Белетристика

Панчо ПАНЧЕВ  (Дядо Пънч) е роден на 17 ноември 1933 г. в София. Завършва руска гимназия и театрознание. Бил е редактор на сп. "Театър".
Автор е на десетки пиеси, между които най-играният в чужбина български драматургичен текст "Приказка за калпаците", комедия за малки и големи, както и "Голямото имане", "Покана от Париж", "Третото ухо", "Ама че крокодил!" и др.
 Известни са книгите му със стихотворни гатанки "Зоологическа азбука", "Гатанкова каша от кухнята наша", "Гатанки за лека нощ", "Отгатнете градовете!", както и романът му за деца "Дневник на слончето Моди"и др.
 Негови пиеси са поставяни от театрите във всички български градове, от радиотеатъра и от телевизионния театър, а също така в Русия, Германия, Полша, Чехия, Белгия, САЩ и др.

Разказ

Чувството за хумор, както и всичко добро в характера си, доктор Стоил Колев беше наследил от баба Мария. Нелепа катастрофа го остави още дете без майка и тази роля в живота му пое изцяло старата жена. Бащата на сирачето разбираше своята родителска отговорност главно като осигуряване на средства, за да не чувства малкият никакви лишения и се беше отдал изцяло на работата си.
Цялата родителска и семейна топлота Стоилчо получаваше от баба си. Тя не го остави нито веднъж неизпран, неизгладен и без приготвен с любов и мушнат в чантата му сандвич. Поне в това отношение той не усети липсата на майка си, за която често и с много обич си говореха. Но всичкото свое синовно чувство внукът беше прехвърлил към старата жена.
Още малък, той не я възприемаше като толкова стара и лесно намираха общ език, обогатен със смешки и закачки. От нея се научи да има за свои и синьото небе, и зелените дървета, и пъстрите цветя, които изпълваха двора, и за тях се грижеха двамата с баба му заедно. Близостта им не изчезна и по-късно, когато годините уж неусетно се изтъркаляха в миналото. Стоил беше завършил вече всички възможни науки, но природната интелигентност на старата жена и неговата детинска сърдечност запазиха емоционалната им връзка.
- Хайде, жени се бе, чедо! Изчака ми се чакалото за правнуче! - казваше му тя при всяко негово идване на село, а често и при телефонните им разговори.
Баща му, при когото през последните десетина години живееше в града, дори проявяваше благородна ревност и полунашега му подхвърляше, че отдавна не е ходил да види баба си. А докторът прескачаше до село най-малко по веднъж всеки месец. И се връщаше видимо възроден.
Сега тримесечна специализация в Германия беше го лишила от тази възможност и още на връщане в самолета той вече планираше посещението на село. Представяше си и връчването на донесените подаръци не само за баба Мария, а и за съседките й, с които самотата тясно я свързваше. Стоил Колев мислено вече им раздаваше дребните армагани, а зарадваните стари жени почти хорово му отговаряха с абсолютно естественото за техните уста "Ама нямаше нужда". Пък в това време баба му се пъчеше, горда с щедростта на внука.
Когато след няколко дни докторът спря колата си пред селската им къща, всичко стана точно така, както си го беше представял в самолета. Само един подарък остана нераздаден.
- Изпратихме я, както си му е редът - похвали се тъжно баба му. - Дори на некролога й беше турена цветна снимка. Малко по-млада е, но то не пречи.
- И на теб ли искаш такава да сложим? - не спести черния си хумор Стоил и силно я прегърна, сякаш за да й покаже, че не я пуска към отвъдното.
После разтвориха дисагите, както тя наричаше донесените от него пликове с всякакви лакомства. И той пак чу до болка познатото му "Кой ще го яде това бе, чедо? Има още от миналия път!"
- Нищо. Нека има! Ще поканиш приятелките си и те ще ти помогнат в яденето.
- Иска ми се да ги поканя, Стоилчо, ама знам ли? Боя се да не помислят, че се големея с теб. Не за всяка от тях има кой да се грижи, както ти за мен. Па и не всички са отчували доктори. Та ни така, ни онака - чудя се. А-а, щях да забравя - трябва да прегледаш баба Калинка, че нещо напоследък хич я няма...
- А теб има ли те? - вгледа се докторът в загрижената за другите баба Мария. - Пиеш ли си редовно лекарствата? Сега ти нося от Германия и нови.
- Пия ги, чедо. Не знам дали ми помагат, но ги пия, за да не те ядосвам. Виж каква съм послушна! - На свой ред тя го прегърна и продължи: - Нали ще си вземеш поне две-три бурканчета от моето производство. Няма такава блага лютеница във вашите супери и молове. - Баба му натякна на последните купешки думи, за да се похвали колко е информирана.
Този път на доктор Колев някак все не му се тръгваше от село. Удължи с час и половина традиционната си разходка край реката, където беше минала голяма част от детството му. И не само от детството - там, скрит в храсталака, беше видял за първи път в живота си и гола жена... Помота се известно време из къщи сякаш търси нещо, но е забравил какво. После грижливо сложи в багажника на колата си приготвените от баба му буркани, без да се съпротивлява, както правеше обикновено. Може би професионалната интуиция му подсказваше нещо. Но какво?
Скоро се разбра. След няма и месец из цялото село бяха разлепени големи некролози на баба Мария. С хубава цветна снимка. Внукът й я беше фотографирал неотдавна, но тъй като на снимката старата жена се усмихваше, някак младееше. Изпратиха я, както си му е редът - би казала тя, ако беше жива. След погребението доктор Колев си тръгна за града, а позакрепилата се баба Калинка гледаше един от некролозите и в душата й се прокрадваше малка трохичка завист - едва ли и нея щяха да я проводят така, с цветна снимка.