Апетит за посланици

Теофан Германов

Периодично от зимата насам, когато настанат проблеми за управляващите и има спешна нужда да се отклони общественото внимание, те се връщат към темата за досиетата и в частност за посланиците, които някога са сътрудничили на ДС. Започна се в края на миналата година, когато бяха извадени имената на дипломатите с картончета. Това стана в разгара на скандалите с имотното състояние на министър Цветанов и продължи да е "дъвка" за сетивата на електората и когато в СРС-скандалите лъснаха гигантски далавери и алчният мерак на ГЕРБ в митниците. Върнаха се към темата в последните седмици, когато

под стола на властта пак пари

Бързо падащите рейтинги на премиер, правителство и мнозинство станаха причината ГЕРБ отново да бръкне в гардероба за посланическия скелет. Това стана с обсъждането на промени в Закона за дипломатическата служба, които да забранят на работа в чужбина да бъдат пращани посланици, които са били свързани с ДС. Лустрационният проект ще бъде размахван периодично от ГЕРБ до изборите, за да мобилизира около тях десния електорат.
През тези месеци на "тука има - тука нема лустрация" управляващите бяха последователни единствено в своята непоследователност и двоен аршин. Вярно, бе дадена жертва - министър Божидар Димитров подаде оставка. Но само по себе си бе несправедливо - Димитров бе политически съюзник и приятел на премиера, една от малкото цветни личности в сивата маса на ГЕРБ, и най-вече - за досието му се знаеше от години. Но за сметка на това във властта бяха съхранени половин дузина областни управители, депутати, както и стотици висши служители на МВР. Мотивът, че било важно да се махнат посланиците с досиета, защото те били лицето пред евроатлантическите ни партньори, докато другите можели да останат, бе проява на груб политически цинизъм и типичното за днешната власт

безпардонно лицемерие

Та нали именно МВР е партньорът от наша страна в процеса по приемането ни в Шенген, а областните управители са партньори на Брюксел в приоритетната за Евросъюза регионална политика.
Няма новина в безпринципността на днешните управляващи, но в казуса "посланици с картончета" лъсват няколко особено дразнещи елемента.
Първото смущаващо е кой играе за пред публиката ролята на морален стожер по темата. Тази роля категорично не може да се играе от някогашния верен член на БКП Бойко Борисов, чиято първа кариера в МВР завършва безславно с отказа му да се деполитизира. Не може такъв коректив да е днешният вътрешен министър, започнал кариерата като технически служител в едно от управленията на ДС. Не е логично това да бъде и външният министър, произхождащ от семейство на дипломат с биография, абсолютно сходна на биографията на сега връщаните "на килограм" посланици. И тук въпросът далеч не е в това, че за децата съдим по родителите им, а за

Павлик-Морозовщината на Младенов 

Кариерите им категорично изключват точно тези хора да имат правото да дават оценки за ролята на ДС, защото те са били част от прилежащата й инфраструктура от служители - бурмички и от привилигированите им семейства, върху които най-крепко битуваше режимът, който те горещо отричат днес. Ренегатството, пребоядисването в името на кариера и власт, отричането от неудобните "зрънца" в семейство и биография са качества, несъвместими с пречистването, което уж е лустрацията. Те обаче са съвсем съвместими с морала на доносничеството, чинопочитанието и безгръбначната гъвкавост, налаган от Сталинската система, част от която са и някогашните спецслужби.
Може би си струва един ден да бъдат инициирани обществени дебати за ренегатството в българската политика. Защото като че ли най-гласовитите оратори на тема "ДС" много приличат на изрисуваните скулптурни фигури на паметника на Съветската армия - сменили цвета, за да са "в крак с времето". Странно коя е силата, която дава право на Бойко Борисов, Цветан Цветанов и Николай Младенов да се променят, а да не позволяват на посланиците да бъдат независими от едно минало с 20-30-годишна давност. Преходът ни започна с шествието на пребоядисани партийци, които размахвайки двата пръста със знака "Виктория", пращаха БСП в Сибир, и ще завърши с други пребоядисани, които са тръгнали да лустрират

с нездрав плам в очите

Вторият смущаващ факт е в самите действия на Комисията по досиетата. Днес тя изпълнява предимно политическа поръчка. Посланическите досиета излязоха в най-удобния момент - за да заметат следите от скандалите, а година по-рано досиетата на българските академици излязоха в учудващ синхрон с клеймото "феодални старци" на министър Дянков и с апетитите за закриване на най-старата институция на духовността - БАН. Същата комисия "провери" и опроверга информациите за работата в бившето Седмо ГУ на ДС на министър Цветанов за броени минути, и в опит да отрече написаното от него в личното му CV. В този смисъл Комисията по досиетата отдавна вече се е превърнала в придатък на PR отдела на ГЕРБ. Това делегитимира тази комисия като ефективен орган, който може да извърши обективно изследване на миналото, без да робува на конюнктурни политически нужди на властта.
И точно тук идва третият момент - още от 90-те години гласовитата десница наложи тезата, че щом България е била в съветската зона на влияние, то всички служители и сътрудници на ДС са част от общ кюп, който трябва да бъде унизен, обруган и по възможност - лустриран завинаги. Главно, за да се намира универсален виновник за управленски провали и да се освободят

постове за "наши" хора

А истината е, че не може да се сложи общ знаменател между офицери, които са спазвали тогавашните закони и устави, и хората, които са рушили човешки съдби. Между разузнавачи, каквито има във всяка държава, и кварталните клюкари, които са донасяли за това кой се е напил и е напсувал Тодор Живков в кръчмата. Между антитерористи, рискуващи живота си, и натегачите в службата, които са градили кариера, предлагайки се на "органите". И възприемането именно на логиката за "общия кюп" бе крупна грешка при приемането на Закона за досиетата, защото даже лозунгът "Всички досиета - на светло" не изключваше да бъде направена тази морална оценка на уважение към хората, работили за националната сигурност и отбранителна способност.
Ваденето на досиетата "ан блок" естествено поражда и опасности за националната сигурност днес, а и опасност за редица хора в чужбина, които от приятелски чувства към България са общували с българските посолства. Доказателство, колко

грозна игра с огъня

е разиграна у нас, е това, че задържаният наскоро в Либия български лекар е бил разпитван за конкретни български дипломати, работили в Джамахирията и осветени с прословутия списък за лустриране - явно не от любопитство и любезност, а като прелюдия за репресии върху местни граждани, с които тези дипломати са работили и общували.
България е единствената страна в света, която е способна в името на тяснопартийни интереси и политически PR игри да компрометира цялата си дипломатическа служба и да й залепи етикет, който не биха залепили и най-яростните ни врагове. Някой би контрирал, че в бившата ГДР досиетата са били отворени много по-рано и в пълен обем. Но тук ключовата дума е "бивша" - днес държава ГДР няма, но България съществува и грижата за националната сигурност ще е на дневен ред, докато ни има като нация.
Ето, че идва последният и може би най-грозен момент - защо е всичко това, защо разбиваме дипломатическата си служба? Факт е, че това не е за първи път в родния преход. Нищо ново не се случва.  И сега, две десетилетия по-късно, не остана докрай изяснена истината около т.нар. Оня списък. По времето на правителството на Филип Димитров бе извършена и чистка, в която стотици дипломати бяха пратени на улицата, само защото не бяха от "нашите". Тогавашната чистка постави и шокиращ критерий за това кой да замени отиващите си дипломати - важно било да знаят езика и да не са от БСП. Но пък тази чистка имаше логика в отколешното желание на всеки български политик да отиде "навън", да се види в посланически фрак на дипломатически прием.
Втората чистка - при Костов - бе не по-малка. И тогава стотици способни дипломати си отидоха под претекста "реформа" и бяха заменени от дипломатически "титани" - главно от парламентарната група и актива на СДС.
Следващото ръководство на външно министерство - това на Соломон Паси - също даде своя "принос" в

забатачването на външната ни политика

Вярно, не с уволнения, а с лансирането на дипломати от типа "Йес, сър", чиято представа за външна политика бе да са винаги съгласни със съответния брюкселски началник, нерядко предавайки всеки национален интерес - от ядрената енергетика до казана за домашна ракия. Днес най-изявеният от тези хора, госпожа Кунева, даже опитва да щурмува президентското кресло с "актива" на безгръбначно водените преговори по приемането ни в ЕС. Стотици малки чиновници "Йес, сър" направиха така, че България дълги години нямаше собствено мнение по нито един европейски и световен въпрос. И така, докато нашата страна не достигна до унижението в грамите на посланик Макълдауни да пише черно на бяло, че премиерът Борисов иска от Вашингтон да го направлява в работата и решенията.
Днешният удар по дипломацията съдържа от всичко това по нещо - има го и апетитът за сладки назначения в далечни и близки столици, има го и стремежът да бъде изпълнявано безпрекословно казаното от външнополитическия "Голям брат", а в замяна да получим "наградата" - потупване по рамото и снимка на Бойко Борисов с чужд премиер.
Лустрацията безспорно ще доразбие българската дипломация. И то не защото посланиците с картонче са гениални и незаменими, а заради подхода на ГЕРБ към проблема. Той е повторение на познатото лошо от прехода. Така направена, "реформата" не отговаря и на въпроса: А откъде ще вземем новите "чисти" дипломати? Засега логичният и реалистичен отговор е, че ще ги вземат оттам, откъдето взеха "новият" и "чист" шеф на фонд "Земеделие" Калина Илиева. Или пък "консултанти" като Лъчезар Иванов ще номинират за посланици спонсорите на ГЕРБ - като приятелски жест на благодарност за тлъстите договори и лобистките игри.
Наред с нейната неконституционност и несправедливост от подхода "в един кюп", лустрацията не предлага нито качествена алтернатива, нито поне една нова идея в дипломацията. Но няма как да е другояче, щом всичко е лицемерно, а и с ясна цел - не подобряване на работата или качествена промяна, а реванш над политически опоненти и кадруване в сладката дипломатическа служба.