Българският еркечки Великден

Петър КУЦАРОВ

Трудно е да се подреди пълна документална картина за църковното дело в село Еркеч (Козичино, Бургаска област), особено за времето преди Освобождението. Въпреки това събраните архивни материали и спомените на възрастните хора дават сравнително ясна картина за зараждането и развитието на движението за собствена църква и школо в Еркеч. Според устните разкази в селото имало дървена църква преди голямото преселване през периода 1828-1832 г. В подкрепа на този факт са съобщените от д-р Л. Милетич и неговия ученик Г. Георгиев данни. Разпитаните стари хора също потвърждават, че преди последното, трето, опожаряване на селото през 1828 г., в Еркеч е имало малка черква, където се помещава и училището.

Поп Киро бил свещеник и учител

През 1845 г. с общите усилия на еркечани е построена съществуващата и днес църква. Тя е осветена на събора на селото Петковден и носи името на българската светица Света Петка. В основите на църквата са положени хиляди яйца, с което се обяснява нейната устойчивост. За изграждането на църквата няколко еркечани са ходили чак в Стамбул, за да издействат разрешение за строежа. Тя е издигната в долния, ниския край на селото, за да не се вижда при влизане в селото, да не "бие на очи".
Трудностите, които срещат инициаторите за отваряне на българска църква и училище, свързани с получаване на разрешение от официалните турски власти, продължават и при набавянето на църковни и учебни книги и църковна утвар. "Дядо Куцар, на баба Тудора мъжа, дет гу заклали турцитя, и вешь двама души ходили да купуват черковни книги чак във Филибе. Парите крили ух крачултя, воть хайдутлук гулям бил тугаз по пътиштата" - разказва през 1964 г. дядо Нейчо. Окуражили се еркечани от успеха и наличието на собствена българска църква и свое българско училище, укрепнала вярата им в бъдещето. Според казването на хората, свещеник и учител в новопостроената черква "най-напред е бил поп Дойчо". Но радостта на еркечани била непродължителна. Те били 

"наковладени" пред гръцкия владика

във Въхело. И за свещеник, което означава и за учител, е изпратен от Поморие поп Синесий. Той извършва църковните обреди на гръцки и иска да обучава младежите на четмо и писмо на елински език. Нещо повече. В изпълнение на предписанията на гръцката патриаршия в Цариград да се преследват и изхвърлят както българските книги и език от църквата и училищата, така и да се унищожават всички български книги със светско и църковно съдържание, поп Синесий и владиката Василаки изгарят доставените с толкова труд в Еркеч книги. "Твоят дядо Куцар ми казваше, разказва дядо Хрусаф, че гръцкият Владика Василаки дошъл с коне и турски жандари, ограбили черковата, изгорили книгите - туй било наскоро подир направянето й". Заради посочените деяния и сторените зулуми на църковното дело в Еркеч, жителите на селото си поговорили с поп Синесий по "еркечки", а се носи приказка, че в допълнение към побоя от "неизвестни" лица имало и друго - той бил съблечен гол и намазан с "еркечко миро" (смес от катран и човешки изпражнения). След тази случка поп Синесий е наричан сатана. Поради тази причина и желание за физическо оцеляване, той не пожелава да остане повече в Еркеч и напуска пределите на 

това непокорно и диво паство

което при това говорело на някакъв непознат нему език. Той даже с учудване разказва, че не се намерил в това "загубено" село нито един човек, който да знае или да желае да разговаря на езика на древната елинска култура. Този български еркечки Великден е описан от посочените вече автори в книгите им за еркечкия говор. За това неповторимо тържество на будния български дух на еркечани разказват с възторг разпитваните стари хора.
Българщината в църковната борба окончателно взима връх десет години след освещаването на храма, когато в селото пристигна монах Паисий Габровски. Все още не е ясно как монах Паисий Габровски се озовава сред тези родолюбиви българи. Можем с голяма доза вероятност да предположим, че жителите на Еркеч са търсили и в негово лице намират своя истински духовен пастир. Наред с това, твърде вероятно е известието за борбата на еркечани за проповядване на български език да се е разнесла сред църковните среди и монах Паисий Габровски да е пожелал да подкрепи патриотичния стремеж на жителите на Еркеч. Той идва от Троянския манастир, макар да е известен с прозвището Габровски и донася "История славяноболгарская", чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Старите хора с умиление и гордост повтаряха неговите думи, превърнали се в девиз на еркечани: "Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили".

Дейността на монах Паисий

е поредното доказателство за ролята на Троянския манастир в развитието на нашата страна, за приноса на подготвените в тази света обител над 100 монаси, които разнасят духовност сред народа. Появата на Паисий Габровски и над десетгодишния му престой и работа сред жителите на село Еркеч оказват неоценимо влияние за националното и духовно израстване на населението не само от това село, но и на целия регион, предвид факта, че от Еркеч са заселени над 60 села. Монах Паисий се грижи не само за духовното възпитание на еркечани. Той гледа напред в бъдещото: изпраща на собствени разноски на обучение местния младеж Петко Дойнов, който след завършване на образованието си се завръща в Еркеч и в 1870 г. е ръкоположен за свещеник. Така Паисий Габровски остава в Еркеч около 15 години, подготвя свой приемник и почвата за по-нататъшно развитие на българщината и чак тогава се оттегля в Троянския манастир.
Построената преди 170 години и действаща и до днес църква безспорно изиграва неоценима роля за съхранението и разпространението на българщината в региона.


Църквата, действаща и до днес

Лазаруване в Еркеч