06 Юли 2020понеделник11:37 ч.

Бунтът на поробените

Ботеви стихове, извезани върху знамето на въстаниците

Преди 110 години хиляди достойни мъже и жени по Илинден и Преображение изгарят в пламъците на кървавата битка за свобода и човешки правдини

/ брой: 172

автор:Кирил Момчилов

visibility 5825

Илинденско-Преображенското въстание, чиято 110-годишнина отбелязваме, е продължение на българската национална демократическа революция, то е продължение на Априлското въстание през 1876 г. Както априлци отидоха с ясно съзнание на смърт, за да обърнат вниманието на човечеството върху поробена България, така илинденци и преображенци знаеха, че не ще успеят с няколко десетки хиляди въоръжени четници да победят няколкостотинхилядната добре въоръжена турска армия. Затова в тяхната жертвоготовност е величието на историческия им подвиг.
Знаем, че с подписването на Берлинския договор (1878) България бе разделена на две - васалното на султана Княжество България и автономната област Източна Румелия, останала под пряката политическа власт на султана. А Македония и Одринско (Южна Тракия) бяха върнати на Турция и останаха под султанския феодален деспотизъм.
Българският народ изрази всеобщото си недоволство и възмущение от тези зловещи решения, наложени от диктата на Англия и Австро-Унгария. В меморандума, връчен през есента на 1878 г. от специална делегация на посланиците на Великите сили в Цариград, между другото от името на българския народ се заявява: "Както са страдали заедно, българите искат и заедно да бъдат освободени."
Националното съзнание и самочувствието на българите расте. Младата и умна българска интелигенция оглавява революционната борба и не само чрез просвета, но и на дело, с личния си пример, увлича и селяни, и граждани. На 23 октомври 1893 г. в Солун е учреден първият революционен комитет - сложено е началото на известната ни Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Мрежата й обхваща поробените отново земи. Целта е: "пълна политическа автономия на Македония и Одринско" в границите на българската народност в европейска Турция.
След първите революционни комитети започва организирането и на първите нелегални чети. Чет нямат наказателните им акции, в които десетки герои със саможертвата си се обезсмъртиха.
Илинденско-Преображенското въстание бе потушено с огън и меч. В жестоката борба народът показа героизъм, достоен за удивление. Според Мемоара на ВМОРО, обнародван през 1904 г., в Битолския и Одринския, както и в другите окръзи, са станали общо 239 сражения с участието на 25 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска. Загинали са над 1000 въстаници и 5326 турски офицери и войници; опожарени са били 201 села, 14 600 души от българското население - мъже, жени и деца, са били убити, около 25 000 българи от Македония и Одринска Тракия са напуснали родните си села и градове и са намерили убежище в Княжество България.




Местността Петрова нива с паметника на преображенци

 

Най-страшният, но и най-благият войвода в Странджа планина

Сред героите на Илинденско-Преображенското въстание в Странджанския край с най-голямо обаяние и слава е войводата Георги Кондолов. Едни го наричали дядо Георги, други Дядо Желю, Дядо Жечо, трети Кондолов войвода, капитан Жиси ен Воло, Караман бей войвода... В своите "Спомени от Странджа" писателят Христо Силянов ни го описва по следния начин: "Човек-планина. Куртка, панталони, цървули - всичко трябваше да се приготвя за него по специална мярка... Всякога важен и мълчалив, Георги Кондолов, Дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа, се чувстваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в Малкотърновско до въстанието".
Роден през 1858 г. в село Велика, Малкотърновско, той рано го напуска, за да търси препитание в Цариград при брат си Иван. С буен характер, немирникът си останал немирник и в големия град. Не едно и две гърчета и турчета изпитали силата му.
Двадесетгодишен се преселва в Хасково, където отваря занаятчийска работилница и създава семейство. Човек с пламенни патриотични чувства, през 1885 г. Кондолов участва във войната срещу сърбите като войвода на Козлуджанския отдел на Първа ениджекьойска чета. За усърдна, точна и примерна служба бил награден с бронзов медал.
Огънят на борбата, запален в буйното сърце на Кондолов, бил неугасим. Съвсем естествено е прокуденият от родното си село да го обича като никой друг. А неговото родно село останало под гнета на османската държава. Чудно ли е тогава защо през пролетта на 1889 г. Георги Кондолов напуска със семейството си Хасково и се установява в Бургас. На жена си казал: "Ти, ако искаш, седи тук, аз ще взема децата и ще ида там, по-близо до братята и сестрите ми, за освобождението на които ще работя!"
И в черноморския град майсторът бързо се прочул. На Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през есента на 1892 г. Кондолов показал една луксозна маса, която била с приспособление да служи и за игра на табла и шах. За нея го наградили с бронзовия медал "За труд и успех".
Някой може би ще попита: "Защо този изкусен майстор е захвърлил рендето и теслата и е обрекъл живота си на свободата?" Отговорът дава един позив от онова време, който се съхранява в Държавния архив в Бургас: "Досега светът гледаше на одринци като на хора некадърни за духовна и политическа борба. Но от всичко, което сме извършили до днес, ще се убеди, че и българите в Одринско стъпват на краката си, а нас не ни липсват средства и хора, искрено предани и на свещените идеали, които векове наред са крепили духа на поробените".
Своята първа патриотична чета той повежда към Малкотърновско на 30 май 1901 г., повежда я с пълномощното в джоба си, подписано от Гоце Делчев:
"Дава се настоящето на другаря ни Георги Кондолов за знание, че е началник на патриотическата чета. За това подканят се всички наши другари, хора на организацията, да му оказват нужните съдействия и улеснения..."
Година по-късно, на конгреса на революционната организация в Пловдив, Георги Кондолов е определен за войвода на Малкотърновския район. И още през май 1902 г. повежда втората си чета. При обиколките си из поробените села четниците разясняват целите на борбата, посвещават селяните в организацията, образуват смъртни дружини. Той заклевал масово селяните в черкви и училища, водел бойната подготовка. Райко Петров от Малко Търново свидетелства: "Кондолов, висок и плещест, с красиво открито чело, с пламенен проницателен поглед, който хипнотизираше, подчиняваше и увличаше човека с цялата си внушителна фигура, изразяваше непреклонна воля и несъкрушима енергия". А Стоян Сталев Московът, учител в с. Велика, разказва как една нощ довели при войводата стария бакалин дядо Илия, за да го сплаши, че се бил осмелил да критикува революционната организация: "Старецът влезе в стаята треперещ и безмълвен, вцепенен. Кондолов го посрещна прав, с гола сабя в ръка и прогърмя над главата му страшна закана: "Ще ти отрежа езика, ако още веднъж продумаш лоша дума за делото, на което цял народ се е посветил, като е зарязал дом и имот!"
"Кондолов считаше всички четници равни - признава Димитър Янев-Попето. - Често ни казваше: Аз съм ваш баща, а не войвода; ако ме пазите, и аз ще пазя вас, ако ли не, едни без други сме изгубени. При движение някои искаха да му носят раницата или пелерината, ала той никога не се съгласяваше и отговаряше: "Аз трябва да нося сам юка си, за да знам тегобата на четнишкия живот..." Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив..."
За трети и последен път Георги Кондолов повежда чета на 18 май 1903 г. На раздяла с жена си в Бургас й казва: "Отиване има, връщане няма!"
Известен ни е пътят на четата му - от Гергебунар (Росеново) през Текенджа (Граничар) към Ахматово, Чеглаик, Кулата, Пирок, Дерекьово, отново през Чеглаик, м. Калето, връх Свети Илия, за да стигне Петрова нива между селата Сърмашик и Стоилово. На конгреса на 14 август войводата е определен за главен ръководител на въоръжените сили и му е поръчано с въстаническите сили да унищожи турския гарнизон в с. Паспалово.
Късно вечерта, при закриването на заседанията, той казал:
"От нас се иска бунт, зад нас стои цяла България, зад нас е велика Русия!..."
До обявяването на въстанието четата на Кондолов вършела подготвителни работи в района - въоръжавала и обучавала селяните, събирала хранителни и бойни припаси в специални складове. Общият брой на въстаниците достигнал 200. Под личното командване на войводата 27 души имали за задача да разгромят турския гарнизон в Паспалово, в същото време трябвало да се нападне и село Сазара.
 Ала още на 18 срещу 19 август, в първия бой, Георги Кондолов бил тежко ранен. Другарите му го вземат на ръце, изтеглят го от полесражението, но раната в коремната област била смъртоносна. Секретарят на четата Паскал Иванов е описал сражението в Паспалово и трагичната смърт на войводата в едно официално донесение и в едно писмо до жената на Кондолов, които и след сто години са запазени в архивите.
"Целия ден - пише в донесението - аз прекарах там (на Паспаловата могила) с него и бях свидетел на неговите ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша... При всяко усилване на болките, войводата се обръщаше към мен с умоляващ глас и ми шепнеше: "Застреляй ме!" Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде докторът... Войводата пожела да се види за сетен път обиколен от своите момчета. С разтреперан глас, прекъсван от страшни гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални ободрителни думи и определи за свой заместник Йосиф Петров... След това той, спокоен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му..."
Никой не искал да изпълни последната заповед на войводата. Жребият определил Димитър Желязков Македончето, който с револвера на войводата прекъснал мъките му. Преди края си Георги Кондолов закълнал момчетата си: "Делото е свято, проклети ще бъдете, ако не продължите борбата!" Така изгаснал в зората на въстанието пламенният революционер и патриот, изгаснал, за да изгрее на небосклона на безсмъртните с ярка светлина. Било 7(20) август 1903 г.
"Вестта за смъртта на войводата ни скоро се пръсна във всички въстанали наоколо села - пише в спомените си Стоян Сталев Московът. - Върволици се проточиха да видят и оплачат най-страшния и най-благия войвода в Странджа планина."
От Паскал Иванов е останала една рисунка на Георги Кондолов, която публикуваме. Било е по време на почивка между селата Кулата и Дерекьой. Войводата се е облегнал на един дънер: полулегнал във висока папрат, подпрян с едната ръка на сабята си. Пушката му е на коленете, а лулата - в устата. Погледът му е отправен към бъдното, иска сякаш да ни каже нещо, но какво точно, остава тайна...



Войводата


Георги Кондолов. Рисунка  от секретаря на четата Паскал Иванов



Попадията, заклела се пред камата и револвера

Руса Попгеоргиева живя близо сто години. Патила и препатила, тази странджанка е била 14-о дете на бедни родители от село Кулата, Лозенградско. Ще повярва ли някой, че е останала без баща, когато е била само на пет години, че е родила първата си рожба шестнадесетгодишна... Мъжът й Георги Саров бил година-две учител, после се опопил и служил от село на село, докато се установи в Паспалово. Навсякъде попът завързвал нови познанства, та къщата им никога не оставала без гости. И то какви гости е посрещала баба попадия?
"Около Света Богородица у нас дойде учителят ни Димо Петров и покани попа на года в Търново - щял да годява Евтим (по-късно поп Евтим) - четем в спомените на легендарната баба Руса, които се съхраняват в Държавен архив, Бургас. - Отидоха. Върнаха се на същия ден посред нощ... Сложих трапеза и като се нахранихме, казах: "Ами дайте дара си де, да го видим". Попът по едно време измъкна от пазвата си един револвер и една кама. Аз изтръпнах. "Можеш ли да го скриеш така, че никой да не го намери?" - запита ме той. Аз взех оръжието и докато шътах, без те да ме забележат, го окачих на един пирон зад пердето на баджата ни. След малко попът поиска да му покажа оръжието. "Няма го, скрих го". Започна да го търси. Всичко в стаята претърси, разпаса и моя пояс - не го откри. Тогава аз отмахнах пердето и показах оръжието. В този момент гостенинът - уж на булката таткото (всъщност войводата Георги Кондолов, б.р.), ми каза: "Дай си ръката, попадийо", а на попа каза: "Друг път, ако получиш пак такива дарове, не ти, а тя да ги укрива, на нея да ги даваш". На вратата се почука и влезе Васил Попов. След като разговаряха, Васил излезе и повика бакалина Вълчо Тамахкяров и Никола Кискинов. Закълнаха ги у нас. Кондолов ги кълнеше. На масата: евангелие, револвер и кама. Те, като целуваха евангелието, револвера и камата, казваха: "Душите ни да излязат, ама думата ни за оръжието на мегдан няма да излезе..." У нас оставиха два револвера и два патрондаша, които аз укрих".
От лични по-лични комити и войводи били гостите: Михаил Герджиков, Георги Кондолов, Стамат Икономов...
Лазо Лазов - войводата на Дерекьойския участък по време на въстанието, лично я закълнал много по-рано пред кръстосани кама и револвер. След клетвата я изпратил на тайна мисия в България. До село Коджабук (Голямо Буково) Руса Попгеоргиева пренесла в една от подметките на обувките си важно писмо. А на връщане обратно - един револвер с патрони и няколко книжки. Пренесла ги препасани на кръста й с бинт...
На подобни рискове тя се излагала още много пъти. А къщата им в Паспалово била като хан. Там посрещала, хранила, крила, лекувала, прала, обличала и изпращала в неизвестното мъже и младежи, благославяйки ги за страшния им път. Колко пушки, патрони, барут, цървули, сапун, тютюн и други неща са укривали в поповата къща? В нея били закълнати и селяните, преди да влязат в смъртната дружина на Паспалово.
Баба Руса е преживяла като никоя друга жена и покрусата от погрома. Тя била от малцината свидетели на сражението, в което Кондолов бил смъртно ранен. Затрогващ е разказът й за края на войводата:
- Набрахме много горски цветя и ги поставихме върху му. Всички плачеха, но мен сърцето ми се късаше от мъка по човека, когото съм посрещала и гощавала в къщата си, който бе ме направил комитка и бе ме напътствал в комитската работа. Много войводи и четници бях виждала и посрещала, но като Георги Кондолов юначен, добър и справедлив не познавах друг. Той си бе нашенец, странджанец, говореше си като нас и най-добре познаваше и радостта ни, и неволите ни.
След двадесетте дни свобода, в Странджа връхлита с 40-хилядна армия Шукри паша. За да изгори всичко по пътя си. Стари и млади хукват да се спасяват. Бяга и попадията с петте си деца, едно от които едва проходило. Можем ли да си представим как го е носила на ръце, как е запушвала устата му да не се чува плачът му. Било е заповядано: врекне ли дете - да му се стисне гръцмуля и да се хвърли в храсталак или в пропаст...
Накрая се установяват в село Бата, Поморийско. Поп Георги умрял в 1910 г., а попадията останала вдовица до края на живота си.


Руса Попгеоргиева

Снимка на войводата Лазо Лазов


... и благодарни потомци пред неговата паметна плоча в град Средец



Знамената - шити и везани от учителките

На конгреса на Петрова нива в Странджа планина (28-30 юни 1903), на който делегатите вземат решение за обявяване на въстанието и в Одринския революционен окръг, било прието всички райони и участъци да си изработят бойни знамена. По време на въстанието знамето на Малкотърновския район било носено от четата на Георги Кондолов. Извезали го учителките Милка Атанасова от Малко Търново и Милка Тодорова от Лозенград. В краищата - черен атлаз, в средата - червен, върху който написали "Вътрешна македоно-одринска революционна организация - Странджа". На другата страна на черен атлаз с размери 1,5 на 1 м - девизът "Свобода и човешки правдини 1903 г."
Лазар Маджаров наредил на главния учител Тодор Петков знамето на Лозенградския революционен участък да бъде изработено от доверени хора. Учителят Георги Попкиров взел сюжета от една квитанционна разписка на организацията: мома със знаме в дясната ръка, на което пишело "Свобода или смърт", а в другата ръка - лъвче, под краката й разкъсана верига и повален турчин. Всичко това Попкиров увеличил на голям лист за рисуване, след което го прекопирал на червен копринен плат. Извезали го с цветни копринени конци учителките Рада Бояджиева (от Калофер), Невена Аргирова, Милка Николова, Русия Найденова и Мария Попстоянова.
По спомени на лозенградски комити знамето изглеждало така: на лицевата страна била женската фигура в цял ръст, облечена в розова дреха, наметната със сив плащ. В едната си ръка държала развято знаме, а в другата - лъвче. Вдясно от лъвчето били изписани Ботевите стихове: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира". На опакото във форма на кръг бил извезан надписът "Македоно-Одрински комитет" и "Свобода или смърт", а в средата на кръга - знакът на смъртта: череп с кръстосани кости.
Знае се, че знамето на Кладарския революционен участък с войвода Димитър Ташев е било осветено едва след обявяване на въстанието. То първо било обвеяно от пламъците на сражението във Василико (Царево), за разлика от други знамена, пред които членове на смъртни дружини, четници и въстаници били заклевани предварително.
За съжаление, от многото странджански знамена за потомците е запазено едно-единствено. Съхранява се в Националния военно-исторически музей в София. Това знаме е било на Стоиловския революционен участък с войвода Дико Джелебов.


Две от знамената на въстаниците
  


Петрова нива

Петър Василев

С кръвта ни, Петре, шега не бива -
искаш не искаш, тя ще ни дърпа
все към оная Петрова нива,
дето отдавна забрави сърпа.

Но още помни - дума по дума -
как се повтори страшната клетва
и как над Странджа писна куршума
точно по жетва - за друга жетва.

Другата, Петре, тутакси дръзна
с по-други снопи да я настели
и ги натръшка гърбом и възнак,
възнак и гърбом - в кървища цели.

Това е, Петре, Петрова нива:
някъде в Странджа, почти в забрава.
Но пътят, който оттук минава,
все по-далече, Петре, отива...

10 км опашка на „Кулата“ още от сутринта

автор:Дума

visibility 84

Българите влизат в Словакия само след PCR тест

автор:Дума

visibility 91

Борисов заряза мерките срещу КОВИД-19

автор:Дума

visibility 332

/ брой: 126

С 6 лв. по-скъпа е потребителската кошница

автор:Дума

visibility 294

/ брой: 126

Големите търговци плашат с бензинова криза

автор:Дума

visibility 280

/ брой: 126

Старите жилища поскъпват по-бързо от новите

автор:Дума

visibility 255

/ брой: 126

Кланици се оказаха огнища на COVID-19 и в Австрия

автор:Дума

visibility 88

Рекорден брой новозаразени в световен мащаб

автор:Дума

visibility 100

Втора локална карантина в Испания

автор:Дума

visibility 219

На гол тумбак - чифте компютри

автор:Велиана Христова

visibility 392

/ брой: 126

Въпроси за бъдещата работа на КЕВР

visibility 286

/ брой: 126

Новата конституция на Путин

автор:Мирослав Попов

visibility 286

/ брой: 126

ПЕНКА КАЛИНКОВА

visibility 219

/ брой: 126

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ