"Белица - общности и родове"

Филип Кутин
беличанин, живеещ в София

След написването на книгата "Завинаги в паметта на Белица" неуморимият автор и творец краевед Асен Барабунов ни предлага следващото си произведения - "Белица - общности и родове".
В това голямо произведение началото води в много далечното минало - ХVII-ХVIII век. Има различни трактовки за това как е произлязло името на Белица, но най-значимата е за хубавицата Бела Ица, която била харесана от турски бей и затова се хвърлила в пенестите води на реката, за да спаси името си, честта си и вярата си от турско поругаване. В нейна чест селото е наречено Белица.
В онези далечни години селището е било населено само от християни. Когато започнало насилственото помохамеданчване на Родопите, в селището започнали да се заселват и българи-мохамедани (помаци). И колко добре го е написал в книгата си авторът Асен Барабунов: "Първите заселници мохамедани навярно не са били посрещнати от християнското население с хляб и сол, но с течение на времето заживели заедно във взаимопомощ, като подозренията изчезват, защото установили, че и едните, и другите са от един и същи корен. В много случаи фамилиите на християни и мохамедани са едни и същи или много сходни."

Асен Барабунов (вторият от ляво на дясно) при представянето на книгата

По време на Илинденското въстание през 1903 г. много християни потърсили убежище в освободена България, тъй като по време на въстанието Белица била опожарена от турския башибозук, а много беличани били избити, и то предимно жени, деца и старци. След известно време обаче, когато излязъл султански указ за помилване, много беличани се върнали в родното гнездо. И както ни уверява авторът на книгата - българо-мохамеданите посрещнали своите съселяни с грижа и помощ, за да се устроят в родното си село. На мохамеданите били близки християнските празници, нрави и обичаи. Така между християни и мохамедани се заражда едно

приятелство, добросъседство и взаимно доверие

Идва и дългоочакваното освобождение на нашия край от турско робство. Това е през 1912 г.  Освобождението става мирно и без кръвопролития. Няма изстъпления, няма масови гонения. Само малцина от мохамеданите - вероятно за предишни грехове спрямо християните, са изловени и заплащат с живота си за извършените грехове. Идва ред на мохамеданите да заживеят в страх и неизвестност. В началото на 1913 г. е решено мохамеданите да бъдат покръстени и върнати в лоното на християнската вяра. Авторът пише: "Къде со кротце и со благо, къде и со малко кютек" всички мохамедани в Белица са покръстени. Влизат в черквата мохамедани с чалми и фесове, а излизат християни с калпаци и каскети. Слага се нова разделителна черта между християни и мохамедани. Не след дълго време продиктувано от тесни политически интереси, правителството на Радославов връща старото статукво - връщат се мохамеданските имена и порядки. Но сега мохамеданското население е третирано като втора категория население. Нанася се нова рана, ново разделение между християни и мохамедани. За заздравяването на тази рана ще е необходимо много време. Малка част от мохамеданите виждат спасение в изселване и през 1927-1928 г. има нова изселническа вълна. Немотията и всички други несгоди остават в сянката на любовта към роден край и родина. И пак започва период на сближаване на двете общности. Оказва се, че под небето има място за всички, защото почти няма разлика в класово отношение и начина на живот. Малко по малко в Белица през 30-те години започва възход - строи се ново училище, нов водопровод (и сега беличани пият една от най-чистите води в България - рилската). Изграждат се жп линия, напоителни канали и много други начинания.

Всички беличани работят задружно

за осъществяване на по-добър живот както за християни, така и за мюсюлмани.
След 9.IХ.1944 г. народната власт отделя специално внимание за образованието и израстването на българо-мохамеданите. Не са малко учените - специалисти в различни области на живота от българо-мохамеданското съсловие. За подготовката им е имало и много привилегии, за които християните са завиждали.
С течение на годините Белица се превърна в промишлено селище: Завод за пластмасови детайли, ТПК, ДИП, развито селско стопанство, горско стопанство, нов стадион и много други придобивки. В чудесното вилно селище Семково, едно прекрасно място за отдих и почивка, се изградиха почивни станции, хотели, много вили. За честта и славата на Белица се изявяваха фолклорен ансамбъл, танцова формация, футболен отбор "Рила", отбори по различните видове борби и много други. Замогнаха се беличани, правеха се нови къщи, коя от коя по-хубави. По улиците започнаха да се движат все повече леки коли. Двете общности - християни и мохамедани, работеха задружно, взаимно си помагаха, всеки уважаваше труда на другия. Аз например си спомням с носталгия, че като ученици в основното училище (1947-1953 г.) измежду най-добрите ми приятелчета бяха и Ахмед Мисанков, и Тасин Барабунов. Въобще не ни е идвало наум, че те двамата са мохамедани. Приятелството ни беше и си остава чисто и искрено.
Но не било писано двете общности да се радват взаимно на своите успехи и благоденствие. През 1972 г. отново има нареждане "отгоре" българите-мохамедани да бъдат покръстени и преименувани с български имена. И така, пише авторът на книгата: "Али стана Алдин, Айшето стана Алина, Мехмед и Мустафа станаха Малин". Съществували са и други имена като Алтай, Исак, Камен, Албена и много други неизвестни в България имена. На вероизповеданието обаче не се е посегнало по никакъв начин. И пак се е стигнало до опъване отношенията между двете общности. Съграденото от обикновените християни и мохамедани сближаване, приятелство, взаимна почит и уважение, отново рухва. Но и това полека-лека започва да отшумява. Времето

започва да заздравява и тази рана

нанесена на българите-мохамедани. Пак взаимно започват да изграждат основите на доверието, приятелството, на взаимната почит и уважение. Пак задружна работа в завода, ТКЗС-то, в благоустрояването на града, пак едногласно викане на стадиона, заедно в радости и скърби.
Това е било в периода на 80-те години на ХХ век. Както в международен план, така и в България зрееха новите демократични промени. И ето я демокрацията: най-напред беше възстановяването имената на българо-мохамеданите, на тези, които желаеха това. Даде се приоритет на частната собственост и ТКЗС-то изчезна. Последва закриване на Завода за пластмасови детайли и други предприятия в Белица. Безработицата стана бич за населението му. Много хора останаха без работа. По-младите започнаха да си търсят препитание в чужбина или в по-големите градове на страната. Земеделието се върна половин век назад - ниви и къщи запустяват. Сега това цветущо градче е "забравено от Бога място".
Тъй като градът е с около 4 хил. жители, а община Белица е с около 12 хил. жители, всичко е под контрола на ДПС. Жителите на махалите, прилежащи към община Белица, са строго подчинени на ДПС. Затова вече няколко мандата кмет на Белица е човек, който е от съседната махала Краище. Под сурдинка се говори, че той бил роднина на депутат от ДПС и затова е кмет. Той така кметува от дистанция, че сега Белица е едно запустяло градче. А има такива природни дадености. Още в началото на 50-те години на миналия век в Белица беше основано Климатическо училище за деца от страната със здравословни проблеми, защото климатът в Белица (това са южните склонове на Рила) е много мек и здравословен. Семково е едно прекрасно място за отдих и туризъм. Преди години имаше проект в Рила - Семково и Динков дол, да се изгради голям олимпийски център, което остана само като проект. Как така Разлог, Банско, Добринище при тамошния суров и студен вятър отидоха на светлинни години напред, а Белица все повече запустява.
Мили мои, скъпи мои беличани от община Белица, не избирайте ръководители на Белица "спуснати отгоре", "парашутисти", които не ги интересува нищо друго освен собственото им благополучие. Гласувайте за хора, които ги боли от сегашното плачевно състояние на Белица, от бездействието на сегашните ръководители. Нека

по-старото поколение да припомни на по-младите

какви енергични кметове е имала Белица - Никола Русков, Георги Градинайн, Яне Дунгьов, Матей Матеев, Христо Дунгьов, Никола Самарджиев - все хора, ръководили с устрем и ентусиазъм, направили от Белица процъфтяващо селище. А сега е все по-затъващо и без никаква перспектива.
И авторът на книгата, който е бил секретар на общината дълги години, споделя: "Не е моя задача и работа да давам оценка за дейността на този или онзи екип, който сега ни управлява, но ако ми поискат съвет, той ще бъде по-близо до хората, общуване, контакти, откритост, всеотдайност, гласност и доверие. А за поддържането на добри отношения между различните общности, приносът на общинската администрация и лично на кмета може да бъде неоценим." Аз си спомням и думите на мой братовчед при разговор: "Асан от близката махала, но в рамките на община Белица, отглежда 3-4 дка тютюн и получава субсидия от държавата за труда си. Асан от самата Белица също отглежда 3-4 дка тютюн, той обаче не получава субсидия - не се полагало."
Авторът не е пропуснал да отбележи и за третото съсловие на Белица - циганите: "Те са християни, тачещи и почитащи християнските традиции и обичаи. Те не знаят друг език освен българския, с диалект, разбира се, междувпрочем българо-мохамеданите също не знаят друг език освен български." По-нататък авторът ни запознава с всеки от 189-200-те фамилии в Белица. Двадесетина от тези фамилии са основата на останалите фамилии в миналото. Така, започвайки по азбучен ред от Алексови, Бакъшови, Ваканови, по-нататък Кутини, Топалови и завършвайки с Тричкови, Усеви, Фаткови, Шаламанови, Юрукови, Янчовичини, ни запознава с всички от родовете. Авторът отбелязва, че за съжаление около 40 фамилии са заличени от регистрите на Белица. Благодарим ти, бачо Асене.