БИОГРАФИЯТА НА ЕДНА КНИГА

В един лъчезарен юнски ден на 2011 година, когато животът изглеждаше по-слънчев и хората по-засмени, народният писател Цветан Северски донесе в редакцията прелюбопитно творение - за Морето на любовта и за премеждията на мореплавателя Салвадор Дали, който ту се гмурка в дълбокото, ту се дави, ту лети над вълните и търси суша, където да нарисува поредната си причудлива картина, вдъхновена от красиви, по-красиви, най-красиви и вечно изкусителни жени.
На страниците на вестника следващите шест-седем години последваха такива истории за прочутия майстор на пианото Ференц Лист, за бащата на Малкия принц Антоан дьо Сент-Екзюпери, за Пиер Огюст Реноар, който съветва мъжкия пол: "Целувайте само жените, които са ви родили деца!", за Хорхе Луис Борхес и градината, в която любовта е страшилище, за интимните прегрешения на вечния изгнаник Рихард Вагнер, за Джузепе Верди, Волфганг Амадеус Моцарт, Александър Пушкин - и той носен от ветрове и бури с ладията на любовта.
Сред тях и нашата, шеметната българска страница - Христо Ботев ("Мила ми, Венето... знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе..."), Яворов ("Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи; - музика, лъчи..."), неувяхващите хризантеми на любовта при Христо Смирненски, жената в черно до Пенчо Славейков, чувствените преживелици на Димчо Дебелянов...
Велики мъже, окрилени от прелестни жени - вдъхновителките.
Така е нарекъл и книгата си Цветан Северски - "Тайните на вдъхновителките". В нея събира изредените по-горе малко известни, но и други още истории за страстните увлечения на световни и български знаменитости, разказва ги артистично, нежно, деликатно, увлекателно. А на нас ни е твърде приятно, че много от тях са видели бял свят най-напред в ДУМА и наша милост има пръст в цялата тая работа...   


Цветан Северски

Предлагам на читателското внимание думи за сборника си с новели "Тайните на вдъхновителките", който се появи на бял свят буквално преди няколко дни, защото пътят до появата на тази книга беше необичаен и дълъг.
Още в студентските си години, когато изучавах българската литература, а редом с нея и руската, и западноевропейската, не приемах прекалената идеализация на писателите, към които бях насочил вниманието си. В много отношения и те бяха хора като другите: бяха писали, бяха и любили.
Отделни сведения за техния живот ме хвърляха в размисъл, други ме отклоняваха приятно и ми предоставяха необичаен зрителен ъгъл, трети възбуждаха въображението ми да търси свои идеи. Онова, което бе само загатнато, аз се заех да пресъздавам с увереността, че то е в не по-малка степен "вярно с оригинала". Свикнах да разглеждам житието на изучаваните творци със свой поглед. Създадох си своя игра, в която измислицата се сдружаваше с реалните преживелици в биографиите им.
Написах и публикувах в печата кратки художествени интерпретации върху отделни житейски моменти на предпочитани (от мен) високо надарени творци в литературата за деца и юноши, после ги събрах в книга: така се появи "Приказки за разказвачи на приказки". Книгата бе забелязана от критиката и радушно приета от читателите.
Известна доза самочувствие подслади кръвта ми и придобих желание да продължа с тези типично мои художествени етюди. Написах цикъл разкази за живота на именити писатели, били офицери или участвали във войни, и ги събрах под заглавие "Забраненият дуел". 
Един ден си казах: защо да общувам само с пишещи братя, когато изкуствата се преливат едно в друго като скачени съдове? В обсега на интересите си включих и велики композитори, и големи художници. И се заех да ги изучавам. Четях всичко за предпочитан от мен композитор, да речем, слушах с помощта на грамофона, магнетофона, а по-късно и на компютъра, въздействащите и сега - подир цели векове - негови музикални произведения и в съзнанието ми все по-релефно се очертаваше образът му. (Музиката е не по-малък художник от словото!)
Най-дълго прекарах в компанията на Бетовен. Приобщих се дори към нетърпимите му особнячества. По онова време музиката му така ме владееше, че един ден се опитах да изсвиря "Лунната соната" на своята устна хармоничка. Разбира се, никой от слушателите ми вкъщи не я разпозна.
При художниците ми беше по-лесно: нарисуваното само говореше...
Постоянното ми общуване с именити творци, живели съзидателно в различни епохи, ми помогна да опозная и любимите им жени. И тъй като вече осъзнавах тяхната значима роля, заех се да издирвам снимки и художествени портрети на вдъхновителките и да изучавам чертите им, да гадая преживяното по лицата им, накратко - прекарвах часове в разкриване на тайните им, използвах тяхната природна разговорливост, както и стремежа им да поддържат образа на обичания винаги бляскав, печелех ги с нескритите си симпатии към техните кумири.
Онова, което творците бяха скрили, жените им го показваха. Или поне загатваха за него. А ако биваха мълчаливи, преживяното говореше. Гласът на стореното винаги се оказва по-красноречив и по-траен от гласа на изреченото. Ето: Констанце Вебер след смъртта на своя гениален съпруг Волфганг Амадеус Моцарт пише книга за него заедно със своя втори съпруг - датския дипломат Георг Николаус фон Нисен, но посещава гроба на Моцарт осемнадесет години подир смъртта му. И то под чужд импулс.
Пушкин е бил влюбен до забрава в Каролина Собанска, правнучката на френската кралица Мария Лещинска (съпругата на Луи ХV), щом е оставил в писмо израза: "Аз понесох върху себе си цялото Ваше могъщество", а и тя неведнъж е флиртувала с него, но в същото време Каролина е била любовница на генерал Вит - шефа на политическата тайна полиция.
Най-популярната френска писателка (от средата на ХIX век) Жорж Санд изпитвала силна страст към младия композитор Ференц Лист, но го предоставила на княгиня Мари д`Агу, за да му осигури (чрез евентуален брак) сигурност и спокойствие да твори, както и височайше влияние. Разбира се, Санд е била наясно, че за нея Ференц може да бъде само предпочитаният любовник. Затова след време ще отправи този упрек към него: "Щастливи човече, обичан си от хубава, благородна, умна и целомъдрена жена, какво повече ти трябва, неблагодарнико? О, ако аз бях обичана!" 
Да не гадаем каква енергия е съдържало търпението на Ана Григориевна Сниткина, когато е четяла писмата на своя съпруг Фьодор Михайлович Достоевски, изпратени от Германия, в които й признавал, че за пореден път е проиграл на ролетка всичките си пари, че е заложил дори  венчалния си пръстен.
Ето още един красноречив жест на обичаща: шестнадесетгодишната шивачка Алина Шариго се влюбва в художника Пиер Огюст Реноар, когато той е на тридесет и пет. Реноар я рисува и заминава задълго в чужбина, а когато през 1882 г. се връща, тя го чака на гарата, а той не си спомня да й е писал за деня и часа на своето пристигане. Тогава заклетият ерген най-сетне решава да се ожени...
Няма да разказвам тук какво крият сълзите на народния ни поет Иван Вазов, пощурял по чернооката туркиня Фатме от Лом паланка, прекръстила се по-късно на Параскева, - трябва да се прочете. А любовта  на Яворов към Дора Габе, Мина и Лора Каравелова? Нима не е възел, който трудно се разплита?
На великите и любовта им велика. И пълна с бивало и небивало. За по-пълно опознаване на "чужденците" се наложи да ползвам чуждоезиковите умения на сина и дъщеря ми. Четях, размишлявах и постепенно добивах увереността, че мога да изграждам портретите на творците и посредством щрихи от техния интимен свят. Вече знаех, че любовта сваля всички условности и така дава неподозирани предпоставки за разбулване на душевната същност на героя, както и на творческите му възможности. (Нито един шедьовър в литературата, изкуството и музиката не е създаден от нестрадащ от любов творец!) Любовта, оказва се, прави чудеса, защото тя стимулира най-доброто у всеки.                                             
Посегнах към белия лист след дълга изследователска работа, вече спокоен за обектите, които щях да рисувам с думи, дори и поради немаловажната подробност, че навлизах във възрастта, когато на любовта човек гледа "отстрани" - оттам винаги по-добре се вижда (Нали не си ангажиран!)  И продължих да се затварям с героите си в невъобразимия им свят, но и в царството на измислицата. И там прекарвах дни, месеци, години, та в увлечението си неусетно нарисувах с думи любовните страдания на тридесетина популярни творци в областта на трите изкуства.
Дотук добре, но как да ги събера в книга, когато обемът й щеше да надхвърли хиляда страници? (Кой издател би погледнал такава купчина хартия!) Наложи се да ги разделя.
За попадналите в първия том подир десетгодишни спестявания, слава Богу, намерих издател, а за останалите ще мисля тепърва. Знам, че богатите са щедри предимно към спортните игри, но не губя надежда, че сред успелите българи има и ценители на художественото слово. (За тях телефонът ми е: 0876-0441-35. ) О, ако и Министерството на културата реши да откликне!...
Не смея дори да мечтая. Но бъдните грижи - встрани! Сега ми предстои друга грижа, по-близка до сърцето ми: как родената след толкова труд книга "Тайните на вдъхновителките" да стигне до читателите? Поне до ония, които ми се обаждаха по телефона, че си събират публикуваните във вестник ДУМА новели. Да подарявам, да изпращам по пощата на стотици адреси или...
Ако ви хрумне някаква практична идея, моля, пишете ми на адрес: София, п.к. 1407, бул. "Джеймс Баучер", блок 122, апартамент 12, за Цветан Иванов Банчев-Северски.


Цветан Северски