Тризначките и Владимир Димитров-Майстора

Става дума за онези три сестри, които майка им е носила в утробата си едновременно и това (поне аз не знам какво друго) им носи популярност сякаш са създали лекарство против рака или са открили нова Америка. Думата Америка ме върна към времето на моето детство, когато се шумолеше около други близначки, но те  бяха не три, а пет и тази им уникалност оправдаваше тяхната световна известност. Изглежда и нашите тризначки са успели да направят (тайно от мен) толкова много за човечеството или поне за родината ни, че напълно заслужено ги вкарват втори път в предаването, прекръстено от big-брадър на vip-брадър.
Второто име в заглавието ми е на най-големия български художник Владимир Димитров-Майстора. Ще пропусна да обяснявам точно кой е той, като моля за извинение (какво друго ми остава) онези, които не знаят.
Няма да бъда оригинален с писанията си за обезценяването на големите имена от нашите и световните изкуство и наука. Поевтиняването на всичко истинско от сферата на духа за сметка на материалното е факт на дните, в които живеем, и то може би невъзвратим. За съжаление стойностните имена биват изместени в средствата за масова информация и в съзнанието на днешните хора от имената на лица, които не са допринесли дори прашинка, капчица в полза на човека и неговото развитие като хармонична личност, на неговото отдалечаване от зоологическите му корени.
Но това е друга тема, непосилна за моето перо: пазарната икономика на духа, търсенето и предлагането на нематериални стоки, много от които главоломно принизяват съзнанието на консуматорите си, обаче носят някому големи печалби. Може би точно тази тема трябва да бъде основа в дейността на институция, контролираща радиото и телевизията като СЕМ. Но това е доста по-трудно от забраняването да се псува от малкия екран например, което също не се прави.
Обикновено разсъжденията ми в петъчната колонка тръгват от някои обикновени думи или случки, на които съм станал слушател или свидетел. Този път те са няколко...
Возя се на столичния автобус номер 280, пълен, както винаги, главно със студенти, сядам на празното място до едно симпатично момче и го заговорвам. То носи голяма папка и това ми подсказва, че навярно следва в художествената академия. Почти съм познал - учи изобразително изкуство, но в университета. Разбирам също, че е от Кюстендил и споделям, че и майка ми е оттам. А понеже е бъдещ художник, добавям, че тя е съученичка на Стоян Венев, един от главните стръкове в букета от майстори на четката, с които е прочут този град. За моя изненада момчето не знаеше кой е Стоян Венев, но му прави чест, че се закани веднага да се поинтересува от личността на своя именит съгражданин и колега.
Моя близка, преподавател на бъдещи театрални художници в Нов български университет, се чудеше как млади момичета, тръгнали да стават сценични творци, не са много на "ти" с името на Антон Павлович Чехов. Това ме подсеща за ребусите, с които понякога си губя времето. Те са пълни с имената на знайни и главно незнайни (поне за мен и за хората, които са наясно с доста прочути имена от историята на световната цивилизация) дейци на чалгата.
С втория факт, с който се "сблъсках" на един широк столичен тротоар и който не мога да забравя вече няколко дни и нощи, е тапицерията на високите столчета край изнесените навън маси на някакво кафене. Не някакво изобщо, а намиращото се в самия корпус на Галерията за чуждестранно изкуство (в началото на столичната улица "Оборище"). От другата страна на улицата е втората сграда на Художествената академия. Напълно в хармония с околните културни институции е въпросната тапицерия - тя ни предлага възможността да положим задните си части върху лика на Мона Лиза. Вярно, че това са само репродукции на признатото за най-велико и ценно произведение на изобразителното изкуство, но са "докарани" доста сполучливо и са много на брой. Не е необходимо човек да се реди на опашка, за да се докосне, макар и по твърде необикновен начин до световния шедьовър.  
Справедливо се възмущаваме от трите цигански момчета, които се гаврили с портретите на нашите национални светини Васил Левски, цар Симеон и княз Борис. Но не е изключено, каквато версия се пусна, че те дори да не знаят кои са нарисуваните. При това всенародно опростяване... А проектантите на столовете в кафенето чудесно са знаели репродукция на коя картина са сложили под седалищата на клиентите. И са искали по този начин да издигнат реномето на заведението. Това с художествена деликатност бихме могли да наречем просветена простащина. А столоветe - vip-столове. И да си пием кафето, без да сядаме...