Алчните и хищните

"Формата на управление, която осигурява най-големи облекчения, удобства, сигурност, или, с други думи, щастие, за най-голям брой хора и в най-голяма степен, е най-добрата."
Джон Куинси Адамс (1767-1848 г.) - американски политически деец, публицист, президент на САЩ (1825-1829 г.)


До началото на 80-те години на миналия век състезателно-борбеният дух в Съединените щати доминираше изразително най-вече върху спортните терени. "Да си втори е равносилно на смърт!" "Запомнят само победителя!" С тези и подобни призивни лозунги за "победа на всяка цена" облепваха вместо тапети и стените на спортните съблекални в кампусите - университетските градчета.
Колкото и обаче да беше силен стремежът към победа, все пак жалоните на правилата трасираха пътя към нея. Нарушенията предизвикваха санкция. Понякога дори най-тежката. Окончателната. И тогава за спортиста споменът от участието в състезанието носеше единствено горчивината на дисквалификацията.
Всъщност спортната сфера в САЩ представляваше един умален модел на конкурентната надпревара между отделните компании, опериращи или поне номинално регистрирани върху територията на страната. Но периодът след Втората световна война е твърде противоречив за американските международни корпорации. Наистина, от една страна, е налице следвоенен икономически бум, но лидерите на бизнеса са принудени да оперират в един твърде неблагоприятен за тях свят, в условията на широко разпростиращи се правила и регулация на дейността им, както и на засилващи се по влияние профсъюзи. Като цяло икономиката се развива с високи темпове, създава се огромно богатство, но - по дяволите! - законодателството принуждава акционерите и мениджърите да отделят значителна част от него за данъци и заплати за работниците.

Кошмарът за корпорациите,

наречен кейнсианска революция срещу принципите на свободния пазар, налага след Голямата депресия по-силна държавна регулация на икономиката. И се превръща в техен враг номер едно. Понеже намалява драстично печалбите им.
Нищо друго не остава на големите компании в САЩ, освен да заливат щедро с дарения икономическия факултет на Чикагския университет, ръководен от проф. Милтън Фридмън. Единственият икономист "гениално" прозрял, че държавното регулиране на икономиката не е нищо друго, освен смъртоносно стегнато ласо около нея. Ето го точния човек за корпорациите, в точното време за икономическа контрареволюция, и на точното място. За да им излезе пасиансът с увеличаване на печалбите, корпорациите се нуждаят философията на Новия курс да бъде изпратена в икономическия карцер, а рулят на обществено развитие да бъде завъртян на сто и осемдесет градуса, към нова форма на капитализъм. Би било чудесно, ако регулацията стане по-слаба дори от периода преди Голямата депресия.
Именно тук е теренът на благословените тролове (създаващи шум) от Чикагската икономическа школа, начело с Милтън Фридмън. Би било неуместно, че и перверзно, когато капитаните на бизнеса започнат собственоустно да пращат анатеми върху държавното регулиране в икономиката и "раздутата" социална роля на държавата. Колко по-благоприятен е моделът, когато манипулацията на масовото съзнание се извършва от персоните с академични тоги, възседнали сложни математически формули и конкуренти на Цицерон в ораторското изкуство, и те вдъхновено рисуват привлекателния пейзаж на икономическата девствена джунгла, неосквернена от законодателната инвазия на некомпетентната държава.
Планът е ясен и нетълкувателен. Първо, правителствата е наложително да анулират всички правила и регулации - препятствия за натрупването на печалба. Второ, трябва да продадат всички активи, които притежават и които по-нататък да бъдат администрирани от корпорациите, пак със същата цел - печалба. И трето, но не по важност, е необходимостта да бъдат рязко орязани социалните програми.
Милтън Фридмън не е пропуснал своевременно да издаде своята първа книга "Капитализъм и свобода", любима настолна библия на глобалния свободен пазар и вдъхновяващ буквар на неоконсервативното движение в САЩ. Както и за подкрепяния от него кандидат за президентските избори през 1980 г. Роналд Рейгън.
Доайенът на Чикагската икономическа школа е развил изчерпателно опорните точки на новия стопанин на Белия дом. Данъците, когато са неизбежни, да бъдат ниски, като и богатите, и бедните трябва да бъдат облагани с еднакъв процент. Свободно движение на капитали навсякъде по света, като националните правителства не бива да правят опити да защитават местните индустрии и местната собственост чрез каквато и да е система от мита или преференциални такси за местния капитал. Корпорациите да са свободни да продават продукцията си навсякъде по света, като всички цени, включително цената на труда, да се определят от закона за търсенето и предлагането, тоест от пазара. Вредно е дори да има фиксирана минимална заплата. Милтън Фридмън предлага да се приватизира здравеопазването и образованието, пенсионното осигуряване и пр. Освен това активите, които по препоръка на чикагското икономическо гуру правителствата трябва да продадат, са де факто резултат от дълги инвестиции на обществените пари, човешкия потенциал и стратегиите на управление, които са ги създали и са ги направили действащи икономически обекти.

Но какво от това?!

Ето как под академичната тога на неолибералната доктрина е прикрит подробният план за "военни действия" срещу социалната държава и "голямото правителство" - троянският кон за неограничена експанзия на големите мултинационални корпорации, които изпитват хищен глад за нови нерегулирани пазари. А планираната приватизация всъщност представлява съвременен вариант на колонизация, но не на територии през девет земи в десета, а на самата държава, чиито материални активи и права за извършване на обществени услуги следва - според неолибералната доктрина - да бъдат разпродадени - дори невинаги на търг - за много по-малко, отколкото струват в действителност. Зловредна за суверена практика, изцяло позната и в най-малките свои подробности и в България.
Както твърди в предизборната си платформа Роналд Рейгън: "Правителството не решава нашите проблеми. То е нашият най-голям проблем!" Личността му е напълно подходяща да влезе в психологически резонанс с тези концепции. За него - бившия холивудски актьор на второстепенни роли предимно в каубойски филми, до голяма степен е валидно определението "self made man" - самосъздал се човек. Убеден иконоборец за "неограничените възможности" пред отделния индивид, той надгражда този си възглед от физическите върху юридическите лица, тоест корпорациите. В лицето на Роналд Рейгън проф. Милтън Фридман има свой убеден поклонник.
Това, което новият американски президент първо прави, след своята инаугурация през м. януари 1981 г., е да създаде

екип от единомишленици

във властта. Между тях са: Джон Сван - в администрацията за социално осигуряване. Дългогодишен приближен на Роналд Рейгън. Още от 70-те години, когато подготвя пакета от мерки за драстично орязване на социалните разходи, докато бившият холивудски актьор е калифорнийски губернатор. Друг пример е Уйлям Бакстър, заместник главен прокурор, ръководител на антитръстовия департамент. Убеден противник на тезата, че "големият корпоративен размер поражда и съответната политическа власт". Този списък може лесно да бъде продължен.
Получили зелен семафор за действие, корпорациите стягат и своите редици. Като полагат усилия поведенческият стереотип на техните служители изцяло да съвпада с интересите на корпорациите. Професионалните кодекси съвсем не почиват върху морални норми, а имат единствено за цел да моделират наетите от корпорациите наемни служители и работници да функционират с максимална полезност за работодателя. Един важен етап от планирането на ресурсите на предприятията.
Но дори спазването на корпоративните поведенчески стандарти в края на двадесети век, характеризиран с възхода на неореализма, рейгънизма и тачъризма, не предпазва работниците от скъсването на отдавнашния социален договор между наемната работна ръка и корпоративния работодател, който бил неписаният фундамент, гарантиращ сигурността на работното място. Той предоставял на работниците "икономическа свобода", сиреч шанса да изкарват прехраната си, и "демокрация на консуматорския избор", тоест възможността да купуват стоки и услуги, срещу доброволното им подчинение на трудовия режим.
При установяването на неолибералната управленска етика тази дългогодишна практика била пратена в архива. В процеса на

непрекъснатата гонитба на печалби

започнали масови уволнения "по целесъобразност", имащи за задача да повдигнат стойността на акциите чрез "оптимизиране", тоест намаление на разходите. Производствените мощности били затваряни и премествани в нископлатени райони на света. Дори било посягано на светая светих за наемната работна ръка - нейните пенсионни фондове, като бивали намалявани вноските в тях от страна на работодателя, отново за да бъдат напомпани корпоративните печалби. Уви, пророчески се оказват думите на Едуард, първи барон Търлоу (1731-1806 г.): "Вие наистина ли очаквате една корпорация да притежава съвест, когато тя няма душа, за да бъде прокълната, и никакво тяло, за да бъде ритната".
И предприетото дотук не се оказва достатъчно за корпорациите. Необходимо е у населението непременно да бъде имплантиран чипът на консумативната култура - основата на обществото на потреблението. Като публичната визитна картичка за легитимиране на всеки човек да бъдат стоките, които притежава, и услугите, които ползва. Единствено това да формира личностната идентичност. Матрица за клониране на индивиди, които не само функционират в качеството си на работна ръка, но и през останалото време живеят в поведенчески цикъл, изцяло угоден за корпорациите.
Един глобален процес, в който България не е оазис на изключенията. Затова например рекламните агенции у нас сугестират населението да бъде "алчно за спорт" - и да се превърне в доходоносен клиент за разнообразните спортни стоки и платени тренировъчни услуги. Или пък да удовлетвори своя "хищнически глад" със съответните рекламирани хранителни стоки.
Както пише Олдос Хъксли през 1959 г., от висотата на историческата дистанция, за своята собствена антиутопия от 1931 г. "Прекрасният нов свят", опонирайки на Джордж Оруел и неговата творба "1984": "Няма нужда от Полиция на мисълта, от следене и мъчения. Човекът може по-лесно да бъде дресиран със захарче, отколкото с камшик".

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.