Бог високо, цар далеко...

Костадин     ЗЛАТКОВ е роден в с. Божица, Босилеградско на 16 ноември 1931 г. Завършва гимназия в Босилеград и журналистика в Софийския държавен университет. Работил е в Радио София като окръжен кореспондент, редактор, наблюдател и главен редактор на Детско-юношеска редакция.
Автор е на книгите "Това нещо животецът", "Илюзийо, моя", "Мезе мухоморка", "Скитал скитник", "Пастир на столетия" и "Хроника на изчезналото време".

- Роден си в с. Божица. Къде се намира това райско кътче?
- Селото се намира в Западните покрайнини на България, точно срещу Стрезимировци. Започва от Кръвави камик, запълва цялото пространство между старата и нова граница и стига чак до Босилеград, кажи-речи до Македония. То е най-голямото село в Западните покрайнини, има над 45 махали, разпилени по няколко планини, а жителите му са разселени по целия свят.
- По целия свят?
- ... Да, него има цели квартали в България - кв. "Надежда" в София, Оряхово, Кнежа, Дъбниците край Плевен, огромна колония има в Ниш. Божица е завладяла още Сурдулица и Лесковац в Сърбия.
- Кога си напуснал родното си село?
- Преди повече от половин век. И така се случи, че когато се завърнах преди двайсетина години, разбрах, че очите на детето гледат на света по един начин, а на възрастния човек - по друг. Видях съвсем други върхове, съвсем други планини, съвсем други долини. Разбрах, че едни баири са станали по-големи, други са се спекли, смалили са се. Долините са се разместили. Реките, които даваха основната енергия на Струма, днес са обърнати към Морава или са пресъхнали. Когато видях тези реки, изведнъж ми се стори, че в мен и моя живот нещо е умряло. Даже и хълмът, на който е построена дядовата ми къща, днес се е свил някак си, буките са изчезнали, появили са се брези. Откъде са дошли? Вятърът е довял отнякъде семената им и те са поникнали. Горите също като нас не са вечни. Нищо не е вечно на този свят.
- А откъде идва коренът ти?
- Поначало Божица е събрана откъде ли не. Има хора, дошли от Дупнишко, от Кюстендилско, от Поморавието, от Вардарско. Това са главно скотовъдци, овчари, говедари, зидари. Колкото до моите корени, помня моя прадядо Костадин, който умря на 100 години, докато косеше трева. Намерихме го кротко заспал на откоса. Дядо ми Златко, който е строил София, Ниш, Скопие, Одрин, падна от един строеж и там остави костите си. Баща ми Младен също падна от едно дърво и така си отиде от този свят. Тъй че никой от моите предци не си е умрял у дома. Дай Боже, дано и аз да свърша като тях.
- Кога се почувства българин?
- Откакто се помня, но в нашия край това чувство никога не е било силно развито. За разлика от останалите народности в бивша Югославия, българите невинаги говорят своя език и се чувстват българи. Има и още по-тъжни примери. Познавам трима братя, синове на един книжар, от тях единият е тук в България - инженер, як българин. Другият - македонец, ама як македонец. Третият - сърбин, ама прави сърбин.
- Защо толкова лесно приемаме чуждото и се обезличаваме, претопяваме?
- Не зная. И на този въпрос едва ли някой може да намери точен отговор, макар всеки да си има свое обяснение. Лошото е, че ние, в сравнение със сърби, гърци, албанци, като че ли имаме най-слаби, плитки корени. Може би ключът на тази загадка е в накъсаността на нашата история, която ни е претопявала, пресовала. През нас са минавали безброй валяци, които са ни накъсали корените. Затова нямаме и дълбоки родословия. Може би тук е една от причините за лесното ни претопяване, а иначе те са много повече...
- Зная, че твоето хоби е скитничеството из планините. Да не би това да е някакво неосъзнато бягство от реалността?
- Не, не мисля, че е бягство. В мене винаги е имало една жажда към скитане и изкачване на върхове. Това може би идва оттам, че съм роден между планини. То по-скоро е някаква природа, която човек носи в себе си. Така, като се изкачваш по-нагоре, виждаш как върховете под теб се смаляват и заприливат на къртичини. Подобно чувство имах като алпинист, когато изкачвах Казбек и Елбрус. Достигнеш ли някакъв връх, виждаш, че по-нагоре има само небе и за един миг започва да ти се струва, че си постигнал вече всичко. Нещо подобно се случи и с последната голяма човешка илюзия - комунизма. Тогава всичко беше дори още по-илюзорно, защото видяхме само някакъв далечен хоризонт с неясни очертания, който се изгуби от погледа ни. Не знам дали след комунизма човечеството ще намери друга голяма илюзия, в която да повярва...
- Кой е според тебе най-злободневният проблем, пред който е изправено човечеството?
- ...Това, че със своя потребителски нагон то изяде земята. Тя мина през неговия ненаситен търбух, който я смля и изхвърли като вторичен продукт. Така ще бъде, докато най-после и самата земя не го изхвърли от себе си и не му каже: "Човече, колкото и да те обичах, повече не мога да те понасям. Трябва да си ходиш!..."
- Тази тема вълнува ли те?
- Изключително много, защото това е темата за нашето присъствие на земята. Човек не знае защо е дошъл на нея. Като гледам мравката как бърза и как е организирала своя живот, предполагам, че тя знае защо е родена. Същото е и с пчелата, за която си въобразяваме, че е създадена, за да ни дава мед. Докато тя има невероятното предназначение заедно с ветровете да опрашва света.
Едно е ясно, че ние идваме не по наша воля на този свят. Появяваме се с плач и си отиваме с плач не по наше желание. Докато живеем, известно време се заблуждаваме с някаква си чисто човешка дейност и илюзии, с които се стремим да оправдаем своето съществувание. Докато някой ден не разберем, че това е било дълбока заблуда...
- Какво пишеш в момента, какво включва твоята неиздадена още книга?
- Подготвил съм един нов сборник с разкази, за който се колебая, непрекъснато се питам дали да го издам или не.
- Защо си разколебан, какво поражда тези съмнения?
- Тези разкази са продължение на историите от моите скитничества. Те са истински случки, които съм преживял и описал. Но откровено казано, аз никога не съм се смятал за писател. Мисля, че истинският писател е голям пророк, който вижда и провижда зад вековете и баирите, зад мъглата и нощта. Той предсказва времето, изрича съдбовни истини; води човека към някакви висини...
- Какъв е ключът за написване на един интересен разказ?
- Във всяка история трябва да има нещо малко горчиво или лют пипер, ама толкова лют, че да започнеш да кихаш. Нещо да те засърби, да те заболи, да те накара да подскочиш от стола и да кажеш: "Това се е случвало и с мен..."
- Как можем да запазим националната си идентичност в днешния глобализиран свят?
- Мисля, че това е почти невъзможна кауза. Днес вълната на консумативната цивилизация залива цялото човечество. И става така, че като задоволява страстите на човека, убива неговата истинска природа. Така наречената попкултура пък ни манипулира и изкривява духа ни. Ние не знаем с какво се храним, какви генномодифицирани храни и химикали поглъщаме. Така човек не само се погубва духовно, той се променя и биологически.
Дори в чисто политически план се залъгваме, че живеем в някаква обединена Европа. Въобразяваме си, че това е едва ли не най-голямото ни завоевание. Докато зад въображаемото "предимство" стои едно неясно бъдеще, пълно със заблуди и неизвестни.
Ще оцелеят само онези народи, които имат силно вътрешно ядро и инстинкт за самосъхранение. А иначе човечеството има един-единствен път, който ще го изведе неизвестно къде.
- Значи ти си песимист?
- Да, дълбок песимист съм.
- Какво мислиш за бъдещето на България?
- Ние сме прекалено слаби, прекалено неверни. Целуваме всяка ръка, докато е силна. Отслабне ли, я отблъскваме. Не може да скачаш от полюс на полюс и да забравяш собствената си история, без капка достойнство. Така че виждам бъдещето на България в много тъжни краски. Единственото нещо, което ме утешава, е това, че няма да съм жив, за да го видя.
- Каква е твоята житейска максима?
- Човек е тъжно същество. Този, който го е създал, го е натоварил с много болка и страх, с малко радости. Затова винаги се стремя да дам нещо на човека. Давайки му нещо, ти стократно умножаваш добротата на този свят.
- Да, но като че ли злото често надделява над доброто?
- Те са на кантар. Човек може да бъде и ангел, и звяр. Във всеки има и добро, и зло. Дай му възможност да прояви добротата си и той ще я прояви. Предизвикай в него злото и то няма да закъснее да се покаже.
- В днешния свят като че ли не е никак лесно човек да е добър?
- Днешният стадий в развитието на света, с борбата за технологии и монопол върху информацията, създава условия за потискане на доброто и щедростта. Щедрият човек е глупав и наивен, слаб и свенлив. Котират се ония, които имат яки лакти или железен юмрук. Простотията надделява, понеже има силни мускули и недодялани маниери. Лошото е, че голямата лъжа завладява хората, които са преуморени от живота, от смазващото всекидневие. А то не е и никак лесно един човек да премине през три исторически етапа. Смазващо е да преживееш подобна промяна. То е все едно през твоето тяло и твоя дух да преминат три танка. Всеки подобен обрат в историята води до сгромолясване на човешката природа. И нямаш ли възможност да се изправиш, да се съвземеш, нищо не може да те спаси. Така се случва понякога и с народите, с държавите...
- Бог да пази България!
- Ние да я пазим, защото Бог досега никак не ни е опазил. Пазил е други, но не и нас. Както се казва: "Бог високо, цар далеко!" Не се ли опазим ние, никой няма да ни опази.