Белетристика

Димитрина БОЯДЖИЕВА е родена в Ямбол. Завършила е библиотекознание в София. Има първа награда за разказ от Конкурса на в. Труд "Златен ланец" 2008. Нейни разкази са публикувани в англоезични интернет издания: Lokal Minds, New York Rrviev, San Diego, California и др. Има пет издадени книги. Новата е "Капризите на Лола". Живее и работи в родния си град. Член е на Съюза на българските писатели.
 

Към края на есента става ветровито, мрачно и дъждовно. От дъжда, от вятъра, от мрака денят става къс и Нина усещаше, че листата на дърветата не шумят като през юни. Мъжът й, излегнал се на дивана, гледа мач по телевизията. Не знам да има нещо по-противно за една жена да дават мач по телевизията. Ааа, иии, тропане с крака, псувни. Тогава за мъжа не съществува ни жена, ни дете, ни работа. Цигарата му дими в пепелника, той друга пали.
Нина смени пепелника, занесе салатата, повъртя се, погледа тичащите мъже по екрана, напрегнатото лице на мъжа си и излезе от стаята. Да гледа там. Легна в спалнята и впери поглед в тавана. В такива мигове при нея се настаняваше копнежът - ефирен, верен, готов да я поведе. Заключените в гърдите й морета, градове, градини се размърдваха и изостряха копнежа. Такава си беше Нина. Все й се струваше, че интересното става там, където нея я няма. Ако пътуваше с влак, обхождаше го от край до край, надничаше в купетата (уж търси някого), оглеждаше пътниците, да не изпусне нещо интересно. Сега, в тази ветровита есенна нощ, до копнежа се настани мъката със спомена за фотографското ателие "ПЛАМЕНОВ" - неверният, неискрен Валентин, застанал зад обектива на кодака, визира модела на своята мечта - сега нещо лигаво, натруфено, престорено, с пронизващи очи, като птичка пърхаща (а не Нина). Ах, ако можеше... Нина се обърна с лице към стената, а мъката я гледа в гръб. Сега копнежът изплува с кораб, лъхна нощен ветрец, платноходката пое неизвестно накъде, но луната не се показваше.
 - Гооол! - вика мъжът й от съседната стая, тича радостно и прегръща Нина. - Гол, душичката ми, нашите вкараха гол. Виж, има ли нещо газирано.
Смотаняк, бива го да й прекъсва копнежа.
Когато Нина се върна в спалнята, копнжът я чакаше, но моретата бяха застинали, градините посърнали, градовете заспали.
Нина работи в банката на гишето за разплащателни влогове. Това я доближаваше донякъде до банковия свят на валутния отдел, с тази разлика, че нищо не зависеше от нея. Служителите там са царе на банковия свят. Но Богът си остава директрът с печата и подписа. Само дето на такива не им върви на жени. Любовниците им кльощави, а жените им -  дебели като крави. Ето, жената на Нининия директор в очите си има нещо кравешко. И гърдите й са кравешки, само че покрити с огромно жабо. А как й отива да бъде краварка! Нина даже вижда слама в косите й. Такива нямат в сърцето си ни жар, ни пролет в душата. А Нина е имала усамотени разходки, бегли срещи в хотелски стаи. Копнееше да усети цялата пълнота на живота. Само че мъжът й го нямаше никакъв за партньор в това. Той обичаше да ходи за риба. Да ходи. Няма да седне да му забранява. Нека дреме там. С кого беше, защо няма риба, не я интересува. Пък ако носи, сам да си я чисти. Голям любител на природата, няма що. Като тръгнат с колата нанякъде, прозорците отворени докрай заради горския въздух. Ах, каква свежест! А Нина бърза да ги затвори, да не настине детето, че гърлото му пак... И се потят през целия път. Само от време на време мъжът й: Нинче, подай едно ментово бонбонче, че ми пресъхна устата. Не, Нина не е почитателка на природата. Тя предпочита домашния уют: Да си свари кафе (смляно специално за немската кафеварка), да го пие седнала във фотьойла, преметнала крак върху крак, и да бъбри с приятелката си Мера: Ми той... Ми тя... Тцъ, тцъ, тцъ. Най не обичаше да ходят на ресторант с колегите на мъжа си, все телефонни техници като него. Вече порядачно пийнали, като започнат танците, ти ще танцуваш с моята жена, аз с твоята. Благодаря за поканата. Да си умреш от скука. Пък като запеят песента "Бати таковал буля за половин дюля...", просто ги ненавиждаше. Не може ли, пита ядно Нина мъжа си, вместо "таковал", "излъгал" буля? Не може, Нинче, смее се мъжът й, то вече не е същото. Не е автентично, бих казал. Ах, какъв дебелак, мисли си Нина, отгоре на всичко и гръмогласен. В неделя сутрин, да кажем, Нина се излежава блажено, а той, направил вече палачинките, вика от кухнята: "Стани ми, стани, малка й моме, ще ти китката изсъхне!", без да се съобразява, че детето още спи. А на Нина не й е до палачинки. Тя е модел на Вальовата мечта и на третата, на петата, на седмата поза й казва: "Ти си цяло захарче!"
 Миналата зима Нина си купи кожено палто. Жените се првеха, че не я забелязват, но мъжете я оглеждаха с усмивка. Нина беше с коженото палто, когато отиде да си направи снимка за шофьорската книжка, а във фоайето я чакаше съдбата, приела образа на фотографа Валентин, с коси до раменете и кожена препаска на челото - досущ като художник. Той погледна Нина по така и каза: "О", кратко, но то бе достатъчно да запали искри в Нинините очи. И докато Валентин нагласяше обектива на кодака, стана ясно, че Нина е моделът на неговата мечта.