Белетристика

Стоян БОЙЧЕВ е роден през 1927 г. в истинските пазви на Стара планина, в с. Вонеща вода, В. Търновско. Не може да се оплаче от съдбата си, видял е на този свят много - и хубаво, и не съвсем хубаво. Тръгнал е бос по света, та затуй му е така близка и мила родната земя. Завършил е философия в СУ "Климент Охридски" през 1950 г. Написал е петнайсетина книги и чак сега, на стари години, разбира как и какво трябва да се пише. А самият той прописва рано, но напечатва първата си книга твърде късно (1966). Някои казват, че това е хубаво, но той не е сигурен. "Разказ за испански ягоди..." е част от готовата за печат най-нова книга на автора.

Разказ за испански ягоди и за още нещо

Видях го в просъница.
И е все пред очите ми. А над него, в сини небеса, моите щъркели, които се канят да прелетят над Стара планина - всичките щъркели от Коритото и долната хърцойска земя. Не е висок Дреновръх, но е виден, той е единственият що-годе старопланински връх, който се вижда и от Велико Търново, но човек трябва да се изкачи горе, на Беляковския път.
Ще добавя още нещо.
Дреновръх е бил любимо място на Панайот Хитов. Тук войводата сядал да почине на път към дядо Стоян Странджата от Гърците, или къ Добри Солито от Горановци. И да се порадва на родната земя. От тук се вижда половината Предбалкан и поречието на Янтра, разтворено като ветрило от Триглав до Бяла крава, и опряно с тясната си част на Дунава при Вардим - зелени, та сини далечини, потънали в мъгла предели... Тук той води и своя паметен разговор с Дамян, млад мъж от близките колиби, който би бил истински народен въстаник, ала дума, че първо трябва да повели цар и поглежда, клетият, на север... Два пъти се връща към този разговор старият войвода и в своите "Фамилиарни забележки". Наложило му се, щом Царят повелил през 1877 година, да проправя път тук на Предзния отряд на генерал Гурко. Познати места, гъсто населени с яки българи, където за пръв път е изградено четническо зимовище, на запад от Дрента във вековечни букови гори, място потайно, избрано от Филип Тотю и Хаджи Димитър, младо момче тогава (1862 г.). Такава била наредата на господина Раковски и войводата искал да я изпълни.
А върхът си е все същият - мълчалив страж.
Изкачвах се нагоре и често спирах; исках да стъпя на върха още веднъж, може би за последен път... Винаги, когато съм бивал далеч, някъде по широкия свят, в късна доба, в гола хотелска стая - все тази родна земя е  идвала, изплувала като спасителен бряг, за да не се загубя и потъна в чужди, непознати предели... Не успях. Сили не ми стигнаха. И тръгнах обратно по зарасла в трева пътека: ни косач ще чуеш да клепе коса, ни стадо овце ще видиш; сърна със сърненце може да зърнеш, я дива свиня от легло да дигнеш, а ако се взреш - следа от еленово копито ще различиш. И ме изведе вярната пътечка-сестрица в глухи колиби - едно от балканджийските селища в подножието на Дреновръх; и тук тишина - чиста, звънка, същинска щурчова песен, която постила памук под стъпките ти...
Сокакът, настлан някога с едри камъни, е обраснал от избуяло лютиче, не стъпкано ни от колело, ни от копито, само някакъв човек е минал преди време, оставил неясна следа. Отстрани - каменни огради, зидове с окапал покрив от плочи, рухнали; а зад тях - тръни и коприва, лугачка и бял пелин, където едва се долавя пътека през двора... Бяла, окълвана и ослепяла сграда, изтърбушена - някога шното начално училище, строено преди век, наскоро след Освобождението, по типов проект, огласяно от детска врява до преди едно поколение. Нещо тъжно, и тревожно, и болезнено има в тази рухнала, но просторна и зловещо светла сграда... А пътеката от училищния двор води към позната къща, истинска балканджийска къща, наричат я още тревненска. Пристъпих със стеснение, не, почти със страх. А нямаше от какво да се боя. Не исках да видя до дъно разрухата, запустението, гибелта на оня свят, който помнех. Дълбоко у мене се надигна съпротива, казвах си, че всичко, което ще извърша, и всичко, което сигурно ще напиша, ще е безполезно, напразно усилие, нахалост хвърлен камък.
Знаех какво ще видя под този як, схлупен, обрасъл с лишеи и мъх покрив от аспидни плочи - той, собствено, все още пази къщата и я крепи "на крака". Навсякъде личаха следи от злосторна ръка, които тук нямаше вече кому да правят впечатление... Забелязах нещо дребно, едва ли видяно от другиго - две влечки пред стълбите. Две къщни влечки, каквито шатърните колибарки набързо нахлуват на краката, когато излизат за малко по двора - две подпетени папучки, напукани от жега и студ, от влага, прогнили, удавени от трева, прорасла на плочника. Бяха обърнати с носовете към входната врата - знак, че домакинята скоро ще се върне.
А не се върнала, клетата...
В моята младост спомените за първото голямо преселение "към полето" бяха все още живи - споменуваха се събития, оставили незаличими следи; заминалите не се връщаха, не се "обаждаха" поне за ден-два и на това, изглежда, се дължи, че всички преселници оставаха в съзнанието на своите близки тук, такива, каквито бяха заминали - млади и силни, а децата - невръстни. И разприте при подялбата на имуществото се помнеха, но избледнели вече и подмокрени от сълзи. "Не помниш ли, мари, как добитъкът се теглеше един към друг, как етърва с етърва със сълзи се разделяше..." Всичко било за добро. Иначе те не биха тръгнали. Горчив е хлебецът от лимец, отгледан по каменистите чукари...
И си мислех, докато слизах надолу: много са три преселения за един век. След Освобождението този планински край насели обезлюдените и обезбългарени полски райони на България; в средата на ХХ век, при индустриализацията на страната, оттук се надигна вълна от преселници към градовете, к8оито наедряха до пръсване по шевовете; днес българинът, най-често младият българин, търси поминък и хляб по цяла съюзена Европа, че и по-далеч - там той, попаднал и в страни с висока безработица, обикновено е нищий, черноработник, аргатин, гледач на болни и недъгави люде, а млади български момичета се продават като стока. Надяваме се Европата да ни помогне. Тъй казваше и оная стара-старица, която не мога да забравя - и тя някогашна преселничка...
А страната се гърчи в разруха. По второстепенните пътища изчезнаха всички указателни табели. Крадлива ръка прибира и последното късче метал. Наложи ми се път и спирах да питам случайни минувачи. На няколко места се отклонявах и се връщах. Известно е как българинът указва посоката - със сто думи, от които едва ли нещо може да се разбере.
Някъде на север от Антоново, към неуловимата граница между Сланник и Хълмистата Дунавска равнина, спрях до някаква къща, обрасла с овошки, най-вече със счестени сливи. Беше на самия път. И дълго не можах да видя човек, чакар че виках, че и клаксон натисках. Най-сетне изскърца врата, рядко отваряна, с ръждясали панти. Отвътре докуцука стара жена с тояжка - висока, суха, с крака и ръце като клечки. Беше глуха и безпомощно сочеше към ухото си: не чувам. Криво-ляво й обясних за как во питам. Оказа се, че съм на прав път- да вървя по-нататък, към Попово.
Говореше с изсушен от сълзи глас; нещо е било, но сега е някъде далеч, и тя май не може да си спомни какво е било - безумие се четеше в погледа й.
А ла редеше смислени думи. Тримка били в половината село, тя и още двамка, бабка и старец... Текезесе ли?... Няма текезесе. Няма кравеферма... Кравите..., писаните крави пръснаха, а телците изклаха, целият стопански двор замириса на салхана... Младите... не, няма млади, по странство тръгнаха, по далечни страни, казват, добре печелят... А тукашните хора не са от Шопско, от нашия Балкан сме, от Тревненско, има и дряновчани... А тя самата е дошла с първите преселници, маленка още, по ризка ходела... Нека направя сметка на колко години е...
 И тя се разприказва, зажадняла за човек край нея. Излезе да ме изпрати и да ми покаже пътя.
И дълго стърча, самотна и печална, пред запустелия си дом - виждах я в огледалото.
А сметката беше внушителна: старата жена е на към сто години.

* * *

...Като препрочитах тия редове тук, започнах да се обвинявам: за какво ти е този старопланински връх, вярно, виден от далеч, пък и тази стогодишна старица?...
Точно тъй - земя и хора; а старата жена е запомнила "шопите"... И високо боразованият чех Константин Иречек - историк, професор, министър на просветата в България по онова време (1881-1882 г.), не е пропуснал да опише това събитие: масово преселение на безимотни селяни от кюстендилско към източните части на Княжеството. Две седмици пътували с волски коли цели семейства, с всичкия си добитък и покъщнина, каквато имали... В югозападните краища на Княжеството спахийската земя била продадена от върналите се бегове на богати българи. Настанал глад за земя - първият аграрен проблем по време на Пълномощията, възникнал пред крехтото правителство.
Уедряване на българската земя не настъпило, напротив - продължило раздробяване. Чифлици възникнали само в Добруджа, Лудогорието и съвсем незначителен брой в южните райони. Още по времето на Йордан Йовков следосвобожденският чифликчия е вече изчезнал. Дошли са наследниците на Хаджи Петър - слаби, покварени и мързеливи люде.
 Пълното, великото, драматичното уедряване на обработваемата българска земя бе извършено чрез кооперацията (ТКЗС) в средата на ХХ век. Бе създадено модерно, американски тип, земеделие, съпътствано от развити традиционни отрасли, в които българинът е прочут майстор - земеделие, което задоволяваше със зеленчуци и плодове, с вино цяла Източна Европа, и още по-нататък - чак до бреговете на Тихия океан.
Днес всичко е сринато до основи, до дъно, до зародиш.
И убийците на това велико национално творение през ХХ век са сред нас: благоденстващи тунеядци, чакащи шумни юбилеи, обкръжени от своите жалки котерийки.
Една трудно създадена комасация на земята бе унищожена, вместо само да се въведат в реално владение собствениците. Един държавен мъж и домашен философ при това, се прочу със своите "реални граници". Сега се очакват латифундийте; днес те са само арендаторски стопанства, но се чакат и подготвят закони за "безболезнено изкупуване на земята". Българският бъдещ латифундист има ненаситно око. И днес той като арендатор обработва един милион декара (има такива случаи), насърчаван е при това и от Брюксел. Българският латифундист произвежда само зърно, зърно трябва на съюзена Европа. Комуто трябват други селскостопански произведения - да си купи. В Западна Европа има всичко. Прилежният чиновник от далечния белгийски град едва ли се интересува (а къде сме ние, нашите управници?) - не, не се интересува, завалията, от факта, че тази чудовищна латифундия от милион декари земя поглъща цял окръг със всичките му села и градчета, с техните училища, читалища, болници, черкви и прочие богоудобни заведения, за родилни домове да не говорим... И хората, и хората изчезват - поминък и хляб по широкия свят търсят, измират, защото тук не останаха промишлени предприятия, и тях разруха ги отнесе. Никой тук не създава нови работни места и не търси топла работна ръка.

-----------

А нашият Иван Иванов от село Иванча ще го видите и тази пролет на другия край на Европа - ягоди бере, човечецът, в Андалузия. Може да се каже, че тук, в Испания, в тази топла страна, олися, косъм не остана по темето му, че и брадата му побеля. А тръгна по света младеж, кажи го младоженец, още щом се разтури и новата земеделска кооперация. Имаше две ръце и свидетелство за завършено машинотракторно училище. Работеше каквото му падне.
Та така. И тази вечер Иван Иванов от село Иванча си преброи еврото и стотинките, записа си нещо в тефтерче, което мушна под възглавницата си и срам не срам, отдаде се на мечти, преди да потъне в твърдото ратайско легло...