Альоша - героят, паметникът, песента

Днес, когато апетитите на новите фашисти са насочени към паметника "Альоша", който искат да разрушат, е хубаво да си припомним неговата история, неизменно свързана и с едноименната песен.
Прототип на паметника в Пловдив е червеноармеецът Алексей Скурлатов. Роден е в село Налобиха, Алтайския край, Сибир. През август 1941 г., деветнадесетгодишен, заминава на фронта да защитава родината си. Скурлатов се е отличавал с двуметров ръст и изключителна физическа сила. За първи път влиза в бой с фашистите по време на защитата на Москва. Сред това при освобождението на град Калинин (днес Твер) е тежко ранен, а после - още два пъти, като по погрешка майка му получава известие за неговата смърт. При едно от тези ранения Алексей Скурлатов е почти погребан жив, след като недалеч от него пада снаряд. Над земята се виждало само лицето на войника и краката му. Ранен, той остава така няколко дни. Минаваща наблизо медицинска сестра случайно забелязва, че в тялото едва-едва мъждука живот. Алексей е "откопан" и изпратен в болница, целият в осколки, оглушал, онемял. Възстановява се дълго...
Но всеки път упоритият сибиряк се връща на фронта. Участва в битката при Курската дъга. След това като командир на разузнавателно отделение в 243 артилерийски полк от 188 стрелкова дивизия на Трети украински фронт минава през Украйна, Молдова и Румъния, за да стигне до България. Спомня си как ги посрещат като освободители. Когато дивизията спира в Пловдив, Скурлатов е командирован да окаже помощ при възстановяването на прекъсната комуникационна връзка със София. Тогава се запознава с българина Методи Витанов - служител в пощата и антифашист. Двамата се сприятеляват. Именно в Пловдив Алексей Скурлатов посреща Деня на победата.
Руснакът се прибира в родината си през 1946 г. Работи като бригадир в машинно-тракторна станция, комбайнер, шлосер... Методи Витанов дълго се ядосвал, че тогава не си записал нито фамилията, нито адреса на героя. Почти 20 години по-късно българинът пише открито писмо в руското списание "Огоньок" с молба да му помогнат да намери своя приятел. Скурлатов разбира за писмото от Андрей Усолцев, колега по цех в завода, където работел. Когато чули историята, другите колеги първоначално не му повярвали. Но след време Усолцев заминал на почивка в санаториум в Алтай и там разказал за случката на учителя от Свердловск Леонид Голубев. Именно той проявил интерес, разровил се в архивите и изпратил на Витанов писмо с адреса и фотографията на Скурлатов. Така през 1982 г. Алексей Скурлатов е посрещнат в Пловдив като национален герой и е обявен за почетен гражданин...
Три години след края на войната, когато спомените от нея още не са избледнели, жителите на Пловдив решават да издигнат паметник на руския войник, освободил Европа от фашизма. Създава се организационен комитет по изграждането на паметника, в който влизат обществени деятели и представители на творческата интелигенция. От предложените проекти комисията най-много харесва скулптурата на творческата група с ръководител Васил Радославов. Паметникът е трябвало да се казва "Червеният богатир". Както и много жители на Пловдив, тогава Методи Витанов решава да помогне, с каквото може, за изграждането на монумента. Той дава на Васил Радославов групова снимка на съветски войници, в която с исполинския си ръст се отличава Алексей Скурлатов. Скулпторът толкова го харесва, че веднага го избира за прототип. Когато през 1954 г. статуята вече е готова и започва укрепването й върху постамента, Методи Витанов разпознава лицето на своя приятел. При посещение на хълма той написва с тебешир на една от гранитните плочи "Альоша". Красивото руско име се харесва на строителите, а впоследствие се възприема и от хората - с много обич и признателност. Скулптурата е дело на архитектите Борис Марков, Петър Цветков, Николай Марангозов, скулпторите Васил Радославов, Георги Коцев, Иван Топалов, инж. Димитър Кънчев, Александър Занков и каменоделците Сашо Спасов, Вълчо Кадийски, Григор Михов.
Тържественото откриване на паметника е през 1957 г., а през 1962-ра композиторът Едуард Колмановски посещава България. Той е силно развълнуван от величествения монумент, но и от историята, разказана от друг пловдивчанин. Когато руските войници влизали в града, един от тях, приемайки подарените от българка рози, казал: "Цветята повече никога няма да бъдат опръскани с кръв, докато аз мога да държа оръжие." Вдъхновен от тази история, композиторът превръща емоциите в музика с идеята да бъде създадена песен. Не се получава веднага, защото Колмановски иска тя да предизвиква в слушателите същите чувства, които той е изпитал в Пловдив. Затова решава да добави и нещо българско, като включва мотив от песента "Хей, Балкан, ти роден наш". След няколко месеца изсвирва готовата мелодия на Константин Ваншенкин, който също е воювал на фронта. Поетът почти веднага съчинява стиховете. Той не е обичал да пише текст по мелодия, но в този случай прави изключение и се съгласява. Едуард Колмановски е автор на стотици песни, но най-известните му са две - тези, написани в тандем с Константин Ваншенкин - "Альоша" и "Аз те обичам, живот".
През 1966 г. текстът е публикуван във военното списание "Старшина - сержант", а година по-късно вече се изпълнява от известния Академичен ансамбъл за песни и танци на руската армия "А. В. Александров". През 1968 г. творбата жъне успех на Деветия световен фестивал на младежта и студентите в София, изпята от младежки хор. Песента придобива огромна популярност в изпълнението на нашия дует Маргарет Николова и Георги Кордов. Влиза в репертоара на Бисер Киров, както и на Филип Киркоров, който я пее заедно с баща си Бедрос. Днес Киркоров често я изпълнява в дует с талантлива руска изпълнителка Алсу, а друга млада руска певица - Зара, я пее с такова чувство, че винаги в очите й има сълзи. Много руски и български певци също са включвали в своя репертоар песента, превърнала се в символ на дружбата между два братски народа.
Самият Константин Ваншенкин за първи път идва в Пловдив през 1971 г. По това време творбата вече е станала химн на града. Когато видях паметника на Альоша на живо, сякаш се срещнах със стар приятел, си спомня след това с вълнение поетът.
След всичко, казано дотук, трябва да си завършен идиот, за да искаш премахването на "Альоша", гаврейки се със саможертвата на воините, жертвали живота си в борбата срещу фашизма и с чувствата на поколения българи. Или просто фашист.

Песента

Альоша

Музика Е. Колмановски, текст К. Ваншенкин

Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша -
Болгарии русский солдат.

А сердцу по-прежнему горько,
По-прежнему горько,
А сердцу по-прежнему горько,
Что после свинцовой пурги
Из камня его гимнастёрка,
Его гимнастёрка,
Из камня его гимнастёрка,
Из камня его сапоги.

Немало под страшною ношей,
Под страшною ношей,
Немало под страшною ношей
Легло безымянных парней.
Но то, что вот этот - Алёша,
Алёша, Алёша,
Но то, что вот этот - Алёша,
Известно Болгарии всей.

К долинам, покоем объятым,
Покоем объятым,
К долинам, покоем объятым
Ему не сойти с высоты.
Цветов он не дарит девчатам,
Девчатам, девчатам,
Цветов он не дарит девчатам -
Они ему дарят цветы.

Привычный, как солнце, как ветер,
Как солнце как ветер.
Привычный, как солнце как ветер,
Как в небе вечернем звезда,
Стоит он над городом этим,
Над городом этим,
Как будто над городом этим
Вот так и стоял он всегда.

Белеет ли в поле пороша,
Пороша, пороша,
Белеет ли в поле пороша
Иль гулкие ливни шумят,
Стоит над горою Алёша,
Алёша, Алёша,
Стоит над горою Алёша -
Болгарии русский солдат.