Андрей Врачански и музиката за духов оркестър

Проф. д.н. Елисавета Вълчинова-Чендова

Известните северняшки хора за духов оркестър са създадени през първата половина на ХХ век в Северозападна България като индивидуално творчество, а механизмите на тяхното разпространение предначертават пътя им на фолклоризиране. Причините за тази метаморфоза са в самата изпълнителска практика. Военните духови оркестри и селските музики са центърът на музикалния живот, особено в по-малките селища. Самите оркестри контактуват помежду си, обменят се ноти, организират се надсвирвания. Най-добрите маршове, хора, танцови пиеси, написани талантливо от техните създатели, народът приема като своя музика и обикновено не се интересува кой е техният автор - подобно на отношението към фолклорните образци или към градските шлагери от началото на миналия век, после към поп хитовете, към цялата индустрия в сферата на поп музиката. Най-хубавите хора за духов оркестър и днес, както някога, с еднакъв успех звучат и на селския мегдан, и на градския площад, и в концертната зала, и в ефира.
Сред създателите на шедьоври в музиката за духов оркестър е и Андрей Врачански (1915-1990). Възпитан в близост до фолклора, и той, както и други двама талантливи творци - по-възрастният Дико Илиев и Йордан Змейски, е изцяло потопен в музикалната атмосфера на неговото време. Инструменталната фолклорна музика в Северозападна България е отдавна разкрепостена. Репертоарът на северняшките малки духови оркестри носи интонации, които сякаш са доплавали по Дунава чак от родината на виенския валс, преминали са през други страни и народи, за да изградят тук, на Балканите, неповторимо музикално богатство. Творчеството на Андрей Врачански е свързано с песните и свирните на неговото село (роден е и израства в с. Селановци) и с репертоара на духовите оркестри. Талантът на Андрей Врачански не остава незабелязан от Дико Илиев, той го насърчава да се занимава с музика, а по-късно свири неговите произведения. Големият чешки музикант Вейнер високо оценява хората на Врачански, написани в Крумовград - еленините "Веселата тракийка", "Моята годеница", "Пелевунски моми".
Врачански е автор на 41 хора за духов оркестър, на 30 марша, на 43 румби, фокстроти, валсове и други танцови пиеси. Особено популярни са еленините му хора. Размножавани на циклостил, без да бъде упоменаван техният автор, посочените три хора са изпращани по оркестрите заедно с нотите на Дико Илиев. И затова музикантите и слушателите дълго време ги приписват на вече известния бай Дико. После "Моята годеница", "Весело сърце", "На селския бунар" са отпечатани като хора на Дико Илиев, така звучат и по Радио София. Заради тази практика и хорото на Йордан Змейски "Пролетни мечти" има същата съдба.
Книгата "Андрей Врачански - познатият и непознатият" (двуезично издание на "Музика" - на български и френски), написана от неговия син Илия Врачански, е белязана от преклонението пред таланта на твореца, същевременно от огорчението, което отнася със себе си този скромен и честен музикант, автор на истински бисери в музиката за духов оркестър. Авторските спомени, снимковият и документалният материал, споделеното от съвременниците възкресяват забравени, малко познати или напълно непознати страници от неговата биография. Илия Врачански ни разкрива и характерни особености, присъщи на маниера му на оркестриране на неговите творби, на използвания музикален материал, на подхода към отделните жанрове. Написана с чувство за синовен дълг и професионална зрялост, книгата отдава заслуженото на едно голямо име в българската музикална култура - Андрей Врачански. Същевременно открехва нови теми, напомняйки, че историческата истина не е еднозначна и не търпи инерцията в преповтаряне на наложили се оценки и некоректности.