Анжело Красини: Ювелирното става изкуство, когато се прави с душа

АНЖЕЛО КРАСИНИ е известен художник и бижутер, чиито изящни творби се отличават с оригинална и чувствена интерпретация на естествената и нежна природна красота, пресъздадена и увековечена в метала. Роден е в София, като дължи необичайното за България име на дядо си - италианеца Франческо Красини, който като млад се заселва в страната ни. Завършва Висшия институт за приложни изкуства "Строганов" в Москва. Работи в Българския културен център във Варшава. Ръководи ювелирната секция към Съюза на българските художници и 6 години е зам.-председател на неговия УС. Показва творбите си в много страни в рамките на специални изложби, като названията им неизбежно провокират въображението: "Еротично от Рая", "Сребърни есета"... Отличен е с втора награда за накити от Международното квадриенале в Ерфурт, удостоен е и с други призове. Негови ювелирни, виртуозно изработени творби са откупени от частни лица и от много галерии по света.

"Красотата винаги ще продължава да ни измъчва"

"Битката за хармония в душите ни е всекидневна и понякога усещането ми е, че я губим"

- Казват, че сте най-добрият български художник и бижутер. Как приемате подобни оценки, Анжело?

- Обикновено се кокетничи с подобно питане. За нищо няма най-добрия, всяко нещо е във времето си и е относително. Но след 40 години работа в тази област, изцяло посветени с много обич, има известна логика да бъде заден така въпросът. Най-добрият - не, но сигурно съм направил "добро впечатление" на любителите на това изкуство.

- Кога разбрахте, че ювелирното дело е сред вашите призвания?

- Когато на 18 години, влюбен до уши, реших да подаря пръстен на любимото момиче - е, тогава разбрах, че нищо на пазара не може да ме удовлетвори. И го направих сам този пръстен. Така се започна.

- Представяте ли си дамите, които носят направените от вас бижута?

- Понякога съм вдъхновен от конкретно излъчване на лице, извивка на шия... Или самата природа ми подсказва нещо тъй красиво, че би било в съзвучие с всяка жена. И така, скачайки от конкретното към идеализираното, обобщено - работя.

- Автор сте и на доста статуетки, които се връчват като престижни награди - "Златна игла", "Модна икона", "Изгряваща звезда"... Колко време ви отнема създаването на подобни творби и къде търсите вдъхновението за направата им?

- Статуетките за награди са предизвикателство, тъй като трябва да носят и идеята за темата, както и уникално авторско виждане. Годините опит ми позволяват относително бързо да раждам идеята. За самото изпълнение не мисля за времето, а за възможно най-доброто пресъздаване в периода на работа.

- Вие самият имате доста отличия. Знаете ли точния им брой и кое е най-ценното за вас?

- Ще се отклоня от въпроса, за да споделя, че най-ценното признание за това, което правя, когато ме запознават с малките принцове и принцеси, които държат ръцете на родителите си, чиито венчални халки съм създал. Този древен ритуал все още довежда някои млади хора до моето ателие и това най-обикновено нещо за ювелира - брачна халка, е в състояние да доведе и до най-голямата награда за мен - детската усмивка.

- На произведенията ви са се наслаждавали ценители в Япония, Чехия, Германия, Унгария... Къде още бихте искали да видят творбите ви?

- Поне чрез предметите, които сътворявам, съм се убедил в това, че всички сме от Адам и Ева и различията ни не са тъй големи, та да не можем в една или друга степен да се радваме на нещо, независимо къде сме израснали и към коя раса принадлежим. По ред причини бих споделил, че Виена е градът, където бих направил следващата си голяма изложба.

- В днешно време думата "бижутерия" като че ли се свързва с артикул, който може да се купи и на пазара, и в мола. Кога обаче може да се говори за истинско ювелирно изкуство?

- Онова, на което аз и много мои колеги сме се посветили като изкуство, е тъй древно, че има много имена, похабени с времето и комерсиализирани. Гилдията към Съюза на българските художници използва за творенията си думата накит. Преди няколко години излезе малка книга - "Изкуството на накита". В този сборник е направен опит да се изясни терминологията и същината на това изкуство. А то е такова, когато се прави със съответните умения и чувственост на душата на художника.

- Доколкото зная, на една от експозициите ви всеки накит е бил съпроводен с авторски спотаени миниатюрни стихове - българско хайку. Кога се ражда такава поезия - по време на работа или когато всичко е готово?

- Разбирам, че ме питате за изложбата в галерия "Средец" преди 3 години. Посланието бе, че и в стиховете, и в бижутата има скрита магия, която пазят. Работейки върху пластиката на един предмет, неволно изплуват в мислите кратки определения и сравнения, които стъпка по стъпка прерастват в кратък стих. Те са част от замисъла и смисъла на естетиката, на посланието, което отправям и определено гравирам на гърба на съответния накит. Понякога е почти невидим.

- Защо предпочитате да претворявате идеите си в сребро?

- За мен то е повече от метал.

- Бижуто е най-красиво, когато си проличават сложните техники, с които е създадено, или е достатъчно да е семпло, но да има някаква загадка в него?

- И най-красивият стих, изречен със заекване, бива неразбран. При уникалния накит е грехота да не се демонстрира завидно умение и понякога това предизвиква възхищение, но технологията не бива да е самоцелна.

- Колко време отнема сътворяването на една творба - от идеята до окончателната реализация?

- Понякога седмици, понякога и ден... Но, както казваше великият Милчо Левиев: "Най-добрата импровизация е репетираната." Същото важи за изпълнението на един накит. Преди да постигнеш за няколко дни нещо красиво, имаш десетки опити на смачкване с чука и хвърляне в пещта обратно.

- Защо произведенията ви са специален реверанс именно към еротиката, жената и природата?

- Самият начин, по който изреждате еротиката, жената и природата - всъщност това е самият живот. И с онова, което му посвещавам, допринасям да не е просто живот, а духовен живот на една цивилизация.

- Казват, че бижутата ви са изящни късчета време. Съгласен ли сте с подобно разбиране на вашите произведения или бихте добавили нещо друго?

- Късчетата време, които всеки се опитва да подреди красиво в главата си, са метафора, използвана от мен за едно бижу, пълно със светлина - игрива светлина, която непрекъснато ми разказва нещо. Времето и тези късчета от него, които запазваме и искаме да хармонизираме, всъщност сме самите ние, нашите спомени, същината ни...

- Много философски са разсъжденията ви. Такива са и наименованията на изложбите, които провокират хората, още преди да са видели творбите ви. Как измисляте толкова интересни заглавия на вашите експозиции? Кога есетата са сребърни, а посланието от Рая става еротично?

- Ох, как ми се иска да започна с Рая! Той е част от символичната цивилизационна култура, към която принадлежим. Рай е онова прекрасно място, което на всеки му се струва, че е загубил, но пак го търси. Красотата там е извечна и е малко преди изпъждането, заради грехопадението, довело до много други "нещастия", сполетели хората. Използвах тази символика поради факта, че най-красивите неща все пак са в природата. Огледайте се: заобикалят ни навсякъде! А онези, които наричам безгрешно красиви, всъщност са представата ми за Рая. Именно от тях понякога черпя вдъхновение.

А темата за еротиката е прекалено сериозна, за да не се пошегувам с нея. Именно еротиката - няма нищо общо със секса, разбира се - е това, което ни прави хора: мъже и жени. Предопределени сме да се разделяме, да се събираме, да се сливаме и така да продължаваме онова хармонично цяло, което е човекът. И това пак е онази прекрасна притча, мит, приказка - може да се нарича всякак, но всъщност е Библията, която е в основата на цялата ни структура. Всички знаем историята - на нея дължим тленността, но и непрестанно зараждащия се живот. И оттам е много по-лесно да общуваш с всеки, използвайки метафорите на това Свещено Писание.

- Как успявате да ги пресъздавате във вашите накити? Каква е тайната?

- Когато се опитваш да създаваш изкуство, да го анализираш, да правиш нещо дълбоко и смислено - дори онова дребно нещо, което е бижутерията, отново се връщаш при изконните въпроси: "Какъв е смисълът на живота?", "Защо не сме в Рая?", "Какво да правим?"...

- Интересуват ли се българите от изкуство или всекидневните грижи изместват духовното на по-заден план?

- Напоследък това е доста болезнена тема. Винаги ми се е искало да бъдем едно цяло с духовното и материалното. Материалното не за друго е създадено, а за да може да храни душата. Какъв е смисълът да нямаш нищо в нея? Тогава се превръщаш в един добре нахранен скот. Но тази битка за хармония в душите ни е всекидневна и понякога усещането ми е, че я губим. Особено в тази ситуация, в която е изпаднала България в момента, е много тъжно. За мен това не е неочаквано. Ей Богу, тези години, на които съм, и жизненият ми опит позволяват да знам, че това е неминуемо. Очаквах го. Но, разбира се, когато си очаквал една злина, не означава, че я понасяш по-леко. Така или иначе, за едно съм сигурен: и това ще мине. И е хубаво, докато се борим с него, някак да се подкрепяме вътрешно, сещайки се за онова, което наричаме красиво.

- Колко често като творец сте си задавали въпроса: "Да имам или да бъда?"

- Това се пита, май че, всеки - от момента, в който стане пълнолетен, и е почтен, честен и разумен. Ако си лишен от тези добродетели - а те не могат да се възпитават от бащи, дядовци, майки - тогава неминуемо, изправяйки се пред жизнените проблеми, ще си зададеш въпроса: дали да имам или да бъда. Това се запитах на 20 години и дори нарисувах как "изяждам" моя мозък - тоест съвестта си. Или трябва да се съгласиш на някакъв компромис, а не знаеш докога ще се налага да го правиш. Или е необходимо да си малко конформист - само и само за да има с какво да се храниш. Но идва и следващ момент, когато преценяваш дали да трупаш много, правейки посредствен, добре продаващ се кич, или все пак да създаваш онова, за което мечтаеш, мислиш за истински красиво и ценно.

- Измъчва ли ви още красотата? Кога идва моментът на насладата от нея?

- Красотата е нещо, което съществува, независимо от всичко. Като че ли го постигаш за миг, но... след това го губиш... Защото, растейки, забелязваш несъвършенствата - дори на онова, което ти се е струвало, че е постигнато и е перфектно. Красотата не е просто идеал - има я около нас, предизвиква ни да се стремим към нея. И, виждайки завършената работа, винаги ти се струва, че не е това, което си представял. И пак трябва да се търси. Така че красотата винаги ще продължава да ни измъчва.

- Как ви се отрази коронакризата? Може ли периодът на пандемия да вдъхновява за нови произведения на изкуството или, напротив, обезсърчава твореца във вас?

- Разбира се, човекът, оставен по този начин - изолиран, понякога и съвсем основателно обезпокоен за съдбата на близките си, се травмира в такива ситуации. Но, от друга страна, появява се неистова жажда да направиш нещо още по-интересно, за да преодолееш случващото се наоколо, да покажеш, че не ти пука от всичко това. Но не като си сваля маската и не се държа прилично, а сътворявайки още по-добри работи. И съм ги започнал, ей Богу...

- Казват, че хората, учили или работили в Русия (СССР), след завръщането си в България или пазят цял живот топли чувства към тази страна, или люто мразят всичко, свързано с нея. Вие от кои сте?

- Никога не успях на всеослушание да обявя до каква степен съм русофил и колко съм съветофоб. В Москва се запознах с много прекрасни люде, сред които е и професорът ми по философия Маслов, дори с Тарковски съм имал възможността да пием чай... Няма да говоря колко издигнати руски умове не са понасяли глупотевините на системата, която караше хората да живеят, все едно са с вързани мозъци и ръце, да са бездушни, безсловесни, бавно да се развиват и да си пречат един другиму. Русофилството ми няма нищо общо с онова, бих го нарекъл, подлизурство, което някои се опитваха да нарекат "българо-съветската дружба". Моето отношение към тази държава е фино чувство, което се изразява в преклонението пред Рахманинов, пред гения на Репин, на Суриков - като цяло пред този народ, който толкова много понесе и изстрада. Е, системата ме дразнеше и мен... Това бяха Брежневите години. Но иначе - дваж свалям шапка за това, че имах честта да бъда в тази иначе велика и прекрасна страна.