 до 2002 година и понастоящем е главен редактор на списание "Читалище". От края на 2012 година е директор на издателство "Български писател", а от юни 2014 г. - председател на Съюза на българските писатели. Автор на 35 поетични книги на български език. Негови творби като самостоятелни книги или участия в сборници и периодични издания са превеждани на редица езици. Превежда от немски, руски, френски, английски и гръцки език. Носител на наши и международни литературни награди.

Смисълът

Светът замря. Притихнаха войните. 
Тук-там все още глъхнат земетръси. 
Земята - спяща. Сънни, светлините 
раздалечават пътищата къси. 

Къде е смисълът? Мълчи в простора 
протяжната прозирност на безкрая. 
За тази разтревоженост говоря, 
за другите препятствия не зная 

дали ще продължат с недоизречен, 
с неподозиран изказ да прикрият 
уплахата от някакъв далечен 
и непрекъснат тътен, от ония 

отдалечени страхове и празни 
вместилища на траурни прокоби. 
Светът замря... в очакване на празник, 
преди умората да ни пороби. 

----------------

Фиалата

В прегръдките на глината безгласна 
въздиша злато - древна песен властна 
и шепот безсловесен е подбудил 
заспалите златисти изумруди. 
Ритони на царе богоподобни 
с фиалата, която им припомни 
ония незаглъхващи стремежи 
на конници в покоя да се врежат. 
Те с прилива на дните ще оставят 
не късовете отшумяла слава, 
а повеи от прелестна възхита 
и древност, устрелена към звездите.

-------------

Мълком

Мъртви думи погребвам сред жива котловина.
Гробчета детски блещукат на листопада в кипежа. 
Болката ми нараства с постоянна величина 
като противостоене на тази предутрин свежа. 
Свикнах да отговарям притчово и на места 
истината прикривам с дрипави идиоми. 
Бягството по понтони ме кара да отмъстя 
за загуби, предизвикани от рискове и притоми. 
Злодеите не допускат до себе си своя враг, 
връзват в юмрук страховете, вливащи се спонтанно 
и стигащи безпроблемно всеки домашен праг, 
поглъщайки всяка пропаст с движение непрестанно. 
Върху поруменели скули от безответна страст 
спуска се флегматичност, близка до висотата 
на облак неразгадаем и придобива част 
от екстаза към тази все още неосъзната 
първоначална воля на небесния предикат, 
който не се вълнува, че го обезсмъртяват… 
Мълком погребвам думи, вписвам ги в смъртен акт 
и забелязвам: същото 
хиляди други 
правят.

------------

Листопадът

Мен вълци не ме нападат,
понеже съм им роднина.
Цъфтежът и листопадът 
отключиха в мен причина,
която не се разкрива 
за други себеподобни.
Налях от водата жива 
за раните ми прободни,
наченали да гноясват
през прехода обезпътен.
Светкавиците угасват,
когато се чуе тътен...
Мен лудите ме отбягват,
понеже непредвидимо
прилежен съм, щом потрябва
и щом е необходимо...
Характерът ми напомня
за зимно море смразено.
Пустинната преизподня
подканва ме непременно
да видя метеорити
как впиват в пръстта муцуни,
как устните ми разбити
остават без гласни струни.
Понеже страхът превърза
посоката на куршума,
потънах в планински бързей
под листопадна шума.
      
---------------------

Сърнена гора

Не виждах много надалече, но чувах всеки външен шум
и продължавах да се смея, дори когато тъжен бях.
Прибързано не отговарях, а да се скрия не успях,
макар че беше уловимо присъствието на куршум,
свистящ през тъмните стърнища и над ленивата вода.
Куршумът се заби изящно в плътта на плахата сърна.
Видях как тя се спря внезапно, как легна на една страна 
и как с копитца потрепери, оставяйки в пръстта следа.
Преди така са я убивали с недосегаеми стрели.
Все още чуваме свистежа, във въздуха оставил знак,
а после слънцето ни чака неизтребим и вечен мрак,
и ще запише в паметта ни, че други тука са били.
Такова съм запомнил всяко незащитено същество.
То в черната тъма полита към небосклон опустошен
и матови архипелази събуждат болчицата в мен,
която придобива форма на дребно горско божество.

----------------------

Едва ли

Привлякъл слова неясни и приближаващ се
до клада неизгорима и сред пожарище,
повтаряш наум притоми полузабравени
над минали периоди обожествявани,
защото си отразен от безплътно бъдеще
и бъдещите промени реши да съдиш ти.
Едва ли готов си без центростремежните
усилия да изпросиш безбрежни нежности.
Едва ли ще те забавят и тези скорости,
преобразили вълшебствата в гора от кости... 


----------------

Преход

Прегоря на дълбоката шума
вездесъщата глеч кестенява.
Уж не беше пожар, а изтлява
черен залез над мисъл безумна.
Няма вечер, която да бъде
по-незрима от скрития прилив.
Вече всички невидими сили
са застинали в този отвъден
и незнаен от никого преход.
Този преход е вход към безброя.
Той докосва вселената своя
и разтваря оскъдното ехо.

-------------

Самарканд

Под сянката на Тамерлан е многолюдно.
Безбройни - пътищата. Миналото - мнимо.
Представих си, че е необходимо
да ме събуди пиле ранобудно.
Преди това насън видях: газели
средновековните поети ваят,
градините на гюлове ухаят
и мълком капят нарове узрели.
В ливадите замира сенокосът,
а цветовете му са притаили
ектения... Двугърбите камили
коприна от роса небесна носят.
До Регистан по пясъчна пътека
керванът с монотонен ход пристига,
посрещнат от окраската на тигър,
убил сърна и взиращ се в човека.

----------------

Барселона

Тя връхлетя внезапно, изведнъж -
по-малко град и повече сърце.
Небето, този демон всемогъщ,
изми момчешкото си личице
и съзерца я с мраморни очи,
в които спеше лъч недоизгрял.
Лъчът се бе разполовил почти -
по-малко огън, повече кристал.
А другото - простор неотразим,
узрял сред средиземния мираж
и вкопчен в лоното на херувим,
обвил с усмивка изгревния страж.
Понякога излъчваме едва
съизмерима формула за площ,
прегърната от всички сетива
с по-малко страст и с повече разкош...
Такава я видях - като копнеж,
непостижим за слабия ми ум –
на катедрала с щедрия градеж
и с погледа всевиждащ на Колумб.