Луканов: Ще ме убият някой ден

На 2 октомври т.г. се навършват 30 години от демонстративното убийство на Андрей Луканов пред дома му в София на ул. „Латинка“ 15 – първият министър председател на България (1990 г.) от БСП, изцяло посветил се на демократизацията на Българската социалистическа партия и на българското общество.

Запис, направен сутринта на 9 юли 1992 г. в дома на Андрей Луканов, малко преди да тръгне за „Развигор“. Пълната фонограма на този разговор е публикувана за първи път в „Новинар“ и електронния сайт www.vsekiden.com на 4 октомври 2004 г. Личен архив на Велислава Дърева.

– Готов ли си?
– Да. Обещай, че ще ми донесеш една пила – да изпиля решетките.
– Там няма решетки.
– Защо? (сипва кафе)
– Защото килиите нямат прозорци.
– Язък за романтиката!
– Не ти трябва пила. Трябва ти черна превръзка за очите, най-добре от кадифе. Иначе няма да можеш да спиш.
– Защо? (носи препечени филийки)
– Защото една 200-ватова крушка свети денонощно и ще ти изяде очите.
– И ще ми изпържи мозъка! Не искам черна превръзка. Все едно, че ме водят на разстрел. Отказвам! Хайде да си говорим.
– И така, Андрей, след малко ще бъдеш арестант.
– Това някак не ме изненадва. Приел съм го като историческа неизбежност. Питай леля Соня (дъщеря на Тодор Луканов – б.а.) как хората на ГПУ са отвели дядо ми Тодор на „Лубянка“, как преди това преровили всичко, даже паркета – паркетче по паркетче, и го откарват, без да кажат нито дума – къде го водят, защо. Няма човек от моята фамилия (не твърдя, че съм най-блестящият екземпляр на рода), който да не е бил обект на обругаване и разтерзаване – морално, физическо, политическо. От всички посоки и във всяко време. Страшното е, че гражданската позиция на моите предци винаги е оставала неразбрана.
– У нас гражданската позиция винаги се е смятала за предателство.
– Или най-малкото – за личен, користен интерес.
– В нашата мила партия, включително.
– Това вече не е историческа неизбежност, а историческа глупост, национално самоубийство и мотив за политически канибализъм. А нашата мила партия, както казваш, винаги е имала патологична потребност от герои, жертви, врагове и мъченици.
– Обикновено врагът, жертвата, героят и мъченикът са едно и също лице. Паднала ти се е специалната роля, Андрей…
– Засега съм само врагът (засмива се). Други играят на герои и мъченици…
– Не те ли травмира фактът, че всички – и сини, и червени – избраха тъкмо теб за разтерзание? Че върху теб отреагират всичките си комплекси?
– Първоначално за мен беше голяма травма това, че именно аз съм избран за разтерзаване, за главен прицел на нападките. Първоначално ми беше трудно не да разбера, а да приема тази несправедливост, насочена именно срещу мен от всички. От всички именно срещу мен. Но постепенно започвам да си давам сметка, че така и трябва да бъде. Че враг на тези хора не може да бъде Тодор Живков, не може да бъде Милко Балев, не може да бъде Гриша Филипов. Техен враг задължително трябва да бъда именно аз. И други като мен. Ние сме техните антиподи в обществен и в морален смисъл и затова някак си по-спокойно го понасям. . .
– Можеш ли да ги характеризираш тези, на които сме антиподи? С едри щрихи.
– В този момент?
– Именно. Моментът е исторически. Утре всички вестници ще пишат с ей такива големи букви „Луканов в затвора!“. И с десет удивителни, ако може.
– Добре, но характеристиката няма да е пълна. Ние сме антиподи на старата българска плутокрация с нейните наследени интереси, с умствени предразсъдъци и ограниченост, с нейното самочувствие на богопомазани, на аристократи, каквито те не са.
Ние сме антиподи и на онези, които също като първите не могат да приемат отделяне от властта, те не могат да виреят извън властта, те имат патологичен нагон към властта и те са готови да продадат и майка си само и само да се запазят в структурите на властта. Известни са и тези хора, и структурите, които създадоха като политически параван за своите лични интереси. Това е ренегатската компонента.
Има и един временен спътник, една трета компонента – българският политически лумпен. Те не са никакви. От тях някои ще влязат в плутокрацията, други ще отпаднат, понеже са лумпени и не могат да се променят. Тази компонента ще се топи, но засега тя е най-многобройна. Тя е изразител на настроенията на едно блато, което тоталитаризмът формира – обществено блато на посредствеността, на хората без гръбнак, които днес са много кресливи, много смели. Ето тази каста не иска да остане в своето стартово състояние, когато те бяха само един щурмови отряд. Сега те искат да се окопаят във властта и разбират много добре, че окопаването означава трайно настаняване в обществените, държавните, стопанските структури. Разбира се, към това ги тласка икономическият интерес или по-просто казано – алчността. И те много бързо се ориентираха към сливане на създадения от тях болшевишки апарат с възсъздадената държавна машина и стопанските структури, бюрократизирани и отново превърнати в класическия смисъл на думата апарат за насилие.
Това сливане върви с много бързи темпове, цялата нова законодателна база е за това, тя е посветена, предназначена да обслужи тези цели и интереси – от реституцията до приватизацията. Всичко е свързано с този процес и това е една от големите опасности за българското общество, защото тази политико-икономическа-стопанска каста, чувствайки се несигурна, се стреми бързо да се интегрира с международния капитал. Те така разбират приобщаването към Европа – като гаранция за личните си интереси.
– Утре ти ще бъдеш обвинен в това. Не утре! Днес! Кастата вече ти прикачи нейните собствени безчинства, защото не може да ти прости 10 ноември.
– Ти знаеш, говорили сме с тебе, че цялата злоба срещу мен е защото аз съм изневерил на кастата си. И че всичко, което се случва, и което може би ще се случи с мен, е израз на един стратегически кастов интерес – блокиране на реформаторското развитие на БСП и на държавата изобщо. Кастата е блестящо организирана, нейните видими представители си предават щафетата на властта и получават невидима защита. Те мен не могат да ме понасят. Те си имат политбюро в сянка, лидер в сянка – на „Секвоя“, власт в сянка…
Абе, хванаха си беля с мен. Аз ще издържа…
– Прекъсвам те! Не повтаряй повече това.
– Виж ти! Цензор! Ще си довърша изреченията без твое позволение. Аз ще издържа. Те няма да издържат. И ще ме убият някой ден. . .
– Не си играй с тези неща!
– Не си играя. Констатирам. (Следва дълга пауза, чува се далечен детски глас. След три месеца, на 2 октомври 1992 г. Андрей ще изпрати писмо от „Развигор“ с абсолютно същите думи. През март 1996-а ще каже „Толкова лъжа и мръсотия напластиха върху името ми, че само моята кръв може да ги измие“. На 2 октомври 1996-а водоноските ще измият кръвта на Андрей от плочника.)
– Ти легитимира на Кръглата маса СДС като политическа сила и БСП никога няма да ти го прости. Ти легитимира БСП като диалогична партия и СДС няма да ти го прости. Такива неща кастата не прощава. Нито старата, нито новата.
– Колкото и да съм, общо взето, балансиран човек, несправедливостта никога не се приема равнодушно, особено когато тя идва от хора, на които реално си помогнал да си стъпят на краката. Едни нули, те и сега са нули, които и тогава демонстрираха омраза, но съчетана с раболепие, с умилкване, с молби от най-различен характер. Те искаха всичко – хартия, вестници, помещения, коли. И най-вече искаха – без да имат реално тегло в обществото – да бъдат третирани като равноправни участници в политическия живот. И именно защото се ръководехме от една цивилизована представа за прехода, от разбирането, че опозицията не трябва да бъде мачкана, че тоталитаризмът е оставил след себе си политическа пустиня и че ние сме тези, които имат задължението да озеленят тази пустиня, да я залесят, да я превърнат в нормален политически ландшафт, именно затова ние се отнесохме конструктивно и доброжелателно към опозицията или по-скоро – към тези наченки на опозиция. Навярно типичната българска склонност да се забива нож в гърба на онзи, който ти е направил добро, се проявява и в този случай.
– Погледни колко ножа има забити в гърба ти!
– На таралеж съм заприличал! (Засмива се.) Не съм от тези, които плюят нацията си, нито от другите, които пишат оди в нейна чест. Тя е много интересна нация, хетерогенна, многопластова, сложна, има много силни черти, но има и отвратителни черти. И то това, което е най-зле – черти, които са присъщи не само на индивидуалния характер, но от векове насам са се превърнали в масова психология. Бих казал даже, че масовата психология на българина е под равнището на неговата индивидуална психология. Има големи българи, българи, с които можем да се гордеем, българи от световна класа – и като интелект, и като душевност, като благородство. Но някак си, когато говорим за масова психология, в нея преобладават като че ли най-лошите черти на индивидуалния характер – завистта, предателството, склонността много бързо да се променят позициите, конформизмът, грубият материализъм.
– Има и по-лошо – българските политици използват като основно градиво тъкмо тези най-отблъскващи черти на националната психология. Залагат на тези черти, експлоатират ги, даже ги възнаграждават. Това дискредитира целия политически живот и е свръхопасно за обществото.
– Твоята констатация е убийствена, но за съжаление е абсолютно вярна. Това е най-характерното за политическия живот у нас – че политическата тактика, пропагандата, играят именно върху тези струни. Че повечето от политиците строят публичното си поведение върху най-ярките недостатъци на индивидуалната и масовата психология на българина. А това могат да го правят хора, които като личности са носители на тези недостатъци. Аз не съм психолог и не разбирам толкова от масова психология, но ми се струва, че именно за това в днешния парламент имаме такива гротескни фигури и те са най-активните.
– Те са фаворити, те са примадони, те жънат аплодисменти, те са любимци на тъй наречените народни маси!
– Това са хора, от които всеки демократичен парламент би се срамувал. Те са невъзможни в една демократична държава. Те не могат да бъдат в един нормален парламент. Но тук те са звезди. Те отразяват, без да го съзнават, нещо, което е присъщо на това общество, нещо, което намира в него резонанс. И това най-много ме притеснява и наскърбява. Защото всеки е склонен да мисли за нацията като за майка, да не забелязва, да прощава, да минимизира нейните слабости и обратно – да преувеличава и да изтъква нейните реални или мними положителни страни. Не може куртизанките на тоталитарния режим да ни преподават морал. Не може хора, които са правили партийна кариера по класическия кариеристичен начин, да се правят днеска на божи кравички и да си позволяват – при това с един монашески глас – да ни поучават. Те си позволяват да ми четат морал на мен и на други почтени хора – това е унизително. Дано народът го разбере!
– Няма да го разбере. Поне в близките сто години.
– Но всичко това е невъзможно! Това е отвратително. И само една нация, която носи това в своята масова психология, може да го прости и може да го понася. Защото то е непоносимо! За почтения човек това е непоносимо. За демократичната западноевропейска държава това е недопустимо. Това прекрачва всякакви граници на обществен морал и на нормалната човешка логика. Само у нас е възможно обществото да ги търпи, да не ги изхвърли досега! Само у нас е възможно психически болни хора, подлеци от всякаква гледна точка да бъдат отговорни политически фактори. Тези отклонения от нормалния човешки морал са приемливи по принцип у нас! Те са допустими в очите на едно общество. И това много ме плаши. Аз не виждам как можем да вървим към цивилизовано състояние на нашата държава по този начин. (На вратата се звъни. Полицията.) Май трябва да вървим към „Развигор“. Прекъснаха ни хубавия разговор. Готови ли сме?
– Готови сме.

Послепис

Не знам какво да добавя към безпощадната дисекция на българското общество, към прозренията на Андрей Луканов за бъдещето и за жалката перспектива пред българското общество. Образът на кастата е убийствен, на политическите нрави – съкрушителен.
Днес наричаме кастата задкулисие. Какво ти задкулисие! Всички тези жалки, алчни, безграмотни типове, описани от Андрей, отдавна не са зад кулисите. Те са разставени по върховете на всички власти, те опорочават и опозоряват, и рушат всичко, до което се докоснат само с поглед дори. Държава, история, памет, достойнство, идеали, съвест, свобода, живота на човека, на всеки един от нас – всичко!
Това е отмъщението на кастата.
Тя знае какво направи преди 30 години.
Тя знае какво прави в момента – днес, тук и сега.
И, бъдете сигурни – не й пука!
Излезте на улицата и попитайте кой е Андрей Луканов. Какво ще ви отговорят? Някои ще изръсят една торба отровни клишета, загнездени в общественото съзнание. Повечето ще ви удостоят с празния поглед на незнанието. Не знаят. Целта е постигната.
Край на послеписа.

***
Беше 2 октомври, сряда, 9 часа и 13 минути

30 години от убийството на Андрей Луканов

1.
Обществената памет е къса, политическата – кратка. И двете са избирателни, пристрастни и някак гузни. Чувстват се уютно в своята безпаметност. Те не обичат да бъдат смущавани. Всяко напомняне за Андрей Луканов предизвиква тяхната защитна реакция. Лицемерие се нарича тя. И самооправдание. Защото има една доминанта, която е незаобиколима, непреодолима.
Тази доминанта си има дата, ден и час.
2 октомври 1996 г., сряда, 9 часа и 13 минути.
Според църковния календар това е денят на свети Андрей, юродив заради Христа.
След 40 дни е 10 ноември.
След 100 дни – 10 януари.
Утрото е хладно. Слънцето – ослепително. Небето – искрящо. Циганките събират на купчинки жълтите листа, запалват ги и от малките есенни клади се извива тръпчив дим, смесва се с мириса на кафе, бензин, печени чушки, ябълки, гергини, хризантеми и този ароматен, сладостно горчив коктейл придава на въздуха упоителен домашен вкус, топъл и уютен, и го кара да трепти в една почти невидима мараня.
В този ден.
От българската политика изчезнаха мащабните критерии. Изчезна българското лоби на Изток и на Запад. Изчезна културата. Изчезна интелекта.
Изчезна необяснимото (и поради това – нетърпимо) съчетание между аристократичен дух и гражданска позиция; неистова любов към България и откритост към света; националното достолепие и самочувствието да бъдем граждани на времето.
Изчезна разбирането, че политиката е изкуство на диалога, не на крясъка. На взаимното зачитане, не на унижението. На убеждението, не на улицата. На аргументите, не на насилието. Че политиката е талантът да строиш мостове, а не бункери. Да задаваш времето, а не да го заприщваш.
Изчезна разбирането, че политическият опонент не е личен враг, определен за унищожаване. Че политиката не е да надхитряш, да се подгавряш, да издевателстваш, да отмъщаваш, да подчиняваш, да покоряваш, да покваряваш, да корумпираш, да грабителстваш, да богатееш, да властваш, да владетелстваш, да владееш.
Изчезна убеждението, че политиката е занимание интелектуално, гражданско и себеотрицателно.
Изчезна цяла една философия – философията на разума, на съгласието и на достойнството – човешко и национално.
В един миг.

2.
Беше сряда. 2 октомври. 9 часа и 13 минути.
„Аз ще издържа, те няма да издържат. И ще ме убият някой ден”
И още: „Аз съм от хората, които предпочитат да умрат, без да се срамуват от себе си“
Това не можеше да не се случи.
Тази е най-жестоката констатация.

3.
България беше зашеметена. Обществото издържа 7 дни. Медиите – 24 часа. Те получиха малък антракт – възможността да похленчат, да изпонапишат сълзливи репортажи и така да демонстрират съчувствие, безпристрастност и невинност. На втория ден „Нощен труд” просна на първа страница снимка на простреляния Андрей. На масата за аутопсии в „Съдебна медицина“. С надпис – „Царят е гол“. Като предупреждение, като рапорт за изпълнена задача. За сплашване и назидание. Някои още се гордеят с този позор.
В един жълт плик семейството получи часовник, ключове, 540 лева и едно копче.
Четирите изстрела в гръб сбъднаха толкова много и разнолики мечти. Удовлетвори всички, за които убийството е политически инструмент, а пролятата кръв – политически фактор, стига кръвта да не е тяхната.
Сбъдна се стародавната мечта на Живков „явлението Луканов да бъде унищожено”. Сбъдна се въжделението на СДС да види сразен „силния човек с бялата коса”. Сбъдна се желанието на побеснелите и дирижирани сини площади, които първо пееха „Луканов е престъпник!”, после викаха „Убий кучето!”, а след 100 дни крещяха „Всички при Луканов!” и громяха Народното събрание.
Сбъдна се мечтата на режисирани червени агитки, които ревяха „Луканов е предател!”, после в гневни писма призоваваха „др. Сталин да го разстреля като куче”, а след разстрела изригнаха в редакционния телефон на ДУМА: „Само така ще се прочистим от цялото социалдемократическо котило!”. Сбъдна се мечтата на онези, които казваха, че „перестройкаджиите и реформаторите трябва да изтекат в канализацията”. На 2 октомври към два следобед водоноските измиха плочника на ул. „Латинка” и кръвта на Андрей изтече в канализацията. Сигурно са били щастливи…

4.
Сбъдна се въжделението на кастата. На онази „тъмна и блестящо организирана сила” в сянка. Невидима. Безцветна. Алчна. С лични интереси, маскирани като общи възгледи и национални идеали. Едно съдружие между скрита и явна власт, между тайни служби, подземен свят, разноцветни политици, овластени лумпени и куртизанки на всички режими. Една амалгама между публични и извънпублични фактори и структури. Едно чудовище, родено в обществените подмоли, в гнилата утроба на властта, подгизнало от кръв и пари. Чудовище, което има много имена – задкулисие, олигархия, мафия. Кастата е самата власт, тя пише законите, по които ние живеем, тя се разпорежда с нашия живот и живота на държавата. Защото тя е държавата.
Кастата отдавна искаше реванш. Кастата ненавиждаше Луканов. И се страхуваше от него. Луканов я презираше. И я предизвикваше.
Кастата, с перфидността на хищник, опита всичко – да го купи, да го подчини, да го изолира, да го неутрализира, да го сплаши, да го уплаши, да го унижи, да го прекърши, да го смаже, да го размаже. Приписа му всичките свои грехове, прикачи му всичките свои престъпления, поиска да го превърне в самата себе си. Криминализира го, демонизира го, хвърли го в килията, а там той написа две книги.

5.
Ненавистта на кастата изригна върху Луканов един гноен гейзер, един вулкан отровен, един потоп от бяс.
„Агент на КГБ“, „безродник“, „престъпник“, „мафиот“, „кръстник“, „тоталитарен велможа“, „глава на червения октопод“, „циник“, „злодей“, „безсрамник“, „грабител“, „болшевик“, „убиец”, ще викат сините.
„Агент на ЦРУ“, „съглашател“, „предател“, „задкулисен политик“, „интригант“, „корумпиран“, „въжеиграч“, „баща на мафията и бухалките“, „провален политик“, „жидомасон“, „по-страшен от Хитлер“, „враг“, „социалдемократ“, „егоцентричен”, „властолюбец”, „йезуит”, „самовлюбен паун”, „хлевоуст самохвалко”, „галеник на мафията”, „куче, което препикава олтара на истината”, ще градират червените.
И над всичко това един познат, ехиден смях: „Нема качества! Умен, начетен, образован, езици знае! Нема качества! Ха-ха-ха!”…
Напомням тези думи не от любов към мръснословието, а защото техните автори силно желаят ако може някак да се забрави, че са ги писали, произнасяли и крещяли от вестници, трибуни и площади.
Седем години кастата го убиваше. Морално. Всеки ден. Обяви го за зъл демон, злодей, обществен враг № 1. Разчовечи го. За да свикне обществото с мисълта, че убийството на този злодей ще бъде дело благородно и народолюбиво. За да приеме обществото това убийство. Да го поиска. И да го приветства.

6.
Кастата превърна обществото в свой съмишленик и съучастник в едно престъпление срещу самото общество и самата държава. Кастата отрови общественото съзнание, подчини го и го дари с чиста съвест, неподсъдност и безотговорност. И с убеждението, че който не се покори на кастата, който не служи на кастата, е опасен за обществото, негов враг, престъпник и нечовек.
Убийството е обществено разрешено и никой не се чувства виновен.
Върху името на Андрей падна всеобщо, негласно табу. Обществената памет потъна в дълбока амнезия.
За насилието винаги има оправдания.
За разума оправдания няма… Даже памет няма.

7.
Но най-позорно е мълчанието на БСП, на „нашата мила партия“, както казваше Андрей. „Името на Луканов разделя партията“ – тази формула се появи след убийството. И се превърна в неписан закон. Но ако името на разстреляния Луканов разделя партията, кое име я обединява? Няма отговор.
„Нашата мила партия“ мълчи 30 години.
И над това мълчание се носи ехидният смях „Нема качества! Умен, начетен, образован, езици знае! Нема качества! Ха-ха-ха!”…

***
Кратко родословие
„Няма човек от моята фамилия, който да не е бил обект на обругаване и разтерзаване – морално, физическо, политическо. От всички посоки и във всяко време“. Това не са празни приказки.
„Моето семейство е платило тежък дан. Осем души са били убити или репресирани от българския фашизъм, от сталинизма и неговите помагачи, или са паднали във войната срещу хитлеризма“. Преди повече от 30 години Андрей Луканов предупреди за „заплахите на възкръсналия в България фашизъм в т.ч. в неговата ванчемихайловистка разновидност“. Никой не чу предупреждението. Днес сме изправени пред озъбената муцуна на възродения фашизъм. Днес фашизоиди всякакви дефилират по телевизорите, кандидатират се за депутати и президенти, веят черни и синьо-жълти знамена, възхваляват „чичко Ади“, пеят „Батько наш Бандера“…

Тодор Луканов и Александър Атанасов. Дядовците на Андрей. Завършват право в Женева. Импозантни, вдъхновени, широкополи шапки, пелерини, вратовръзки-панделки.
През 1925, в дните на „белия терор“ убиват Александър Атанасов. С четири изстрела в гръб. На 46 години. Интелектуалец, девет чужди езика, приятел на Жан Жорес и Луначарски.
През 1914 Тодор Луканов е осъден на 5 години затвор заради социалистически идеи. През 1923 заедно с Димитър Благоев и Тина Киркова не одобрява Септемврийското въстание. По тази причина е изключен от БКП. Обвиненията: „деветоюнец“, „опотрюнист“, „ултрадесничар“, „ликвидатор и ренегат“, „меншевик“, „троцкист“, „пораженчество“, „саботаж“, „неболшевишка линия“, „парламентарен кретенизъм“…
През всичките 22 години на емиграция в СССР българските доносници на ГПУ слухтят и душат край малката квартирка в хотел „Люкс“. Всеки, преминал през вратата от матово стъкло, всеки, стъпил в двете мрачновати стайчета, всеки, седнал край масата с огромния жълт чайник, незабавно попада в черния списък. В една пролетна нощ на 1929 eдна жълта кола откарва Луканов на „Лубянка“, после – „Бутирка“. През 1935 иска да бъде възстановен в БКП. Отговорът гласи: „да дадем отпор на Луканов и лукановщината“, на „този Смердяков“, „меншевик“, „циник“, „двуличник“, „демагог“, „фарисей“, „разложител и рушител на партията“, „предател“, „враг“, „потънал в миязмите на лукановското блато“, което „блато нашата партия скоро ще унищожи“.
Цитатите са точни. Следва чистка в емиграцията.
След 9 септември 1944 Тодор Луканов иска да се завърне в България. Не може. Няма документи. Не му ги връщат. През 1946 е реабилитиран. Късно. Чак през август 1989 ЦК на БКП приема решение за „Поименно политическо реабилитиране на политическите емигранти, репресирани в СССР“. В книжката „За служебно ползване“ Тодор Луканов е под номер 304.
Тодор Луканов ще изгуби един от своите синове – доц. д-р Андрей Луканов, военен хирург, чичо на Андрей. Загива при отбраната на Ленинград. Той ще остане завинаги там, в някой от общите гробове…
Проф. д-р Алберт Луканов, военен хирург, главен лекар в Института по хирургия „Вишневски“ в Москва и Военната болница в Орел, главен хирург в Евакуационна болница № 4636. Това е другият чичо на Андрей. Той се завръща в България, съосновател е на Института за спешна медицинска помощ „Пирогов“ и основател на Катедрата по спешна хирургия на Висшия медицински институт.
Карло Луканов, бащата на Андрей. Участва в Първата световна война. Завършва право в Софийския университет, арестуван и осъден през 1925, интербригадист в Испания, известен като „майор Белов“, след 1941 – един от основните анализатори на нелегалната радиостанция „Христо Ботев“. По време на сталинските чистки, когато по улиците сноват „черните гарвани“ и завличат хора, както днес в Украйна сноват ТЦК-ашниците, семейството на Карло укрива една българка с нейното бебе и така ги спасяват от ГУЛАГ. На никого не прави впечатление, че се чува бебешки плач – наскоро се е родил Андрей, бъдещият министър-председател.
След 1944 Карло Луканов е директор на БНР, министър на външните работи, вицепремиер, дипломат.
Андрей Карлов Луканов. Роден в Москва на 26 септември 1938. Завършва „Международни отношения“ в МГИМО. Владее перфектно руски, английски, испански и френски. Представител на България в ООН, Постоянен представител на НР България в СИВ, вицепремиер, министър на външноикономическите връзки, двигател на промяната, радетел за национално съгласие, два пъти министър председател, арестуван на 9 юли 1992, освободен на 30 декември 1992. Убит на 2 октомври 1996, сряда, в 9 часа и 13 минути.


Нови времена