Белетристика

Георги Господинов-Коксохимика

 Георги Господинов - КОКСОХИМИКА е роден в  Айтос. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е работник в строителството, дърводобива, рудодобива и металургията. Печатал е в периодичния и литературния печат. Автор е на стихосбирката "Вълкът му ближе лютата рана".
Протестът ми за по-голяма социална справедливост винаги ме е тласкал към социалното дъно. Животът ми премина през странни обстоятелства - от престой в Гестапо и по-късен концлагер. Привилегии не съм ползвал. Можех да избягам зад "стената", но не го направих.
Публикуваме последния разказ на КОКСОХИМИКА, за чиято кончина узнахме едва оня ден. Мир на праха му и съболезнования на близките.

Пламъкът на карбидката още трептеше в посипания с прах въздух. Пред челото му все още падаха отломки от скалата. Пукотът на пропадналите късове едри камъни все още не отмираше. Зад гърба му громко шумоляха изсипващите се върху разхвърляните дъски край пътеходното последни откъси от тавана - тук скалата беше по-слаба и очевидно падаше от по-неслепено гнездо.
А пред него хората зад пропада бяха ли живи? Наостри слух, тътенът още бучеше в ушите му, беше в някакво пространство, в някаква зона извън усещанията, но умът му бързо заработи. Не можеше да вика, за да не се срути още от детонацията. Посипаната му с прах и руда ръка повдигна карбидката и впери поглед в трептенето на пламъка върху смесицата от едри камъни, оронени дребосъци и късове чиста руда. Дали бяха живи? Биньо и Стоян? Вдигна карбидката още по-нагоре - търсеше пролука, но забеляза само отблясъка на рудата, посипана с жълтеникави петна от сяра. Значи лентата е продължавала и нагоре, имало е беден пласт, който ни е подвел! Хм, лентата, така наричаха миньорите жилата на рудата...
"Боже, боже! - сепна се той за отклонението си и се взря в пролуката между кварцовите кристали и богатото парче руда. Отметна карбидката надясно и очите му потърсиха в процепа отсрещна светлина. Видя я! А ако бяха останали "живи" само пламъчетата, но не и хората? Почти инстинктивно извика и рязко снижи гласа си: "Биньо, Стояне, къде сте!" Отвърнаха на повика му, бяха живи! "Изтеглете се в дъното на лентата, а аз ще правя пробив оттук, загасете едната лампа!"
Леко издърпа няколко по-дребни камъка. Спря и се ослуша - дали долу вече знаеха за пропада? Не се чуваше нито свисъкът на вагонетките с руда, нито някакъв друг шум или вик. И пътеходният комин към галерията беше затиснат от пропада, а дъсченият улей на рудоспусъка към галерията беше запушен. Тогава? Пое дъх от запрашения мръсен въздух, погледна тавана и рязко се сниши, прегъна се и се опря в пропадналите скали. Дали пък сега щеше да се изсипе? Притихна за минута, после бръкна в джоба на куртката си и намери мобилния телефон - Ваня, началничката на рудника, ги беше задължила на всяко работно място да има джиесем. Дали имаше някаква връзка? Нямаше, но трябваше все пак да опита.
Остави вляво карбидката, после я премести вдясно до стенката- откъм галерията долу. И отново се захвана с камъните - без преход нищо не можеше да се случи, нищо! Беше висок и ръцете му действаха по-бързо. Спря, завъртя вентила на лампата половин оборот надясно, и в дрезгавината продължи да сваля отломъците. Съблече куртката, беше целият във вода. Чукна с пръсти по стенката, да, тук беше по-здраво - когато преди година буряха пътеходното, а после и рудоспусъка, скалата  измъчваше момчетата- бургиите отскааха от нея.
Свали и ризата си. Забърза, всеки миг беше решаващ. Обзе го надежда, която му вля сили. Пробиеше ли, щеше да ги изтегли към пътеходния комин и после пък да открият преход към близката римска галерия, която по негови сметки трябваше да е някъде тук.
Някъде далече назад беше останало времето преди двайсетина години, когато той като млад инженер в "Редки метали", а тя, студентка геоложка, търсеха следи или гнезда на уран в изоставената преди векове римска галерия.
Изотдолу чу тропане и чукане. Бяха разбрали, че горе е пропаднало и сега искаха да източат рудата и да се изкачат поне по дъсчения улей да помогнат на тримата горе да се спуснат надолу. Чукна и той, но никой не отвърна с глас. Само почукаха и се отказаха. Улеят беше задънен нацяло и можеше да се отвори само с взрив, което беше немислимо! Почука пак откъслечно, но никой не отговори, бяха тръгнали, вероятно към Ваня?
Ръцете му отново заизтегляха пропадналите камъни. Стигна до по-голяма скала, която започна да разкрива. Силите му свършваха, но не се плашеше. Обади се на Биньо и Стоян да започнат да прехождат и те. Нямаше друг избор. Карбидките свършваха, свършваше и кислородът, нямаше и вода...
В четири часа се пресрещнаха. Пое ръцете им, издърпа ги. "Невредими, боже господи!" Прекръсти се. Започнаха да разчистват вдясно от пътеходното. На този хоризонт трябваше да бъде и галерията, на стотина метра под повърхността. "Римлянката" трябваше да е някъде пред тях.
Метър-два, стар пропад, още, още! Чуха се тътени от гърмежи, вече палеха забоите. Притаиха се върху дясната стенка и после започнаха отново. В пет и половина пламъците на карбидките откриха процеп към галерията. Още метър и се появи по-голям отвор.
Пръв премина той. Тежка тъмнина, увиснали вековни паяжини процеждаха нахлулата светлина. Разбълника карбидката, усили пламъчето и влезе в галерията през отворения процеп. Лъхна го хладен повей, съвсем лек, но повей. Старият комин все още не беше запушен. Изтегли ги напред и тръгнаха.  Знаеше, че не трябва да проронват и дума. Вървяха с "котешки" стъпки! Приближаваше карбидката към дясната стенка. Забеляза избледнели точици от тебешир. Преди години означаваха с Ваня метрите и точните данни по шумоленето на гамаброяча. По негово нареждане тя сваляше или поставяше на тръбата на металотърсача оловния екран - десетина сантиметра надлъжно разрязан оловен тръбен цилиндър с 4-5 сантиметра диаметър. После се ослушваха и пишеха, описваха до милиметър играта на стрелката! Вървеше и осветяваше стенката с надежда да открие издатината от скалата, останала неразрушена от шилата и чуковете на римските роби. Тук, на тази издатина, гамавълните зашумяха пронизително, броячът забръмча, бяха попаднали на силно гнездо от уран. Ваня наведе глава към прикачения на гърдите му апарат, после се изправи, хвана свободната му лява ръка и я притисна към гърдите си: "Стоиле, чуй как бие и моето сърце! Дали не е от урана?!" Тук, тук беше пламнала любовта им... После тя замина за София, а след месец пристигна тъжното писмо, че семейството им заминава за Канада. Баща й отивал там на работа...
Той побърза да се ожени и остана тук като началник на участък, а тя дойде преди месец, след толкова години раздяла! Не беше се още омъжила - понякога съдбата на красивите жени е немилостива. Но се държеше към него, без намек за миналото, сякаш между тях никога нищо не беше се случвало.
...Вървяха бавно, стъпваха предпазливо да не би да попаднат на някоя разработка под тях... След петдесетина метра видяха далеч пред себе си светлини: "Карбидки!"
Идваха да ги спасят! От двата фронта започнаха сигнализация с лампите. Светлините срещу тях очертаваха силуетите на хората. Знаеше кой ги води - Ваня! Русата й коса светеше като златиста диадема под каската. Тя вървеше отпред, пристъпваше в сиянието от светлина... Докато не застанаха лице в лице: "Живи сте, живи! - изрече тя, - Знаеш ли, Стоиле, колко време измина, докато стигнем до вас? - цяла вечност, цяла вечност!?..."