Автостоп

Разказ от Константин ДОНЧЕВ

Лазо стегна молотовката като нова. Та какво ли й имаше, боята си й беше боя, моторът - мотор, само дето й смени гумите, че бяха се изтъркали като галоши. Накипри я мераклийски, нали вече си беше лично негова и каза на жена си.
- Пено, аз тръгвам. Ще се върна довечера.
Намести ковчега до ритлата на каросерията да не дрънка, внимателно щракна вратата и даде газ. А времето се канеше да завали. Май трябваше да вземе платнището. Виж ти работа. На отиване до Пирдоп как да е, ама на връщане, след като остави ковчега на поп Ристо, трябваше да натовари за прасетата шестстотин кила смески. Ако завали, всичко ще отиде зян. Но въпреки това потегли. Не му се връщаше за платнище. Беше забелязал, че като се връща, все не му върви.
Накрай село го спря Дано комшията.
- За къде си? - попита го Лазо.
- До Златица. На пазар съм тръгнал.
- Качвай се отзад. Тука няма място.
- Готово, шефе, както заповядаш - рече Дано и се метна в каросерията.
Потеглиха. Затананика си Дано някаква мелодийка заедно с бръмченето на мотора. Радостно му беше, че ще отиде навреме на пазара, за да пъхне в чувалчето едно шарено прасенце с дълга зурла. Сега по това време те бяха най-евтини. "Добре, че и Лазо се уцели да ме вземе нататък" - си помисли радостно, докато си мънкаше в тон с мотора.
Летеше Лазовата молотовка по асфалта, вееше го Дано вятъра, ама му беше драго. По едно време припръскаха едри капки дъжд.
- Ах, верицата ти мръсна! - изруга лазовият пасажер. - Сега ли баш намери да завалиш?
Изправи се, огледа небето. Не, не мислеше това време да се размине с дъжда. Сериозно се гласеше да вали. Огледа пътя и канавката. Мина му през ума да се метне долу, без да кара Лазо да спира, па да хване някоя лека кола. "Скоростта е голяма, ще се потроша..." - прецени Дано. А Лазо натискаше ли, натискаше педала на газта и хич не му идеше наум, че горе Дано ще стане вир вода. Переше напред молотовката и дигаше след себе си облаци от мъгла. По едно време се сети да погледне отзаде. Изсука врат, потърси Дано с очи, но не го видя. Втори път се извърна, а? Дано го нямаше отзад. Реши, че на завоя дето понамали скоростта може да е скочил и да се е прехвърлил на някоя лека кола.
Караше Лазо и си мислеше за своите проблеми. Свинкя с дванайсет прасенца, един нерез и един шопар за клане, в обора, магаре, две кози, кокошки, гъски, много народ, братя... Всичката тая напаст божия сака да руча. А ярмата стана колко едно кило мляко. Не, обратното, млякото колкото ярмата. Де Илия на кирия... Ще кара до някое време така, пък после, ако не се оправят нещата у държавата, ще тури ножа на всичко и хайде във фризера. Ще кара още малко, докато опразни фризерите, па ако не се оправят и тогава нещата у държавата, ще фане света по чужбините и това си е.
На кръстовището до бензиностанцията двама полицаи мокри до ушите, му вдигнаха ръка. Той спря и им кимна да се качват отгоре, че тука при него няма място. То си и нямаше, де. Беше наблъскал с празни кашони и какви ли не още боклуци за поп Ристо. Продължи си пътя Лазо и забрави за ония горе в каросерията що работят. На автостоп така е, не мож придиря. Каквото ти поднесе случайността.
Полицаите се притулиха в ъгъла до кабината на молотовката. Дъждът ги переше, а те се спотайваха и чакаха час по-скоро да стигнат до Златица, че и те бяха за пазара. Доста време ги дрънка Лазо из попътните дупки, лашка ги ту насам, ту натам по завоите. Ковчегът рипаше нагоре, надолу. Единият от полицаите забеляза, че като падаше, ковчегът му се стори доста тежичък, но не искаше да гадае що има вътре. По едно време Лазо намали скоростта. То беше когато вече слизаха от последното възвишение. Дъждът беше спрял, а от разкъсаните облаци се опули слънцето.
Единият от полицаите внезапно се озяпи в капака на ковчега и изплашен сръга колегата си с лакът в реброто.
- Я, Сандо, виж! - и той посочи с пръст право в широката страна на капака.
Сандо също се вторачи в ковчега.
- Ха-а-а! Ковчегот помръднува! - извика първият и скочи на крака.
Сандо също скочи и се хвана за отсрещната ритла изплашен.
В това време капакът бавно се повдигна и отвътре се подаде гола човешка ръка.
- А-а-а-а-а! - в един глас изреваха и двамата полицаи и на секундата се преметнаха от молотовката. Изтъркаляха се в канавката и не помръднаха оттам.
Когато капакът на ковчега се отмести и от него излезе цял целеничък Дано, за да види дъжда, неговата верица, дали най-сетне спря, полицаите все още лежаха в канавката далече, далече назад.

* * *

...По-късно Лазо и Дано научиха, че в районната болница имало двама полицаи, които лежали вече месец, целите потрошени. Скочили били от някакъв си камион, малко преди Златица, но по каква причина до ден днешен никой не можа да разбере.



Константин Дончев е роден на 16 декември 1936 г. в Бургас, в бедно семейство на пристанищен работник. Детството си прекарва в Силистра. На 16 години остава сирак и трябва сам да изкарва прехраната си като стругар, автомонтьор, монтажник, строителен работник. Започва да пише очерци и репортажи за местния и централния печат. През 1969 г. Военното издателство издава първата му книга "Операция SOS". Следват книгите "Хармоничка", "Звездичке моя", "Вълкът и петте козлета", "Българска царска династия", "Изкушението на Одисей", "Галиме", "Присъдата", "Незабравени сънища", "Далеч от боговете" и др.