Ако и за нашите така ни е грижа...

Възхита, вълнение, съпричастност. Това най-общо са емоциите и реакциите у нас на протестите в Турция. Пореден ден из социални мрежи и медии видни и недотам видни интелектуалци и електорат говорят възторжено за надигналия се гняв. Гневът на младите, на прогресивните, модерно мислещи мъже и жени, които вярват, че има какво да губят в Турция на Ердоган. Те настояват за демократично, а не ислямистко управление. Партия "Зелените" дори организира гражданско присъствие пред турското посолство в София заради насилието, с което властите в Турция отвърнаха на протест срещу разрушаването на парка Гези край централния площад "Таксим" в Истанбул. Добре. Нормална, човешка и цивилизована е тази реакция на подкрепа. Но къде бяха всичките тези интелектуалци, когато българската младеж излезе на протест у нас? Когато излязоха, за да защитят правото си на достоен живот? Когато заявиха, че не искат България на ГЕРБ? Те биваха оплювани, поругавани, подигравани. Странно чувство на съпричастност. Проявите на агресия на турските протестиращи, пет пъти по-големи от тези на българските протестиращи, тях не ги прави лумпени, необразовани, прости и т.н., за каквито бяха набедени нашите, тях ги прави герои, смели, прогресивни.
"Ние сме интелигентни и възпитани хора. Пийваме чайче на палубата, говорим си за Шостакович и Стендал, когато някакви хора от долните палуби започват да недоволстват. Каютите им се пълнели с вода, краката им изстивали, корабът потъвал. Тривиални неща, които не засягат нас, свободно носещите се в разредения въздух на високата култура. Какво разбират тези хора от мореплаване? Какво искат изобщо? Пили ли са?" Такава позиция зае мнозинството. Няма друг народ, който да е така нихилистичен към себе си. Затова оглавяваме почти всички черни класации на ЕС, затова сме и най-нещастни. Дали пък не си заслужаваме съдбата?