Албер Камю, или бунтът на самотника

В творческата съдба и трагическата обреченост на мировъзрението на Албер Камю (1913- 1960) фокусира дълбоката криза на философията на ХХ век и драмата на интелектуалеца, отхвърлил ценностите на своето време и неспособен да предложи нови в замяна. Или както неговият съвременник - критикът Андре Вюрмсер, писа: "Благородството на Камю се състои в това, че той осъди собствения си свят. А слабостта му бе, че приемаше този свят като общочовешки".
Втората световна война се яви като своеобразен вододел между двата периода на философията на екзистенциализма. Пред историческите събития Албер Камю и братята му по перо бяха длъжни да направят своя

избор между свободата и робството

Избирайки първото, Камю не можеше да не преразгледа философските си възгледи, които неизбежно щяха да го доведат до задънена улица. Затова той започна да търси един по- хуманистичен вариант на екзистенциализма: "Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!" По този начин Камю до известна степен опроверга предишните си схващания за аполитичността на изкуството.
Като размишляваше за своето поколение, Камю писа, че то е "наследник на развратената история, в която са размесени падналите революции, обезумялата техника, мъртвите богове и обезсилената идеология... където разумът се е унижил дотам, че да служи на ненавистта и угнетяването..."
Съвременната действителност, без съмнение, е ужасна, но Камю дълбоко се съмняваше, че тя може да бъде променена. "Продължавам да мисля, че този свят е лишен от смисъл. Но знам, че нещо в него има смисъл и това, все пак, е човекът. В крайна сметка този свят се заключава в правдата на човека и нашата задача е да го защитим от... собствената му съдба." Светът, според Албер Камю, се състои от самотници и мисията на твореца е да се опита да облекчи страданията им,

да им помогне да излязат от мрака

Към края на живота си той се насочва повече към темите за самотата и абсурдния страх (романа "Падането"). Поривът на писателя да достигне света беше безвъзвратно прекършен. На двете нива - философски и социално - концепциите на Албер Камю се изляха в метафизичния бунт на индивидуалния самотник. След автомобилната катастрофа през 1960 г. в калта на крайпътния ров откриха недовършения ръкопис на "Първият човек" в кожената му чанта между неговия дневник и томче от Ницше...
Когато работел над "Разбунтуваният човек" (1950 г.) Албер Камю казвал, че: "злите гении на Европа носят имена на философи: Хегел, Маркс, Ницше... И ние сме принудени да живеем в сътворена от тях Европа." По това време сталинската система е стигнала своя апогей, а марксисткото учение е държавна идеология. В тази забележителна книга авторът на "Чужденецът" и "Чумата" разглежда трагедията на философията, превърнала се в "пророчество" и идеология, оправдаваща държавния терор. "Пророчеството" притежава своя логика на развитие, различна от намеренията на философите-бунтари. Според Камю нито Маркс, нито Ницше биха одобрили деянията на своите "ученици", но от техните теории са се родили нови цезари, докато от етиката на Кант или Толстой, от политическите теории на Джон Лок и Монтескьо не е произлязла необходимостта от масови убийства.
При всяка разработена идеологическа система историята се преосмисля дотолкова, че не не само съвременните, но и античните мислители могат да станат "предтечи" и дори "борци". Всичко е

въпрос на интерпретация и политическа конюнктура

Тоталитарните режими се появиха в Европа след Европейската война, която, както знаем, не подготвиха нито Маркс, нито Ницше. Моралните и политическите принципи на европейската цивилизация, възхвалявана до този момент от Стефан Цвайг, рухнаха в окопите на войната. Ако не беше тази проклета война, казва Албер Камю, Адолф Хитлер сигурно би си останал неизвестен художник-бояджия, а за Троцки и Сталин-Джугашвили, щяха да знаят единствено историците на руското работническо движение...


Албер Камю:

"Ако интелигенцията изчезне, ще настъпи нощта на диктатурата..."

"Мисля, че най-добре е да поговорим за онова, което винаги се изправя срещу приятелството - за лъжата и омразата. Наистина, не бихме могли да направим нищо за приятелството, ако сега не се освободим от лъжата, а също и от омразата. Последната и може би най-продължителната победа на фашизма са тъкмо тези следи, белязали душите ни, макар да се борихме твърде много с тях. А можеше ли да бъде иначе? От четири години живеем под знака на една дива омраза, която няма равна на себе си. Хора като мен и като вас, които сутрин милват децата в метрото, вечер могат да се проявят като истински палачи - слуги на омразата. Вече четири години у нас, откакто започна войната, безнаказано се убиват невинни хора: обезлюдяват се цели села, насилват се жени и момичета, хиляди деца остават сирачета.
Вече цели четири години всеки обикновен французин ежедневно получава със сутрешния си вестник и солидна порция омраза, унижения, обиди. Да, това не може да не остави следи в душата ни...
Да, остана ни само омразата. Вчера в Дижон едно въоръжено момче, само на четиринайсет години, залови един колаборационист и беше готово да му пръсне черепа...
Остана  ни гневът, който разяжда душата... мисля, че първо трябва да излекуваме отровените си души. По-трудно, разбира се, е да се справим с омразата у самите нас. Ето защо не бива да се оставяме на злобата и на яростта. Има вестници, които всекидневно ги проповядват. Не бива да превръщаме критиката в клевета, да лишаваме опонента си от правото на мнение и самозащита. Трябва да облагородим политическото си мислене.
Но как? Мисля, че на първо място сме длъжни да защитим интелигенцията. Убеден съм, че в това е проблемът. Преди няколко години, когато нацистите заграбиха насилствено властта, Гьоринг заяви на всеослушание: "Когато ми споменат за култура, се хващам за кобура..." Тази "философия", за съжаление, излезе и извън границите на Германия. През същия период в цяла Европа цивилизацията беше в опасност. Навсякъде триумфираше философията на грубия инстинкт и на примитивния романтизъм. Оттогава интелигенцията изпадна в немилост. Дойде войната, после окупацията. След Виши научихме, че за всичко била виновна интелигенцията...
Да, някои прекалено много бяха чели Марсел Пруст...
Известни са ми ексцесиите на интелигенцията и добре знам, че понякога един интелигент може да се превърне в "опасно животно", дори в "предател". Но сега си мисля, просто така за истинската, за смелата интелигенция, която вече цели четири години заслужава нашето уважение. Ако тя изчезне, убеден съм, ще настъпи нощта на диктатурата...
Накрая бих искал да се обърна към вас, младите хора и студентите. Не съм от онези, които проповядват добродетелите и морала. Мнозина объркват добродетелите със слабоволието. Ако мога сега да ви препоръчам нещо, това е любовта и страстта. И, разбира се, да не се отричате от своите идеи и принципи. А също и от истината. Мисля, че на интелигенцията съвсем не й е позволено да лъже. Ако е истинска, тя не би могла да си служи с лъжата, коварството, насилието.
Само в една свободна страна, в която истината е издигната в култ, човек може да се почувства наистина човек.
(Реч, произнесена пред студентите от Париж през май 1944 година).
   
Преведе от френски: Огнян СТАМБОЛИЕВ