Без мисъл за бъдното

"Притеснен съм кой ще ме лекува? Кой ще лекува децата ми?", довери преди няколко дни един лекар на над 55 г., за когото колегите му твърдят, че е прекрасен специалист. Тогава се замислих, че колкото българинът е предвидлив и цял живот се блъска, за да запази най-доброто за децата си и за старините си, толкова управниците му са по-непредвиливи по отношение на държавните дела. Това е отчетено дори от швейцарския институт за развитие на управлението, който проучил в 59 държави разбирането на необходимостта от реформи. Оказва се, че България е на... 57-о място!
Само два примера: системата на образованието и системата на здравеопазването. Не е нужно да се оглеждаме наоколо си, статистиката казва достатъчно: всеки ден средно поне 1 лекар и поне 4 медицински сестри напускат страната. Това очевидно не е зле за тях, особено ако в чужбина работят по специалността си. Зле е за тези, които остават - техните пациенти и работещите хора, които с данъците си плащат за обучението им. Сиреч държавата ни не съумява да задържи онова, в което нацията е инвестирала най-скъпо - хората. А не е нужно кой знае колко много, за да бъде задържан един лекар - само уважение. Но едва ли е уважение да обещаеш 18-процентно увеличение на заплатите на работещите в един толкова тежък сектор като спешната помощ и да им ги дадеш така, че все едно не си им дал нищо.