26 Април 2019петък07:15 ч.

Художник Людмил Асенов

Антология

Проза

Б. Баретата

Разказ от Златимир Коларов

/ брой: 71

автор:Дума

visibility 373

За разлика от Златко Баретата, Б. Баретата не премина на другата страна. Питах го защо, приятелски:

- Не мога, докторе - отговори той. - Мястото ми е тук. Хубаво, лошо - това е. 

- Заплатите са ви малки, как ще храниш семейство? Жена ти работи три месеца в Испания, три месеца - тук. Да не й е лесно? И на теб - с две големи деца... - провокирах го. 

Бяхме достатъчно близки, за да го направя, без да го обидя и той да ми отговори без премълчавания и заобикалки. 

- То в живота няма лесно. Ако едно е лесно, друго ще е трудно. Така ми е по-добре - знам къде съм, какво да правя и спя спокойно.

- Ами тези, дето си ги опердашил? Не се ли боиш от тях?

- Те да му мислят, докторе. Те са арбапи, ама на тъмно и изотзад. Като се обърнеш, бягат като зайци - приключи той разговора защо не е прескочил границата и да отиде от другата страна, където има бол пари.

Ще разкажа и за него - той бе бивша барета, съкратен поради артрит на едното коляно и след това назначен за квартален полицай в едно малко Благоевградско градче. Имаше доста по-нисък чин от полковник Ив. Гр., за когото разказах в предишния разказ, но като него се грижеше за реда и спокойствието в поверения му район и преследваше бандитите. Е, с малко по-различни средства от тези на полковника, но пък "изпитани в практиката" - казваше ми той.

Среден на ръст, жилест, слаб, кестеняв. С корави, силни длани. Като се здрависваш, молиш се да не стисне по-силно, че ще ти смаже костите до китката. Ходи бавно, леко разкрачен като моряк по палубата на кораб. Не бърза. Понякога прави резки движения с ръцете и те обърква - не знаеш накъде да гледаш и какво ще последва и откъде ще дойде. "Навици от каратето" - казваше ми той. Кръстих го Б. Баретата по аналогия с колегата му Златко от първия период в живота на втория герой. Иначе си беше просто Б. 

- Много съм добър в каратето - веднъж ми каза той. - И сега мога да съборя човек с удар с крак в главата.

- Покажи! - казах аз.

В следващия миг кубинката му мина на сантиметри пред носа ми. 

- Ще ме утрепеш, бе, човек! - сопнах му се аз. 

- Няма, бе, докторе. Кой ще ме лекува после? - засмя се той.

За втори път, този път другата кубинка профуча пред лицето ми, замъгли очите ми и не знаех накъде да гледам, какво ще последва и откъде ще дойде...

- Ей, така, за тренировка, докторе - засмя се Б.

"Отвсякъде си е Барета" - помислих си. Така го кръстих на именития му колега от Отряда за борба с размириците към МВР.

- Казваш, че за два-три месеца си въдворил ред в квартала, където преди хората не смеели да замръкнат на улицата. Как го постигна? - попитах го аз веднъж.

- Ами с карате, докторе. И с шамари. Има няколко пичлемета, дето тормозеха хората. Сега, като ме видят, и се крият по дворовете - отговори той. - Ако няма къде да се скрият, поздравяват и подминават.

- Не е ли малко така, извън закона? Пък и да биеш по-слаб от теб? Не е хуманно... - събуди се докторската ми съвест.

- Каква хуманност, бе, докторе - като е по-слаб защо краде? И защо той бие старите хора, а не налети на мен? - защити се с два неопровержими факта Б. Баретата.

- Все пак има правораздавателни органи - настоях аз.

- Да, бе. Ние ги хванем, те ги пуснат, нали знаеш как е? - парира той плахите ми опити да се придържам към установения ред в обществото.

- Да не загазиш... - предупредих го аз.

- Знам как да бия, докторе. Никога през кръста, в лицето или в слабините, да не го повредя. Пляскам го там, където боли и не оставя следи - шамари по задника, по гърба. И не пред хора, а насаме. Да знае, че е сгазил лука и да престане да го прави. Веднъж един крадеше от къщите - качваше се по балконите на блоковете и обираше домовете. Хванахме го. Той каза, че гледал от прозорците жените, като се събличат, защото бил смахнат. Поразкърших се и като му светнах един, всичко си изпя. Записахме какво е казал, той се подписа, после в съда се отметна от думите си, каза, че сме го накарали да подпише насила и го пуснаха. Като срещне колегите, им се подиграва, като ме срещне мен - бяга.

- Нямаше ли последствия за теб, че си взел показанията насила? - попитах.

- Няма - каза той и допълни: - Засега...

За този случай или за друг - не знам, но го преместиха на друга длъжност и го направиха "кинолог", както се изрази той. Повериха му едно едро жълто-кафяво полицейско куче с широка челюст и тежък черен поглед да охранява събития, свързани със събирането на много хора - митинги, стачки, футболни мачове.

- Не го пипай и не посягай рязко към мен - предупреди ме Б. Баретата. 

- Защо?

- Докато се усетиш, ще те събори и захапе за врата - отговори ми Б. Баретата. - Само на мен дава да го докосвам. И само от мен взема храна. От никой друг. От нищо не го е страх. Само веднъж го видях да подвие опашка - пред клетката на лъва в зоологическата градина. Заскимтя като пале и задърпа каиша по-бързо да се махнем. Усети по миризмата големия звяр, без още да го е видял и се уплаши, по инстинкт - засмя се Б. Баретата и погали кучето зад ушите. То го погледна с тежкия си черен поглед и отново се загледа в мен - човекът, който можеше да посегне на единствения му приятел сред хората край него. 

Овладяхме артрита на коляното, но Б. Баретата не пожела да се върне към първата си полицейска служба. Един ден дойде в клиниката за пореден преглед. Дясната му вежда бе разцепена от заздравяващ белег, горният клепач на дясното око бе увиснал.

- Какво е станало, бе, Б.? - попитах.

- Охранявахме мач в София и агитката налетя - ония с качулките и шалчетата. Спускат ги над очите и ги увиват около вратовете си да не ги познаят. Чупеха и палеха, хвърляха седалки, камъни, запалени бутилки. Един ме удари с камък по челото, потече кръв и ме замъгли. Извадих пистолета и тръгнах с кучето напред и ония офейкаха. Добре, че се усетих навреме и не стрелях. Хиени са, докторе, хиени - подли и страхливи. - Учудих се - за първи път Б. Баретата изглеждаше уморен, отчаян, в някаква степен - тъжен. - А ти ми говориш за хуманност? - поклати той глава и се загледа настрани.

Замълчах - нямах довод, за да го оборя.

Златимир КОЛАРОВ е роден на 31 май 1954 г. в София. Завършва медицина в София и работи десет години като лекар и асистент по вътрешни болести в различни градове на страната. Понастоящем е професор към Клиниката по ревматология на Медицинския университет в София. Публикувал е повече от 450 научни труда в различни области на вътрешната медицина и ревматологията. Автор е на сборниците с разкази : "Отблясъци от далечни светкавици", "Прах във вятъра", "Приказните острови", "Шантави истории или грешката е неизбежна"; на романите "Illisio Magna" и "Безкрайни бели полета или дългият път на едно трудно завръщане" и др.

Голямото пътуване започва

автор:Дума

visibility 6

Развалят договорите с американските централи

автор:Дума

visibility 517

/ брой: 80

"Локхийд Мартин" отваря ремонтна база за F-16 в България

автор:Дума

visibility 178

/ брой: 80

Горивата ще поскъпват още

автор:Дума

visibility 110

/ брой: 80

Брюксел разреши държавна помощ за суровото мляко

автор:Дума

visibility 127

/ брой: 80

Първа среща между Путин и Ким

автор:Дума

visibility 0

Плашат Русия със "100 хил. тона" дипломация

автор:Дума

visibility 275

/ брой: 80

Иран: Ще отговорим на санкциите

автор:Дума

visibility 179

/ брой: 80

САЩ убиват повече цивилни от талибаните

автор:Дума

visibility 186

/ брой: 80

Пазарният джихадизъм удари онкоболните

автор:Юри Михалков

visibility 220

/ брой: 80

Нюрнберг - светлина и сенки

автор:Ева Костова

visibility 141

/ брой: 80

Раздвоеният

автор:Ростислава Иванова

visibility 134

/ брой: 80

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ