Ангел Заберски: Музиката е талант, знания и къртовски труд

Ангел Заберски е пианист, композитор и аранжор на джаз и класическа музика. Син е на композитора и музикален педагог проф. Ангел Заберски и естрадната певица Маргарита Радинска. Завършва НМА "Проф. Панчо Владигеров" в класа по композиция на проф. Димитър Тъпков, проф. Александър Текелиев и проф. Парашкев Хаджиев. От 1996 до 2000 г. е аранжор за Биг бенда на БНР. През 1998 г. основава собствено джаз трио, а през 2000 г. - джаз октет, в който се изявява като диригент и композитор. Същата година започва да преподава в НБУ. Автор е на пиеси за струнен оркестър и творби за симфоничен оркестър. Концертира като пианист в Германия, Гърция, Испания, САЩ, Франция, Швеция и България. Носител е на "Кристална лира" в категория "Джаз". Най-новите творби на Заберски ще звучат на 20 декември от 19 ч. в зала 1 на НДК в концерта "Симфони - джаз" под диригентството на Григор Паликаров, част от програмата на Новогодишния музикален фестивал.

- Господин Заберски, концертът "Симфони - джаз" е, най-общо казано, съчетание от филмова музика, фолклор и джаз стандарти в симфонични аранжименти. 

- Да речем...

- Тази програма специално за Новогодишния музикален фестивал ли е подбрана?

- Не е подбрана специално, концертът беше предвиден за края на април, но бе отложен поради събитията за европредседателството. Има обаче и една коледна пиеса, която аранжирах специално по повода, защото навлизаме в празнични дни.

- Защо симфони и защо джаз? 

- Защото оркестърът е почти симфоничен, с изключение на дървените духови инструменти като музикална палитра, всички останали - щрайх, ударни, брас, присъстват в оркестъра, който ще бъде от около 50 души. Симфони е заради облика на симфоничния оркестър и възможностите, които имам като автор, аранжор, оркестратор и т.н. А джаз, защото всички солисти - аз, Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов-Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов, Димитър Узунов и Скилър, ще импровизираме, заложено е много на импровизацията. Музиката не мога да определя като типичен джаз, това е класическа музика, но с американската хармония, характерна за евъргрийните и джаз жанра, а това е, на което съм се опирал през всичките години като музикант.

- А Александър Деянов-Скилър как попадна във вашата компания?

- Той е изключително талантлив млад човек, който се изразява музикално по един нетипичен начин за музиката. Омръзна ми да казвам, че е световен шампион по бийтбокс, но мнозина така го знаят. Това момче прави такива неща с устата си, така звукоизвлича, че обхваща цялата палитра от ефекти и ударни инструменти. Споделих със Стоян, че имам нужда от перкусионист, а той каза, че Скилър ще свърши всичко, което ми е нужно. Той наистина е уникален.

- Обикновено децата на известни семейства в дадена област ги питат: Имаше ли друг път пред вас освен, във вашия случай, музиката.

- Не съм се пробвал в нещо друго, за да мога да кажа дали бих бил инженер, адвокат, лекар и т.н. От малък ме насочиха към музиката, но явно съм имал и някаква музикалност. Моите родители никога не са били вманиачено амбициозни, били са отговорни като родители, като възпитание, но дотам. Не съм от изтормозените деца, които ги съсипват от свирене, учене и наказания. Имам прекрасно детство и въпреки това съм бил изключително добър ученик по всичко. Благодарен съм на родителите си...!

- Учили сте пиано, композиция, дирижиране, а джазът кога и как влезе във вашия живот?

- Джазът дойде от това, че съм безкрайно свободомислещ в музиката. Сериозното образование е изключително важно, но на мен ми се искаше да добавям и свои неща, да импровизирам, изпълнявайки големите композитори... Някой би ме критикувал за това, което казвам, но... това съм си аз. Обаче, свирейки и учейки под наблюдението на изключителни педагози, научаваш много неща за музиката. Разбира се, татко е бил главен "виновник", защото той работеше в сферата на забавната музика. Слушал съм такава и когато ми се "отвори" слухът, благодарение на него чувах и "АББА", "Бони М", Франк Синатра, Нат Кинг Кол, Барбара Стрейзанд... Започна да ми харесва, започнах понякога да откривам други неща и в композициите на авторите, които учех - Равел, Дебюси, Барток, Стравински... И така, малко по малко, тръгнах по моя си път.

- Често правите програми заедно с Васил Петров. Какво е специфичното, когато на сцената не сте само инструменталисти, а има и певец?

- Когато си солист инструменталист отношението ти към изпълнението е едно, когато се появи друг солист, когото публиката по-скоро "гледа" и добре... СЛУША, тогава трябва да акомпанираш. Това са два различни материала в музиката и подходът е съвсем различен. Музикантът трябва да си знае мястото за тези детайли.

- И да умее да потиска егото си...

- На мен ми е било много трудно и до ден днешен допускам грешки, но се старая да си знам мястото. Именно защото съм гледал други, които попадат в подобна ситуация.

- Между албумите ви има един, който се казва "Like Jazz", записан с Борис Таслев и Стунджи.

- Да, догодина ще излезе втори такъв албум, който вече е записан.

- Там има и интерпретации на Шуман, Чайковски, Пучини. Казвате, че това е реакция срещу жестокостта, отчаянието и ужасяващите сензации, които всекидневно ни заливат. Как може музиката да повлияе на хората в такива времена?

- На този, който умее да слуша музика, може да повлияе, на онези, които са лишени от необходимата сетивност, душевност и други добри емоционални човешки качества... няма как да повлияе. Защото те няма как да знаят, че тази музика съществува. Дори само да стигнат до имената на авторите, които изброихте, само да ги произнесат, те ще се облагородят. Не може да слушаш само музиката на ХХI век, която отива вече в една посока, коловоз... не е на добре. Нямам нищо против музиката да се развива, но да се развива по правилен начин. А кой е той...?!

- Напоследък доста от "новите" хитове са интерпретации на стари хитове.

- Да, да, и всичко започва да става едно и също. А трудът на музиканта е нещо много, много силно, отговорно.

- Вече няколко години изнасяте страхотни концерти за 4 рояла с Иван Янъков, Живко Петров и Георги Черкин. Интересното е, че не звучи като надсвирване, а като някаква еуфорична възхвала на пианото, за която всеки допринася максимално.

- Нямам какво повече да добавя... Така сме мислили нещата, че да не си пречим, всеки е написал нещо. Между другото, изключително се възхищавам на Жоро Черкин - слушал съм го, но го познавах периферно. Той е кротък човек, скромен, при него не усещам его, просто е много, много добър музикант. И когато си такъв, други неща не ти правят впечатление - той знае, че може. Умея да се възхищавам на хора, които могат и повече от мен, но други не умеят, нямат това човешко качество. За Жоро мога да говоря много. Бих искал, и съм споделял с него, някой ден да напиша нещо за пиано и оркестър и той да го изпълни. Той ми казва: "Но ти можеш и сам да си го изпълниш." Да, мога, разбира се. Но няма така да му се израдвам, както ако само го слушам. "Неволите" на свирещия и композиращия...

- Известно е, че музикантите имат някакво родствено отношение към своите инструменти, сякаш се сливат с тях. Пианистите всеки път свирите на различни рояли и пиана, често пъти непознати - това не ви ли напряга понякога?

- Не е лесно... Свирил съм и на много хубави, и на много лоши инструменти. Практиката, опитът те учи да не мислиш за това, да не си много чувствителен. Ясно е, че не може постоянно да свириш на нови Стейнуей и Бьозендорфер. Но подходът ти към музиката трябва да е честен, да се абстрахираш от инструмента, ако той не е в добро състояние. За това веднъж ми помогна Стунджи. На турнето с албума "Like Jazz" в един град попаднах на много лош инструмент, а той ми каза: "Не мисли за това, защото ще се сгромолясаш на втората минута и няма да стане нищо. Свири, както само ти можеш и знаеш, и си представяй, че свириш на най-хубавия роял." Разбира се, удоволствието да попаднеш на хубав инструмент е огромно - свириш и не искаш да свършва. Но тези инструменти са много скъпи, а ние сме все още не дотам богата държава, имаме такива само в няколко големи зали.

- Преподавате камерна музика, облигатно пиано, съпровод, но и импровизация. Как се преподава импровизация?

- Не мога да науча някой да импровизира... в буквалния смисъл. Но има неща, които трябва да се знаят и да се учат - елементарна теория на музиката, солфеж, хармония, полифония, музикални форми, много солфеж! И оттам нататък, ако студентът има отношение към такава музика, която може и да се импровизира, ще му дам посоката. Симеон Щерев - Банана казва: "Аз не мога да го науча, мога да му дам и покажа пътя, по който да върви, той ще си избере." Това, за което говоря, се случва с много отдаване и да се потопиш в този безкраен океан, да слушаш такава музика и да ти харесва. Не да я слушаш само като потребител и да се кефиш, а да слушаш аналитично. Има, разбира се, канони, за които, докато свириш, не мислиш, но това са неща, звуци и съчетания, с които музикантът започва да свиква и да ги търси.

- Докъде може да стигне човек в импровизацията, къде е границата?

- Няма граница! Това е уникалността на импровизацията. Има и друго уникално: имаме само 12 тона, после те се повтарят и после пак... С 12 тона е изписана и изсвирена всичката музика на света. Аз не сядам пред инструмента с предразсъдъци. Да създаваш истинска, хубава музика - необходим е къртовски труд, но и талант! Това е велико усещане и преживяване. Така чувствам написването на музиката за концерта "Симфони - джаз". Наистина огромен труд вкъщи - седял съм над два такта по 3-4 дни и не мога да мина нататък. Спираш, оставяш..., през това време ходиш на работа, животът те блъска, но трябва да го направиш. Много е болезнено, но когато се получи, удовлетворението е уникално. За писането на музика има 30 дни в месеца, 28 от тях са много трудни или нищо не се случва, има само два дни, в които музиката сама започва да се лее от душата ти и нещата тръгват към един добър финал.