Бездомният Костас

Когато родителите на Фокс го попитаха какъв подарък иска за рождения си ден утре, той, без да се замисля, отговори:

- Едно човече. 

- А какво ще правим с него през лятото, когато всички заминем на почивка? Кой ще се грижи за него? - попитаха го и двамата.

- Ще го вземем с нас. 

- Изключено!

- Ще го оставим при леля Жизел, която никога не ходи на почивка.

- Леля Жизел никак не обича човеци - няма начин да се съгласи.

- Нека да го вземем, моля ви се...

- Само ако се съгласиш, че догодина, преди да заминем на лятна почивка, ще го зарежем.

- Добре - съгласи се Фокс.

В магазина за хора имаше десетки човечета: малки, големи, бели, черни, жълти, червени, руси, мургави, високи, ниски, слаби, дебели. Фокс не можеше да се насити да ги гледа. Изведнъж погледът му попадна върху едно слабо, средно на ръст момче с черни коси и кестеняви очи. Той го погали нежно и момчето му се усмихна.

- Ето това искам! - заяви въодушевено Фокс.

- Защо не вземеш някое бебе, човече? Това е голямо, може да има някакъв проблем и може би затова никой не го е купил толкова време досега.

Фокс обаче настояваше и татко му не искаше да пренебрегне молбата му.

Купиха и дрехи, храна, чинийки, чашки и всичко останало, от което има нужда един човек. Взеха и една книга, платиха и си тръгнаха.

Когато го видя у дома им, мама каза:

- Прекрасно е! - и го взе в обятията си. 

- Как ще го наречем?

- Да го наречем Костас? - попита Фокс. 

- Хубаво име - отвърна бащата.

- И ми се струва, че много му подхожда - допълни и мама.

- Хайде да видим какво трябва да направим за нашето приятелче - предложи татко и разтвори книгата, която бяха купили от магазина за човеци. Зачете на висок глас, като започна от корицата, на която бе написано "Човекът", а отдолу с по-малки букви: "Най-пълният наръчник за грижи за вашия човек: всичко, което трябва да знаете за дресирането, здравето, храненето и обгрижването му."

Фокс слушаше внимателно.

На обяд мама подреди масата. Беше сготвила телешко с моркови и грах. За Костас бе приготвила и салата от зеле.

На Костас яденето много му се услади - нищо не остана в чинията му. Новата му майка беше изключителна готвачка.

Следобед започна дресирането му. Трябваше да се научи:

1) Да бъде любезен.

2) Да бъде общителен.

3) Да бъде внимателен.

4) Да ходи сам до тоалетната. 

5) Да не се катери където му видят очите.

6) Да бъде забавен.

Костас никак не се затрудни, усвои всичко много бързо. Всички го наблюдаваха ентусиазирани. После се спогледаха, а след това преместиха поглед отново към Костас и накрая възкликнаха: 

- Колко е умен само. Като същинско куче!

Сутринта на следващия ден всички се събудиха рано. Закусиха, приготвиха се, а след това излязоха на улицата, за да отидат до лекаря. Татко държеше за ръката мама, мама държеше за ръката Фокс, а Фокс - за ръката Костас, който въодушевено разглеждаше големия град.

Тъй като той се бе родил на място, където нямаше нито магазини, нито огромни къщи, а само една къщурка, която се намираше на края на едно също такова малко стопанство, което на свой ред се намираше в покрайнините на едно малко планинско село.

Костас стана много симпатичен на лекаря. Той му се усмихваше непрекъснато. Претегли го, прегледа го и го определи за напълно здрав. Накрая му издаде и здравна книжка.

Когато отидоха на детската площадка, Костас се озова лице в лице с куп дечица! Седнаха тримата на една пейка и те насърчително го подканиха: 

- Отиди да си играеш. 

А той се затича към люлките, където бяха децата, и веднага се сприятели с тях. И си игра, игра, игра...

Един ден дойдоха на гости баба Жужу, чичо Азор и леля Жизел. Бяха засмени, но щом видяха Костакис, се ужасиха.

- Взели сте си човек! - извикаха те в един глас.

- Това е подаръкът за рождения ден на Фокс...

- За какво са ви притрябвали човеци, бре, чедо, истинска беля са те - изкоментира бабата. 

- А са и пълни с болести - допълни чичо Азор.

- Моля те, не му позволявай да се приближава към мен, мисля, че имам алергия към хора! - отдръпна се леля Жизел.

Костас си отиде право в стаята. Много му стана мъчно, тъй като разбра, че за нещастие има кучета, които никак, ама никак не обичат хората...

След малко дойде Фокс.

- Не си струва да се натъжаваш заради тях - каза му той. - Те са много странни кучета, всички знаят това - добави той и го поглади гальовно по косите.

Костас се почувства много по-добре. 

- Знаеш ли къде ще ходим утре? - попита го Фокс. 

- Къде? 

- Ще отидем за събота и неделя на вилата!

Това наистина му оправи настроението. Беше чувал много пъти за тази хубава къща, която се намираше точно до един стадион, където можеше да си играеш с часове.

И наистина си играха с часове, когато пристигнаха там. Фокс го научи на най-хубавите игри. Като: 1) тичане, 2) волейбол, 3) криеница, 4) гоненица.

И времето минаваше, а Костас имаше най-хубавото семейство на света, където растеше отглеждан с любов, грижи, вкусна храна и изобилие от игри. Той бе истински щастлив.

Превод: Здравка Михайлова

Макис Цитас е роден през 1971 г. в Яница. Той се превръща в едно от най-горещите имена в съвременната гръцка литература с романа си "Бог ми е свидетел", който е преведен и на български преди 2 години. Романът има изключителен успех, поставен е на театралната сцена и печели Наградата за литература на Европейския съюз.

"Бездомният Костас" (издание на "Изида") е считана за една от най-добрите гръцки книги за деца. Умна, находчива, впечатляваща и оригинална, това е трогателна книга не само за хората, които обичат животни, но и за тези, които имат грубо отношение към тях.