Върви, народе!
А начело на парада - музиката на Василев
Знаменитият духов оркестър навремето беше гордостта на 11 основно училище "Екзарх Йосиф" и винаги водеше манифестациите за празници и тържества на софийския Димитровски район
/ брой: 115
Владимир Илиев
24 май хиляда деветстотин петдесет и някоя година - Ден на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура! Празник на целия български народ, но най-вече на българското училище!
Още в девет часа сутринта - глъч и врява в двора на 11 основно училище "Екзарх Йосиф". Учители, ученици - всички с бели ризи, с бели блузи, с цветя и знаменца в ръцете, очакваме командата. Най-сетне се чува: "Строй се в редици-и-и!", шумът утихва, всеки търси мястото си. Следват последни напътствия, после проверка на блока и изведнъж еква химнът "Върви, народе, възродени". Свири духовият оркестър, гордостта на училището!
Музикантите, наши съученици, са облечени в униформи на Ботеви четници - всеки с калпаче с лъвче и перо на главата. Те тръгват първи, след тях преподавателите, накрая потеглят нашите редици и всички запяват дружно химна на светите братя. Барабани, чинели, тъпани, тромпети, валдхорни така огласят целия квартал, че чак стените на сградите треперят и всичко живо се показва по балкони и прозорци да ни маха и да ни поздравява. А ние наперени, ще гръмнем от кеф, че музиката на нашето 11 училище побърква всички на парада.
Вечерта духовият оркестър под брезите в училищния двор свири танга и валсове за родителите. Те танцуват пременени, прехласнати, пред погледите на своите деца - на техния празник, на своя празник!
Диригентската палка е в ръцете на прословутия учител по физическо възпитание, но очевидно още по-добър музикален педагог Боян Василев. Авторитетен, строг, взискателен, той направи училищния оркестър известен не само в цяла София, но и в цяла България, сетне - в чужбина. Как завиждахме на нашите съученици музиканти, когато се стягаха за път в Унгария, в ГДР и къде ли още не...
Те пък ни завиждаха, когато вместо да играят с нас, трябваше да ходят на репетиции. А дисциплината, въдворена от Василев, съвсем не беше шега работа, защото палката му неведнъж шареше по главите на неговите възпитаници, когато закъсняваха за репетиции или щом свиреха фалшиво... Моя милост също я е опитвал, макар и да не е свирил в оркестъра.
Какво чудо беше този оркестър! Истинска атракция! Неслучайно откриваше всички манифестации и де що минеше, не оставяше никого равнодушен.
Не съм се и замислял по онова време какво музикално образование е имал нашият учител по физкултура Боян Василев, защото тогава със сигурност беше надхвърлил 50-те, но той успя да изгради оркестър от най-висока класа и да го поддържа години наред в страхотна форма. Неслучайно много от неговите възпитаници станаха впоследствие професионални музиканти. Съученичката ми Росица Борисова например дълги години беше част от известния камерен състав "Софийски солисти".
То, моето родно училище, където прописах за първи път нашето А, Бе, все още си стои там - сгушено скромно в южния край на пл. "Възраждане". В София е едно от най-старите училища - строено е около началото на миналия век близо до някогашните Вайсови мелници. Днес на мястото на тези прочути някога мелници е градинката с чешмата с четири чучура, на върха на която до идването на демокрацията имаше черна котка. Точно тя бе дала име на цялата градинка - Черната котка или Градинката с котката. За жалост котката отдавна я няма - откъртена и претопена.
11 основно училище "Екзарх Йосиф". След това 39, 141, но все "Екзарх Йосиф", макар че днес е професионално училище по строителна механизация. Над главния вход висеше голям маслен портрет на Екзарха, но по онова време дори не знаехме кой е той и защо училището носи неговото име. Широкият двор отзад, разделен с плочник на голямо и малко игрище, от сутрин до вечер кънтеше от детски гласове и шумни игри - глъч, олелия!
По-големите играеха футбол на голямото игрище, малките, естествено, на малкото. До 70-те години, когато най-сетне дворът бе асфалтиран, лятно време гонехме топката потънали в прах, но кой ти обръща внимание на подобна подробност! Футболната страст до такава степен бе завладяла умовете и сърцата ни, че трудно намирахме компромис между учебниците и топката. А там, в този двор, наистина растяха талантливи футболисти - някои дори станаха играчи в елитните ни отбори.
Като си мисля сега, нямаше нещо от техническия арсенал на професионалните играчи, което и ние да не го можем, всяка новост от истинския стадион се попиваше веднага от нас. Неслучайно в неделя, почивният ден, преди да бъде въведена петдневната работна седмица, сума ти народ се събираше да гледа мачовете между двете махали от квартала. Това бяха срещи на футболното поле, които кажи-речи по нищо не отстъпваха на мачовете от стадиона, дори често се гледаха с по-голям интерес, защото вкарвахме повече голове.
В онези години, когато царуваше Цар Футбол, наричаха нашия Димитровски район люпилнята на футболисти. Тогава най-прочутото име тук бе з.м.с. Димитър Якимов, един от най-надарените футболисти в цялата история на българския футбол.
Още по онова време на мястото на по-малкото игрище изградиха някакъв изчислителен център и училищният двор значително намаля. Чешмичката в двора премахнаха, брезичките изсякоха... На мястото на няколко къщи по ул. "Антим І", до училището, бе издигна голямата сграда на Столичната дирекция на МВР и тя "отхапа" още една част от училищния двор. Днес в него са настанени някакви бараки, от обширното пространство нищо не е останало. Не се виждат малките юнаци с Ботеви калпаци, не се чува знаменитата музика на Боян Василев, няма го радостното възбуждение преди манифестациите по случай 24 май, да не говорим за "Върви, народе, възродени"...
Ние, някогашните възпитаници на 11 училище, вече сме с побелели глави, но то и днес си остава нашето училище и ни е скъпо като роден дом. Още е жива в съзнанието ми моята първа учителка Мара Стойчева, майка на известния, но вече отдавна починал телевизионен журналист Георги Стойчев. Винаги ще си спомням учителката по български език Романова, по математика - Янева и Лазаров, по физика - Памукчиева, по история - Панчев, по ботаника - Павлова и Берова, по география - Бочева, по руски - Сахарова... Директор беше Косев, той малко накуцваше с единия крак.
Сещам се за байчото Грую - нисичък възрастен мъж с мустаци - най-често той биеше звънеца. И неговата жена Пенка - чистачка. Преди да сложат електрически звънец, с камбанката и тя понякога оповестяваше края на часа.
Днес, когато се случи да мина покрай моето училище, буца засяда на гърлото ми - по нищо не се разбира, че това е училище. Може би единствено надписът на входната врата... Всичко е занемяло в странна тишина - нито глъч, нито викове и смях, нима би помислил човек, че тук учат деца? Но докато вървя покрай оградата, сякаш с мен вървят и моите учители - кой стиснал дневника под мишница, кой хванал навита на руло географска карта, кой с диригентска палка в ръка, кой с цял куп тетрадки, взети за преглед след поредното класно или контролно... И тогава, както уж е странно глухо и безлюдно наоколо, в началото съвсем тихо, а после все по-силно, мощно, чувам да се разлива като величествена река "Върви, народе, възродени"! Към училището идва музиката на Боян Василев...