Българският калейдоскоп на Живко Иванов

Живко Иванов е от онези модерни литературни изследователи, които човек чете с истинска естетическа наслада. Той не само изследва литературните явления, но и обича литературата. Своите наблюдения и преценки Ж. Иванов поднася артистично, с жив и образен език, с парадокси, афоризми и богати реторически похвати. Неговите студенти и читатели не могат да останат безразлични към авторите, които той преподава, за които пише.

В оригиналния му сборник "Европа ли? Европа, я!" (издание на ИК "Хермес"), в който миниатюрите са наредени като в калейдоскоп или пъзел, стилът на Живко Иванов е същият, като поради характера на темите, той е много по-диалогичен, вместо да размишлява или просто да разказва, той говори. Така бих описал стила му, като не мога да реша дали той пише така леко и увлекателно само защото това му се удава и това обича да прави, или защото самите му теми са така интересни, интригуващи, по-интересни и по-интригуващи, отколкото ние ги забелязваме в истинския живот.
Авторът е писал тези миниатюри в продължение на шест години, като е успял впечатляващо да запази типичната композиция, тон, подход и цялостна техника на разказа. Миниатюрите на Ж. Иванов са като по каноните на жанра - с достатъчен обем, с достатъчна недоизказаност и завършеност в същото време.
В сборника Живко Иванов е подредил миниатюрите си тематично и така ги е изградил в своеобразен сюжет. Изкушавам се да коментирам - сякаш е получил вдъхновението си от "Хазарския речник" на своя сръбски учител Милорад Павич, под чието ръководство е специализирал в Нови сад.
Литературният учител на Живко Иванов обаче е по-скоро Алеко Константинов - макар хабилитационният му труд да е върху "Бай Ганьо", концепцията за литературните миниатюри в "Европа ли? Европа, я!" е тази на фейлетоните на големия наш писател.
Европа (Европейският съюз), всички щуротии, каквито тарикати политици, бизнесмени и псевдоучени икономисти, социолози и политолози и какви ли не мошеници, измамници - "наши и чужди", стовариха върху нашия беден народ с единствен резултат да го доведат до просешка тояга - това е темата, върху която се фокусира писателят.
Афористичната проза на автора органично свързва повествователната техника с живата история, но също и с философски внушения (подхвърлени ненатрапчиво, почти като на шега), с една богата култура, разгадавана или неразгадавана от читателите, обогатяваща и непринудена интелектуалност.