А на кое дъно не сме?

Мирела Иванова

България заживя в някакво абсурдно време, в което човекът окончателно престана да бъде фокус на политиката. Насред чудовищната бедност българинът просто спря да вижда по-далеч от носа и хляба си. Във все по-яростната предизборна надпревара основните политически формации и лидери сякаш забравят, че протестите, които преформатираха макар и временно дневния ред на обществото ни, бяха социални. Мнозина ги нарекоха дори “гладни бунтове”.

Служебното правителство предприема някакви унифициращи 50-левови мерки спрямо най-бедните, но главно, за да свали напрежението – и всъщност отникъде не иде знак за ясна и цялостна визия по отношение на разкъсаните социални мрежи и защити, които държавата дължи на гражданите си.

Живот в абсурдно време

Всички извинения и оправдания със световната икономическа криза са излишни, обясненията с постигнатата финансова дисциплина – също, защото България, страна-членка на Европейския съюз, заживя през двайсет и първи век в някакво абсурдно предмодерно време, в което човекът окончателно престана да бъде фокус на политиката. Оставен на собствената си чудовищна и безперспективна бедност, българинът оскотя и разгърна отчайващия си негативизъм, посвети се на лениви оцеленчески шмекерлъци и престана да вижда по-далеч от носа и хляба си.

Предполагам, че масово и тайно процъфтява своеобразният цинизъм, характерен за късния соц: под сурдинка да псуваш партийните вождове и обкръженията им, и едновременно коленопреклонно да се стремиш да станеш “партиец”, та белким се уредиш с трохи от трапезата – било под формата на дребна обществена поръчка, скромно административно местенце или парици по европрограма, предназначена за свои.

В началото на протестите членове на ГЕРБ масово подаваха молби за прием в БСП, а сега тече обратен процес. Нагаждачеството обаче все пак е територия с предимство за хората в активна възраст. А какви възможности остават пред нашите родители например? Пред тези, чиито сметки за ток и вода са по-високи от месечните им пенсии, изоставени след 35 или 40 години трудов стаж по села или панелни гета? Какви хоризонти се възправят пред независимите и свободомислещи българи?

Човекът като основен въпрос

Наскоро съпреживях два случая: работещ магистър по психология е руиниран до дъно поради факта, че е въвлечен преди време в “банкова схема” с поръчителство. Всички институции му отказват подкрепата си - прокуратурата, в която папката с преписки вече е набъбнала на ента степен, и следствието отказват да се занимават с измамничката, а банката преследва собствените си интереси. На пострадалия и измамен човек от години е наложен запор върху месечното възнаграждение, той все по-трудно се грижи за децата си, за собственото си здраве – да не говорим.

Срещам и жена, чието дете е жертва на училищна директорка, назначена по партийна линия. Жената е изписала десетки жалби, срещала се е с чиновнически равнодушия, сравнява ги с вълнолом и е на път да полудее в безсилието си, защото някой я посъветвал да намери достъп до Бойко Борисов, тъй като само той можел да реши проблема. Сетих се за драмата й, когато гледах устрема на партийната воля в зала “Арена Армеец”.

Не съм сляпа и за десетките изпаднали от всички социални защити хора, с които всекидневно пътувам, не съм глуха за историите, които разказват на висок глас в трамваи, по спирки, в магазини. Целият отчаян хор на гласовете им ме преследва, убеждава ме, че между държавата, нейните институции и редовия гражданин не съществува нормална комуникация, а прикрити вражески отношения. Между тях бушува една несвършваща война, която се води с корупционни и връзкарски способи, без значение от образователен ценз, личностни качества, авторитет. А правила не съществуват. Не съществува и човекът като основен фокус на политиката и политиките. Ето основният въпрос, по който трябва да се говори сега, преди избори.