Ако искаме да променим нещо, трябва да започнем от себе си

Аспарух КАРАСТОЯНОВ

Пиша това обръщение към всички, които искат да бъдат съпричастни към социалната справедливост и сигурност, към всички, които са огорчени от грабежа в България през последните 20 години, към всички, чийто труд е бил "възнаграден" с мизерна пенсия. Към всички, които са давали клетва пред знамето на България, но са останали безучастни към нейното ограбване.
И е обръщение най-вече към нашите деца.
Всички сме виновни за това, докъде стигна България. И ако искаме нещо да променим, то трябва да започнем от самите нас.
Виновни сме, че палежите и разрушенията станаха част от нашето ежедневие - има ярки примери за актове на палеж и разпадане на държавни и обществени сгради. Всички ние сме виновни, че допуснахме вместо България да запази своето богатство чрез мирен преход от една политическа система към друга, да позволим на отделни хора да се обогатят за сметка на цели поколения.
Всички сме виновни за това, че допуснахме да се стигне до унищожаването на селското ни стопанство от Филип Димитров, без да му бъде потърсена отговорност.
Всички сме виновни, че бяхме глупави жертви на лъжата на т.нар. приватизация и на обогатяването на преятелските кръгове за сметка на нашия дългогодишен труд, както и на труда на нашите родители. Всички сме виновни, че гонени от страха, или завладени от личния интерес, негласувайки и неучаствайки в политическия живот, дадохме шанс на партийни кариеристи да го превърнат в средство за лични материални изгоди. Всички сме виновни, че допуснахме да се разиграват политически инсинуации - досиета, партийно минало и т.н.
Всички сме виновни, че не намерихме сили да преглътнем обидата от неудовлетвореността в партийния живот и вместо да се отдръпваме, да дадем воля за истински промени. Всички сме виновни за проявената наивност при създаването на личен бизнес, и за незаинтересоваността, оставяйки някой друг да решава въпроси на общинско, градско и държавно ниво, с идеята, че нещата могат сами да се подредят.
Защо стигнахме дотук? Защо сега мълчим, стоим обидени и никой не вижда мъката от това, че си отива един разрушен, без социална сигурност живот? Има ли път, има ли изход?
Той е в нас самите - във възвръщането в политическия живот през оставащите ни години, в ясното гласуване за това, в което сме вярвали, но сме изгубили - по наша вина.
Нека да възстановим поне част от социалната сигурност. Нека върнем нашите деца от безпътицата и да дадем своя глас за истинска и стабилна социална сигурност.
Можем ли да го направим? Можем, ако се върнем отново в партийните организации на БСП, ако се изправим срещу страха, обидата, вината и дребните интереси. И ако повярваме, че сме способни да се справим сами.
Можем и трябва да го направим - в името на нашите деца!