Димитър Васин на 80

За себе си Димитър Васин казва:
Роден съм през февруари на високосната 1944 г. Вече отбелязвам двадесетата си високосна годишнина. Узряващ юноша, а?! Следва мъжкото ми съзряване. Да е!!! Затова поредната ми книга избрана лирика е със стихове за огъня - "Разжарено"...
Член съм на Съюза на българските писатели. "Разжарено" е тридесетата издадена книга с моето име. Печатал съм в много литературни издания. Превеждан съм на чужди езици. Награждаван съм. Дано продължението е за още огнища с живи въглени...

Прероден

Стореното - сторено. Но дума не минава
без следа в душата и сърцето; без следа
преродена в песен, минала дори в жарава,
но преди измисления свят да преродя.
И да преродя душата и сърцето болно,
но преди нататък дните си да посетя.
И преди от следващия миг да се измоля
за усмивка и за дума светла пред света.
Че светът със истината бавно се осмисля,
бавно се променя в песен от пожар в сълза.
И сълзата го превръща в нещо много бистро,
а пък аз не искам вече да се накъся...
Сторих и добро, и зло навярно сторих вчера,
но света да преобърна и го променя.
И така добрият със добър да си вечеря,
влюбеният да се среща с влюбен през деня.
Дума с думата събирам да се заобичат
и да се римуват само с моето сърце;
да събират в себе си нататък миг и всичко,
от което всеки песен да си отнесе...



* * *

Минало време - отминало -
място до гроб подреден:
всеки го има завинаги свое...
Волният с воля пристига
при обичта си да се приземи.
Бързо вземи и ръката ми хладна.
Равно по равно делих на земята.
Падах и ставах по-бавно и бавно
пред замразените чувства
и замразените стъпки до Ада.
Малкото утре е празник за много
трупано минало - място до гроба.
Думата дума настига и влюбена
вдига ръката ми да те изпрати
в лятото, в Рая и Ада, където ме няма...



Продължено

Здрава семка здрави плодове отглежда.
Чувствата ни раждат свои имена.
Но животът наблюдава изпод вежда
със безчувствие кои ще изменят.
И кои ще месят хляб от здрави чувства.
И животът как за мен ще продължи.
Кой какво насреща ядно ще прошушне
и за истините с малките лъжи.
Плакал съм от думи. И от обич плакал.
Здрава семка дава здрави плодове.
И надникнал в мамината стара ракла
вече знам какво е да се овдовей.
Своето е пазила и за наследство -
никой на рода й да не измени.
Тъй в живота си и аз кръвта последвах.
И дори се сблъсках здраво във стени.
Право правота из чувствата ви търся.
За изкуството да се живей с добро
от живота си разбрах и нося кръста
на рода си и на всичко в мен било...




* * *

Угар без семе
гърбаво ще извървя -
семе да хвърля
и да дочакам узряването.
Крачка встрани наорах
нивата да оплодя -
плод да изпълни очите,
тичам и залеза да насладя.
Зрее лъжата преди да съм
в залеза.
Истината е поникнала в угар
сята - посята
злато да ражда;
истината е в сърцето ми
лято - полято за жаждата му.
Свети животът ми -
плод си отглежда замислено...




Заедно

Трижди проклета е сянката моя и пак ми
е вярна по пътя.
Пъстра е сянката, пъстра, а бялото само се вижда.
Пътят се вижда далече нататък, където да бъда
сянката хвърлил отново, но без да очаквам там
нищо.
Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази
плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.
Имам света си със сянка без дума за смърт
и омраза,
който и думи неказани нейде под сгряха отнесе -
дето съм още и дето е сянка крилото на птица;
дето от бялото в пътя узряват за други следите
верни за обич и близост, които в живот
не хартисват
и от които в забравата никой със жар не отлита...



* * *

Хапа - захапва
с дума отровна и мене.
Ласка не ти ли остана
моите дни да признаеш?
И не остави ли знаме
в дните си да размотая?
Питам те, брате.
Хапка за сит не задавя.
Злато за гладен е нищо.
Виждаш ли пътя на хляба?
Думата, думата хапе.
Страшна е, брате, когато
хляб със отрова замесиш.
Лесно се песен допява,
щом е от обич родена...



Подарено

Жадно е утрото - жад утолява,
чувства събужда и моли деня
пътят нататък да мине направо
без да му с чувствата аз изменя.

Аз ли съм утрото, то ли е в мене?
Пътят на двамата да извървя.
Път да остане - добро да я вземе
жадната, лудата моя глава.

Лустро безцветно в деня ми навлиза
с блясъка, паднал от жива звезда.
И се развява най-бялата риза -
за свободата през вятър крещя.

Свято е мъжкото име и свято
утрото пламнало ще утоли -
тъй обичта ще възкръсне изпята,
жив и животът ще си е дори...



Сила

Нощ не остана за дума последна и нощ не ми трябва
слабост да върне ръката ми от острието на ножа.
Пълна трапеза да сложа, по равно разчупил и хляба -
своите чувства пред всеки среднощник положил...
Леко край ъглите утрото стигам и вдигам пердето
да коленича под стряха на Бога и да се изправя
в тези очи, от които светът се изцежда и свети
със светлината, избрала да мине без ключ и през
брава.
И през сърцето горещо да мине, кръвта ми да
плисне
по острието на ножа и по мисълта. И през чувства
да извървя и последните страстни сезони по риза -
после спокойно и голо живота без глад да напусна.
По издълбан от сълза коловоз да пристигна
до ножа
нощ да остане за дума последна и нощ да потрябва
своите чувства пред всеки среднощник да сложа -
пълна трапеза да сложа, по равно да срежа и хляба...