Антология 2012

Глад за истина

Георги КОНСТАНТИНОВ


            Поетите си имат свои грижи.
            И грижите си имат свой поет?
            (Из книгата ми "Гълъб със запалени   криле", 1976 г. )
Във своето детство
без хляб съм заспивал.
Растял съм в несигурен свят.
Но беше
гладът ми за справедливост
по-силен от простия глад.

В безкрайното време
на тъмни забрани
и строга гранична черта
летеше свободно
навред мисълта ми
и тъй опознавах света.

Притворните думи
аз ненавиждах.
Говорех със прав словоред.
Поетите имаха
собствени грижи,
а грижите - своя поет...

Тъй после посрещнах
и смутното време
на буен грабеж и вражда.
Но хищният ден
не успя да отнеме
гладът ми за истинска свобода.

И днес тъй вървя
сред пазарните страсти,
уж беден, а всъщност богат -
запазил едничкото свое богатство:
глад за истина,
истински глад.


Хълмовете са тук
  На Мирела Иванова  

Бойко ЛАМБОВСКИ

Шурти поток, цъфти синчец, цвърчи синигер.
Хем съм стоок, хем сляп четец на дивна книга.

Иззад елха едно прасе - шмуг и - в оврага.
Извиквам: "Ха!", излайва псе, мъглата бяга.

Обуща, клин, до кръста цял в роса се къпя.
Джвакам в един пестил от кал, където стъпя.

Изграквам стих, издишвам страх, изкашлям букви.
Какво открих, защо живях, къде съм хукнал?

Но що е аз? - торба месо и малко лимфа.
Помръдва храст, подсвирва кос, претичва нимфа.

Дъхти на пръст, пролазва смок, проскърцва явор.
Околовръст е много бог и много дявол.

Прелиствам пак с крака, с ръце - чета нататък.
Без анорак и без лице вървя - придатък

на ритъм тих, и всемогъщ, и неизменен.
Безсмъртен дих, един и същ, ме диша мене...


Телеграма от Титаник

Илиана ИЛИЕВА

Аз съм риба в саргаски води.
Нейде там се залутах в живота - 
водорасли - прекрасни треви,
яко стиснаха моята котва.

Виждам кораб - досущ като мен -
да се клати на мътното дъно.
Брат - от мълния грозна ранен,
аз ще стигна до теб, ще потъна.

През кошмара на живия плет,
който все те загражда от мене,
как да викна, че имаш съсед
в непристъпната плътна вселена?


Чистене на гроб

Валери СТАНКОВ

На моя дядо гробът е пустиня.
Затънал в троскот, тръните сека.
И рукна кръв. Не бе кръвта ми синя -
от мене шурна кръв като река.

Наведох се - свещица палнах слаба.
Теслицата изгледах под око.
И чух как тракат костите на баба
в торбичката, овързана с лико.

И дядо чух - дере се от тютюна.
В оджака ръчка с кривия ръжен.
Дойдох портретите им да целуна.
Да се усетя - има ли ме мен.

Дали ще тъна в плевел и забрава,
в жестока, непомерна тишина,
или ще видя тихо да подава
паничка жито моята жена?

Сека и скубя, бурените рия.
И мъкна на камарата боклук -
да грейнат пак лицата на Ония,
в чиито гени плувал съм до тук.


Между небето и земята
На Първан Стефанов

Кирил КАДИЙСКИ

Заесени. Кой циганин разсеян е падналия скреж
бакъра зеленяв на голото поле е калайдисал?
До обед чак виси наядена луна... Дали успя да разбереш
поне едно: вкуса на всяка истински узряла мисъл.

Комини ли в далечните селца димят
или дървото на познанието вдига голи клони
от дим?... От рая Господ ни прогони.
И по-добре небето е на мъртвите домът.

За нас е тук, на този грешен свят с мъгли, слани,
където пак гората вади своята лисича
болярска шуба... Всичко тук плътта облича.

Но как душата и къде ли... да се подслони!
Балканска есен. Здрач. И Бог, и Дявол заклеймили,
тополите горят, обезумели богомили.


Баща ми след мен

Елица ГОРЕТОВА

Шест ли е часът на покрива.
Наплискано със слънце е прането.
Терасите захванати със щипки.
Въжета - чак до дългото море.
Все същото море, но вече тихо е
и гларусът не подозира
защо му се мълчи над тези кораби.
С това мълчание осиротяваха
комините един след друг.
В това залязване ей тук отгоре
за тридесет и две годишни люлки
и деца се случва някакво
сближение. То продължава тук
след майчината гръд или цигарата.
Бащите са в ръкавите на ризите си,
полегнали в тревата,
изтръпвали, когато шепнем
                      ти помниш ли във шест часа,
                      когато гледахме към покрива


За нашето време

Таньо КЛИСУРОВ


Объркано време. Разблуден сезон.
И както Поета е писал:
пак свестния считат за луд. По закон
пак съдят свободната мисъл -

префинено, хитро, замазано с грим
от мними човешки подбуди,
с едничката цел: тежък сън да заспим,
надеждата в нас да прокудят.

Обзети от алчност, от тъмната страст
да грабят, живеят си в Рая.
Забравят: с присъда такава за нас
и те си отиват накрая.

Но жилаво племе сме ние.                                                                      
                   Народ  
тук мъката нас ни направи.
С венеца си кървав от мътния свод
напомня ни Бог, че сме прави.



***
Мария ДОНЕВА

Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,

сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.

Явно нещо й има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага си очилата,

в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува,
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.


Дух и тяло

Иван ВЪЛЕВ

Понякога духът ми иска да напусне
това стареещо и болно тяло.
Но как ще се усмихва той без устни?
Но как без пръсти той ще ви погали?
Нима от обичта ще се откаже?
А без ръцете как ще ръкомаха?
Наивен дух! Та той не може даже
едно кафе да пие без стомаха...
И докъде ще стигне без краката,
и как ще ви намигне без клепачи?
Добре де, ще се вдигне в небесата,
но там за пролетна трева ще плаче.
Завръщай се, му викам, в тялото ми честно,
гладувай, страдай и трамбовай пеш.
Видял си с него през живота две и двеста
и само с него ще умреш.


Настроение

Цонка ХРИСТОВА

Без да искам
стъпих в мръсната локва -
изкълчи се глезенът на сърцето...
Нямаше как
на пътя ми се изпречи -
мътно отражение на небето.
Преминах - изкаляна, мръсна и мокра.
Ала върху лицата на слънцето,
луната, звездите
останаха моите дири.
Така няма да липсвам на хората,
дори на водата,
която от мътното време изтече.
И отново в топлата юлска вечер
внезапно щурчето засвири...