Автобиография на един 85-годишен художник

Родих се в Царство България. Живях в България на светлото бъдеще. Сега живея в България на светлите разочарования.
Живях в нощи на разстреляната надежда - на поети и художници, на духовни аристократи и горди сиромаси, на деца и безпомощни старци.
Идеите бяха убити - мъртвите идеи убиваха живите.
Каин уби брат си Авел. Синовете на Авел убиваха децата на Каин. Каменните подземия на царската милост, на свободата, братството и равенството се огъваха от болка и ужас.
Разделихме мъртвите на наши и ваши, а невинните им души очакват милост, покаяние и помирение от живите.
Живите!!!
Вярващи безверници, паднали ангели, пътници без път и неродени спасители. Лутах се в търсене на магическия философски камък на мъдростта, с вечните отговори на живота отсам и живота отвъд: стигнах до каменна кариера, с кървавите следи на време, труд и мъка. Повярвах, че съм намерил пътя - илюзия!!!
"Защо е път, ако не води към храма?!" - недоумяваше старицата от онзи филм...

25 май 2018 г. 




Тези думи са вероятно най-кратката автобиография за 85 години живот и десетилетия творчество. Светлин се беше приготвил с тях да открие юбилейната си изложба. Написа ги два дни, преди съдбата да го поведе по пътя към Храма. Те са последното, което той ни каза. На нас - "живите!!!"